Свещената европейска империя

Свещената европейска империя

katalonia

katalonia

 

Референдумът в Каталуния и настъпилите безредици свързани с него, повдигнаха отново въпроса за политическата цялост на националните държави, но също и за целостта на европейския проект. Идеята за „Европа на регионите” трябваше да бъде движеща сила зад интеграцията, да установява директни връзки между субнационалните политически субекти и наднационалните европейски институции и така да заобикаля националните правителства и да намалява постепенно значимостта им. Тази концепция е развита още през 70-те и 80-те години, подкрепена с множество програмни документи, аргументирана с принципите на субсидиарност заложени в договорите за ЕС, а през 90-те дори се сдобива със собствено институционално тяло – Комитетът на регионите. Въпреки огромното желание на регионите за повече независимост и устрема на ЕС към повече интеграция и заобикаляне на правителствата, политическите усилия в тази посока изглеждат пред провал, докато безспорно постигнатия през последните десетилетия напредък може да се отдаде почти изцяло на фактори на европейската и глобалната икономическа среда, а не на институционално планиране. Тук вина носят и двете страни. Много от регионалните партньори, които участваха в този идеологически алианс, не бяха докрай добросъвестни и откровени, като може да се каже, че региони като Шотландия и Каталуния не споделяха толкова идеята за Европа на регионите, колкото идеята за „Европа на по-малките нации” и използваха регионалните политики, за да подпомогнат проектите си за формиране на собствени национални държави, каквито в Европа има предостатъчно. Междувременно Европейският съюз не съумя да живее според принципите на субсидиарността и започна да създава безброй регулации, които спокойно можеше и трябваше да бъдат оставени на регионите – регламентирането на формата на краставиците и ватовете на прахосмукачките са екстремен, но достатъчно представителен пример за това. Как се стигна до това положение и какъв е пътя напред?

 

Както бе казано по-горе, децентрализацията в Европа и надигането на регионализма са много повече заслуга на икономически обстоятелства, отколкото на институционални усилия, затова е невъзможно да разглеждаме европейския регионализъм извън контекста на бума на глобализацията през 70-те и 80-те години. Дотогава всички европейски държави, освен федералната Германия, все още пазят силно централизираните си устройства от времето преди войната. Днес държавите с история на корпоративистко централно правителство са станали неузнаваеми – Испания и Италия са разделени на региони с различна степен на самоуправление; Холандия, Белгия и Дания под някаква форма учредиха общински парламенти и събрания с големи правомощия. Дори якобинската традиция във Франция беше превъзмогната и се учредиха 22 региона с някаква степен на самоуправление, както и регионално представителство в горната камара на парламента.

 

Основната причина е, че стихийната глобализация принуди (или както се казва в академични издания и политически документи – „окуражи”) регионите да се конкурират глобално и да разсъждават локално. Топящите се национални граници и лесната подвижност на бизнесите позволи на големите национални компани да станат мултинационални, а локалните накара да умрат. Всеки регион (в световен план) трябваше да се конкурира за инвестиции в условия на глобална регулаторна, трудова и инфраструктурна конкуренция. Някои постигнаха успех с дерегулация – Сингапур и Хонг Конг напр.; други с евтин труд – Китай и Индия;  а трети с изградена инфраструктура, високо образование и предвидим политически климат – като повечето региони от Западна Европа. Този глобален неолиберален модел постигна шеметен успех през 80-те години и така се роди големия наратив за глобализацията, за отворения конкурентен свят, в който всички региони, общини, градове и индивиди са предприемачи на самите себе си и който трябваше да осигури глобално сътрудничество  и мир, глобална демократизация и глобална защита на човешките права. Този наратив се реализира в голяма степен, но в много отношения се оказа надценен. Оказа се, че не всички региони по света и в Европа са се облаготелствали в еднаква степен от него – нещо повече, някои чувствително пострадаха. Това доведе до разклащане на макроблоковете като ЕС, но също алиенация и дезинтеграция на самите национални общества – не само заради икономическите затруднения, но и просто защото техните собствени наративи бяха разрушени от по-големия наратив. Изчезнаха естествените културни основания на съвместното същестуване и хората в неравномерно развити региони се отчуждиха от сънародниците си и там процъфтяха сепаратистки движения. Движения не само на бедните, които искат да напуснат богатите, но дори на богатите, които искат да напуснат бедните – тук пресен пример е Каталуния.

 

В тези условия на стихийна глобализация, националните държави се почувстваха неадекватни и заплашени – от една страна твърде малки, за да се конкурират в икономиката, а от друга – твърде големи, за да гарантират демократичност и упражняване на политическите права на гражданите си във все по-комплексния свят. Така те се оказаха притиснати от ЕС от една страна, който иззе функциите им в международното икономическо договоряне и от собствените си региони от друга страна, които започнаха да искат повече субсидиарност и местна демокрация, т.е. откъснаха парчета от политическата власт. С тази ерозия на националната държава, съответно ерозира и третия компонент на дотогавашната традиция на властта – културата. Регионите със собствена история я реанимираха за себе си, за да запълнят вакуума, но в по-голямата част от континента нито ЕС, нито местните общности се погрижиха за европейската култура, защото се смяташе, че в глобалния свят тя не е особено важна и дори може да спъне общуването на отворените общества.

 

В последните години този вакуум се усети много силно, заради миграционната криза и тероризма, а дори в някаква степен заради конфликта с Русия и студената война с Турция. Европейците усетиха рязка нужда от голям наратив за това кои са, защото видяха „другия” и чрез неговия образ разбраха със сигурност кои не са. И когато нито ЕС, нито регионите бяха в състояние да формулират и защитят европейската културна идентичност, хората се обърнаха обратно към националните държави, за да се опитат да ги реанимират, т.е. потърсиха демократичната национална държава като инструмент, с който да манифестират и защитят някаква форма на идентичност. Това още повече притесни и провокира регионите, които бяха поели по пътя на някакво мирно сепариране и мотивира друг национализъм, който носи по-скоро проевропейски и прогресивни черти по отношения на имиграцията, социалните проблеми, екологията и т.н. (като шотландския и каталунския).

 

Парадоксът е, че вторият – прогресивният, проевропейски, зелен национализъм  – не може да помогне за консолидирането на европейския проект поради две причини. Първата е тривиална – съществуващата рамка на европейското право не позволява разширяване на съюза чрез сецесия, т.е. ако Шотландия и Каталуния се откъснат от Великобритания и Испания, те ще престанат да бъдат част от Европейския съюз. Втората е идеологическа – прогресивните национализми са поддръжници на наратива за глобализацията и не могат да начертаят граници на Европа; за тях съвсем до скоро Турция беше приемлив вариант за бъдещо разширение. Те не взеха предвид, че държави като Турция и Русия ще отхвърлят либералните реформи при първа възможност. Ердоган и Путин искат това, което Хънтингтън нарича „модернизация без озападняване”. Неевропейските държави, които до скоро сами се колонизираха, само и само да станат част от развития свят, сега започват да бранят своята идентичност – руснаците се обявиха за евразийци, а турците скъсаха със секуларните реформи и родиха неоосманизма. В този враждебен контекст, единственият адекватен отговор на Европа може да бъде само голям наратив за европейската идентичност; наративът за цивилизацията в единствено число (по Фернан Бродел), извън която няма други цивилизации, а само варвари. Обратно на интуицията, привидно евроскептичните национализми се оказаха разказвачите на тази история. Те може дори да не го осъзнават, но те нямат нищо общо с национализмите на 19-ти и 20-ти век, от които еврофедералистите толкова се страхуват. Ако национализмите през 19-ти век са били революционни (свързани с националноосвободителни движения, етноцентрични държавни проекти и пр.), то днешният национализъм е реакционен. Той не иска да промени света, а да го запази – макар да го прави по инстинктивен и политически некоректен начин. Отлично доказателство за това, че днешният национализъм има твърде малко общо с този отпреди век е факта, че френските, германските, полските, унгарските и др. национализми не са конкуренти – те не се антагонизират, а се солидаризират; не виждат „другия” в европейските си съседи, а в неевропейците. Управляващите европейски елити редуцират това явление до обикновена ксенофобия и пропускат да видят раждането на европейската солидарност и европейското обществено мнение – гръбнакът на интеграцията. С парадигмата на Фукуяма от 90-те години, те не могат да разчетат правилно случилото се на шествието по случай националния празник в Полша например. Как хората могат да излязат с плакати и да скандират срещу бежанците, когато в тяхната страна няма бежанци? Редукционисткото либерално обяснение е, че поляците следва да са необразовани, нацисти, манипулирани от фалшиви новини и т.н. Истинското обяснение (по Хънтингтън) е, че поляците най-сетне са започнали да виждат Париж и Берлин като част от своя дом.

 

Постепенно либералните сили започват да се превръщат от двигател в прът в колелото на европейската интеграция. Техният най-разпознаваем лидер, Еманюел Макрон, стана застъпник на редица антиинеграционни идеи – Европа на няколко скорости, ограничаване на свободното движение на работници, изграждане на отделна рамка за държавите от еврозоната. Междувременно, обичайните заподозрени в евроскептицизъм, начело с Виктор Орбан, искат обща европейска армия и се противопоставят на фрагментирането на проекта. Иронично, истинските еврофедералисти трябва да преглътнат хапчето на реакционизма, ако искат да завършат Обединена Европа.

 

Как всичко това решава сложната задача за регионите и националните държави? Европа трябва да се превърне в империя – не чрез завоевание, а чрез концептуализация. За разлика от националните държави, в империите властта не е zero sum игра. Това което правят успешните империи като Византия, Свещената римска империя или Австро-Унгария е да централизират валутата, дипломацията и отбраната – и после да децентрализират почти всичко останало. Властта и идентичността може да съществуват паралелно на много нива в една империя. И също както свободното движение на хора и стоки обезсмисли споровете между националните държави (например чий е Страсбург, на французите или на германците?), така бетонирането на външните граници и изграждането на обща идентичност ще обезсмисли споровете между държавите и техните региони – защото ще им даде приемлив общ разказ за това кои са и ще може да защити този разказ.

 

От Тончо Краевски

Оставете коментар

Още
Мирът в Източна Европа: създаване на ИЕС (Източноевропейски Съюз)

Мирът в Източна Европа: създаване на ИЕС (Източноевропейски Съюз)

Откъс от Лудвиг фон Мизес, “Всесилната държава” (1944), Издателска къща МаК     Опитите да се решат политическите проблеми на…
Нацистските корени на гретенизма

Нацистските корени на гретенизма

Лозунгът на много от съвременните леви „Ние не сме леви или десни, ние вървим напред“ е исторически наивен и политически…
„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

Най-големият въпрос, пред който е изправена цяла Европа сега е свързан с проточилото се излизане на Великобритания от Европейския съюз,…