Алейда Гевара

„Насилието, превърнато в зрелище, развращава невинните души.”

Джон Максуел Кутси

 

Принципно погледнато, дъщерята на един доктринер, фанатик, терорист и политически мотивиран професионален убиец не носи морална отговорност за престъпленията му – колкото и чудовищни да са те. Моралната вина не е къща, за да се унаследява от потомците. Когато обаче въпросната дъщеря е не просто и само генетична потомка на баща си, а приема неговото верую като свое, когато и тя е заразена с неговия революционен бяс, когато препоръчва комунизма като изход от недъзите на капитализма, нещата загрубяват. В такъв случай тя закономерно се превръща от нечия дъщеря в носител на една политическа кауза. А няма политическа кауза, разтоварена от морална отговорност – както илюстрираха тоталитаризмите на зловещия минал век, подобно разтоварване е път към оскотяването.

 

За да излезем овреме от кръга на условностите, ще персонализирам сюжета. Става дума за дъщерята на Ернесто Гевара, популярен сред милионите си симпатизанти като Че. Като всеки от нас, Алейда Гевара не носи морална вина априорно, но я носи апостериорно – виновна е, с други думи, не по силата на кръвта и гена, а по силата на социума: за собствения си граждански избор, за собствената си кауза е виновна. А обстоятелството, че въпросната кауза е била кауза и на баща ѝ, не е решаващо. Тя би могла и да се разграничи от бащиното си наследство, предпочете обаче да се приобщи към него. Става дума за едно наследство, пренаселено не само с комунистически постулати, а и с насилие, терор и реки кръв и сълзи. Всеки, който в свободен съзнателен избор е тръгнал по този път, носи своя дял – все едно дали е или не е генетично свързан с предшествениците. От този елементарен принцип не прави изключение и дъщерята на легендарния (казвам легендарен, защото има легенди и на злото) коменданте Ернесто Гевара.

 

Когато пък общественици на една държава канят в обществото ѝ гражданин с подобна аморална кауза, те автоматично споделят нейния аморал – превръщат се в домакин, дал убежище на терора, на фанатизма, на убийственото комисарско ожесточение, на всичко онези злини и пороци, които гостът (повтарям: по свой собствен избор) и олицетворява, и въплъщава. Става дума за онова превърнато в зрелище насилие, от чийто заразен разврат предупреждава цитираният в началото на текста южноафрикански нобелист. Ключово тук е обстоятелството, че Алейда Гевара е посрещана (колкото тържествено, толкова и сърдечно) на родна земя не като частно лице, а като гражданин и съидейник на знаменития (знаменито може да бъде и злото) си баща, като носител на онзи опустошителен революционен плам, който опожари и родната ѝ Куба, и десетки боливийски села. Фокусирам онази комунистическа идея, която Ернесто Гевара превърна с пръст на спусъка от теория в практика. След като тази човеконенавистната практика окова Куба в оковите на деспота Кастро, Гевара тръгна да я изнася (отново с пръст на спусъка) в Латинска Америка. И на карибския остров, и в южноамериканските джунгли пътят на коменданта е белязан с камара трупове – не на въоръжени класови врагове, а на мирни боливийски селяни, чийто единствен грях бе, че отказаха да подкрепят главорезите на Гевара.

 

Ето значи кого каним на гости, ето кого приемаме тържествено и сърдечно ние в качеството си на новородени европейски демократи. Приемаме и подслоняваме онази сляпа революционно ярост, която сее разруха и смърт по света и у нас, която по ленинска заръка наказва всяко свободомислие с терор и разстрел. Това брутално насилие, тази масова смърт, това угнетение каним ние по телевизионни студия и престижни медии, по високопоставени обществени форуми, по държавни и частни институции.

 

А би могло да бъде по-иначе – съвсем иначе би могло да бъде. Вместо да калесваме и подслоняваме палачи и техни съидейници и рекламни агенти, бихме могли да поканим и чуем гражданския глас на техните многобройни жертви, на онези дисиденти и правозащитници, които и днес гният в кубинските затвори. Не кредото на палачите – кръвта на жертвите, страданието на страдащите, драмата на обезправените съдържа истината за една страна, за една държава, за едно общество. Онази морална и гражданска истина, която ни е потребна като хляба и която, вместо да разкрием в цялата ѝ безпощадност, ние малодушно крием и от себе си, и от света. Детронираме, с други думи, моралната и гражданската истина, за да възцари моралната и гражданска лъжа, за да победи онова извечно и вездесъщо зло, което преди десетилетия ехтеше в смъртоносните изстрели на Ернесто Гевара, а днес кънти в революционните девизи на Алейда Гевара. При което най-съкрушително е обстоятелството, че кънти не само в деспотична Куба, а и в демократична България…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар