katalonia

 

Референдумът в Каталуния и настъпилите безредици свързани с него, повдигнаха отново въпроса за политическата цялост на националните държави, но също и за целостта на европейския проект. Идеята за „Европа на регионите” трябваше да бъде движеща сила зад интеграцията, да установява директни връзки между субнационалните политически субекти и наднационалните европейски институции и така да заобикаля националните правителства и да намалява постепенно значимостта им. Тази концепция е развита още през 70-те и 80-те години, подкрепена с множество програмни документи, аргументирана с принципите на субсидиарност заложени в договорите за ЕС, а през 90-те дори се сдобива със собствено институционално тяло – Комитетът на регионите. Въпреки огромното желание на регионите за повече независимост и устрема на ЕС към повече интеграция и заобикаляне на правителствата, политическите усилия в тази посока изглеждат пред провал, докато безспорно постигнатия през последните десетилетия напредък може да се отдаде почти изцяло на фактори на европейската и глобалната икономическа среда, а не на институционално планиране. Тук вина носят и двете страни. Много от регионалните партньори, които участваха в този идеологически алианс, не бяха докрай добросъвестни и откровени, като може да се каже, че региони като Шотландия и Каталуния не споделяха толкова идеята за Европа на регионите, колкото идеята за „Европа на по-малките нации” и използваха регионалните политики, за да подпомогнат проектите си за формиране на собствени национални държави, каквито в Европа има предостатъчно. Междувременно Европейският съюз не съумя да живее според принципите на субсидиарността и започна да създава безброй регулации, които спокойно можеше и трябваше да бъдат оставени на регионите – регламентирането на формата на краставиците и ватовете на прахосмукачките са екстремен, но достатъчно представителен пример за това. Как се стигна до това положение и какъв е пътя напред?

 

Както бе казано по-горе, децентрализацията в Европа и надигането на регионализма са много повече заслуга на икономически обстоятелства, отколкото на институционални усилия, затова е невъзможно да разглеждаме европейския регионализъм извън контекста на бума на глобализацията през 70-те и 80-те години. Дотогава всички европейски държави, освен федералната Германия, все още пазят силно централизираните си устройства от времето преди войната. Днес държавите с история на корпоративистко централно правителство са станали неузнаваеми – Испания и Италия са разделени на региони с различна степен на самоуправление; Холандия, Белгия и Дания под някаква форма учредиха общински парламенти и събрания с големи правомощия. Дори якобинската традиция във Франция беше превъзмогната и се учредиха 22 региона с някаква степен на самоуправление, както и регионално представителство в горната камара на парламента.

 

Основната причина е, че стихийната глобализация принуди (или както се казва в академични издания и политически документи – „окуражи”) регионите да се конкурират глобално и да разсъждават локално. Топящите се национални граници и лесната подвижност на бизнесите позволи на големите национални компани да станат мултинационални, а локалните накара да умрат. Всеки регион (в световен план) трябваше да се конкурира за инвестиции в условия на глобална регулаторна, трудова и инфраструктурна конкуренция. Някои постигнаха успех с дерегулация – Сингапур и Хонг Конг напр.; други с евтин труд – Китай и Индия;  а трети с изградена инфраструктура, високо образование и предвидим политически климат – като повечето региони от Западна Европа. Този глобален неолиберален модел постигна шеметен успех през 80-те години и така се роди големия наратив за глобализацията, за отворения конкурентен свят, в който всички региони, общини, градове и индивиди са предприемачи на самите себе си и който трябваше да осигури глобално сътрудничество  и мир, глобална демократизация и глобална защита на човешките права. Този наратив се реализира в голяма степен, но в много отношения се оказа надценен. Оказа се, че не всички региони по света и в Европа са се облаготелствали в еднаква степен от него – нещо повече, някои чувствително пострадаха. Това доведе до разклащане на макроблоковете като ЕС, но също алиенация и дезинтеграция на самите национални общества – не само заради икономическите затруднения, но и просто защото техните собствени наративи бяха разрушени от по-големия наратив. Изчезнаха естествените културни основания на съвместното същестуване и хората в неравномерно развити региони се отчуждиха от сънародниците си и там процъфтяха сепаратистки движения. Движения не само на бедните, които искат да напуснат богатите, но дори на богатите, които искат да напуснат бедните – тук пресен пример е Каталуния.

 

В тези условия на стихийна глобализация, националните държави се почувстваха неадекватни и заплашени – от една страна твърде малки, за да се конкурират в икономиката, а от друга – твърде големи, за да гарантират демократичност и упражняване на политическите права на гражданите си във все по-комплексния свят. Така те се оказаха притиснати от ЕС от една страна, който иззе функциите им в международното икономическо договоряне и от собствените си региони от друга страна, които започнаха да искат повече субсидиарност и местна демокрация, т.е. откъснаха парчета от политическата власт. С тази ерозия на националната държава, съответно ерозира и третия компонент на дотогавашната традиция на властта – културата. Регионите със собствена история я реанимираха за себе си, за да запълнят вакуума, но в по-голямата част от континента нито ЕС, нито местните общности се погрижиха за европейската култура, защото се смяташе, че в глобалния свят тя не е особено важна и дори може да спъне общуването на отворените общества.

 

В последните години този вакуум се усети много силно, заради миграционната криза и тероризма, а дори в някаква степен заради конфликта с Русия и студената война с Турция. Европейците усетиха рязка нужда от голям наратив за това кои са, защото видяха „другия” и чрез неговия образ разбраха със сигурност кои не са. И когато нито ЕС, нито регионите бяха в състояние да формулират и защитят европейската културна идентичност, хората се обърнаха обратно към националните държави, за да се опитат да ги реанимират, т.е. потърсиха демократичната национална държава като инструмент, с който да манифестират и защитят някаква форма на идентичност. Това още повече притесни и провокира регионите, които бяха поели по пътя на някакво мирно сепариране и мотивира друг национализъм, който носи по-скоро проевропейски и прогресивни черти по отношения на имиграцията, социалните проблеми, екологията и т.н. (като шотландския и каталунския).

 

Парадоксът е, че вторият – прогресивният, проевропейски, зелен национализъм  – не може да помогне за консолидирането на европейския проект поради две причини. Първата е тривиална – съществуващата рамка на европейското право не позволява разширяване на съюза чрез сецесия, т.е. ако Шотландия и Каталуния се откъснат от Великобритания и Испания, те ще престанат да бъдат част от Европейския съюз. Втората е идеологическа – прогресивните национализми са поддръжници на наратива за глобализацията и не могат да начертаят граници на Европа; за тях съвсем до скоро Турция беше приемлив вариант за бъдещо разширение. Те не взеха предвид, че държави като Турция и Русия ще отхвърлят либералните реформи при първа възможност. Ердоган и Путин искат това, което Хънтингтън нарича „модернизация без озападняване”. Неевропейските държави, които до скоро сами се колонизираха, само и само да станат част от развития свят, сега започват да бранят своята идентичност – руснаците се обявиха за евразийци, а турците скъсаха със секуларните реформи и родиха неоосманизма. В този враждебен контекст, единственият адекватен отговор на Европа може да бъде само голям наратив за европейската идентичност; наративът за цивилизацията в единствено число (по Фернан Бродел), извън която няма други цивилизации, а само варвари. Обратно на интуицията, привидно евроскептичните национализми се оказаха разказвачите на тази история. Те може дори да не го осъзнават, но те нямат нищо общо с национализмите на 19-ти и 20-ти век, от които еврофедералистите толкова се страхуват. Ако национализмите през 19-ти век са били революционни (свързани с националноосвободителни движения, етноцентрични държавни проекти и пр.), то днешният национализъм е реакционен. Той не иска да промени света, а да го запази – макар да го прави по инстинктивен и политически некоректен начин. Отлично доказателство за това, че днешният национализъм има твърде малко общо с този отпреди век е факта, че френските, германските, полските, унгарските и др. национализми не са конкуренти – те не се антагонизират, а се солидаризират; не виждат „другия” в европейските си съседи, а в неевропейците. Управляващите европейски елити редуцират това явление до обикновена ксенофобия и пропускат да видят раждането на европейската солидарност и европейското обществено мнение – гръбнакът на интеграцията. С парадигмата на Фукуяма от 90-те години, те не могат да разчетат правилно случилото се на шествието по случай националния празник в Полша например. Как хората могат да излязат с плакати и да скандират срещу бежанците, когато в тяхната страна няма бежанци? Редукционисткото либерално обяснение е, че поляците следва да са необразовани, нацисти, манипулирани от фалшиви новини и т.н. Истинското обяснение (по Хънтингтън) е, че поляците най-сетне са започнали да виждат Париж и Берлин като част от своя дом.

 

Постепенно либералните сили започват да се превръщат от двигател в прът в колелото на европейската интеграция. Техният най-разпознаваем лидер, Еманюел Макрон, стана застъпник на редица антиинеграционни идеи – Европа на няколко скорости, ограничаване на свободното движение на работници, изграждане на отделна рамка за държавите от еврозоната. Междувременно, обичайните заподозрени в евроскептицизъм, начело с Виктор Орбан, искат обща европейска армия и се противопоставят на фрагментирането на проекта. Иронично, истинските еврофедералисти трябва да преглътнат хапчето на реакционизма, ако искат да завършат Обединена Европа.

 

Как всичко това решава сложната задача за регионите и националните държави? Европа трябва да се превърне в империя – не чрез завоевание, а чрез концептуализация. За разлика от националните държави, в империите властта не е zero sum игра. Това което правят успешните империи като Византия, Свещената римска империя или Австро-Унгария е да централизират валутата, дипломацията и отбраната – и после да децентрализират почти всичко останало. Властта и идентичността може да съществуват паралелно на много нива в една империя. И също както свободното движение на хора и стоки обезсмисли споровете между националните държави (например чий е Страсбург, на французите или на германците?), така бетонирането на външните граници и изграждането на обща идентичност ще обезсмисли споровете между държавите и техните региони – защото ще им даде приемлив общ разказ за това кои са и ще може да защити този разказ.

 

От Тончо Краевски

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар