„Мярката на всички богатства всеки поставя за себе си сам.”
Децим Магн Авсоний
Негативните рекорди на родна земя препускат един през друг. Тези дни едно сериозно статистическо проучване стигна до извода, че почти 70% от нашите сънародници гледат с недоверие на богатството. Несравнимо по-малобройни са онези български граждани, които гледат на богатите с добро око, които считат, че богатството, забогатяването в български условия е съвместимо с морала. В проспериращите държави това съотношение между фронтовете е реципрочно. Моралното недоверие на бедния към богатия българин сигурно си има своите социални и психологически основания – сигурно си има своите социални и психологически основания и моралното доверие, което западноевропейците и североамериканците хранят към богатството на богатите си съграждани. Най-проспериращите общества са подвластни на простичката социалната логика, че след като сама по себе си бедността не е порок, не е, няма защо да бъде порок и само по себе си богатството. Има, разбира се, разврат от богатство, но има и разврат от бедност. Зависи от конкретиката – от личността на богатия и на бедния зависи. Докато в България, пък и на Балканите като цяло, по традиция се счита, че бедният е изначално честен, скромен и добродетелен, а богатият – изначално алчен, зъл и развратен. Подобни изначалности, подобно априорно отношение е клише, което рано или късно си отмъщава. Едно от най-кървавите възмездия в този смисъл в горчивата ни историческа съдба бе Априлското въстание, което нашите комити и комитетчици са водели не, както си мислим, толкова срещу турския поробител, колкото срещу родния чорбаджия-изедник. Що се отнася до днешната ситуация, докато на родна земя бедност и богатство са крайни, поляризирани и взаимно противопоставени категории, в белите държави бедните са относително бедни – относително богати са и богатите. Тези относителности не са случайни – тяхното нелеко постигане облагородява общественото съзнание, а тяхното нарастващо валидаризиране е белег на цивилизованост.
Бедността като такава подклажда копнежа по богатство. Процесът не е реципрочен – обратното не е вярно. Открай време бедните мечтаят да станат богати, но не и богатите – бедни. Веднъж забогатели, богатите мечтаят да станат по-скоро още по-богати.
Всичко това е психологически обяснимо. И изобщо битието е пренаселено със социални, икономически и политически необяснимостни, които са обясними психологически. Споменатата аномалия не може да бъде разгадана вън от националния манталитет и народопсихологията ни, но не може да бъде разгадана и без участието на конкретните социални и политически дадености. В ежедневния ход на които редовият гражданин с очите си вижда как се забогатява на родна земя, с колко попътни издевателства е постигнато всяко благосъстояние, как политическа и държавна власт се превръща методично в суха пара, а парата – в политическа и държавна власт. Която отново и отново се осребрява подобаващо. Но в този ставащ все по-светски, все по-прозрачен и глобален свят хората (бедни и богати) виждат и друго: Че има страни, чиито общества са регламентирани, страни, чийто капитализъм, за разлика от родния, е ръководен по-скоро от регламента, отколкото от капитала. Страни, в които, отново за разлика от нашата страна, капитализмът е не корпоративен, кастов и съсловен, а народен и социален и където и бизнесът, и политиката, и държавността са подчинени на съответните морални нормативи и институционални регламенти, където законът е не врата в полето, а върховенство.
Ето как стигнахме до необходимостта да разгадаем парадокса, при който най-бедните люде в най-мизерстващите държави най-масово се стремят към едно богатство, което те по правило считат за постигано по аморален начин – от една страна – и за неизчерпаем източник на разврат – от друга. Всички онези възпети от Интернационала пари и презрени, онези роби на труда, чиято бедност според тях е свидетелство за почтеност и чиято почтеност ги води до бедност, драпат да се доберат с нокти и зъби до онова богатство, което според собствените им представи е развъдник на пороци. И ако по изключение забогатеят, начаса провъзгласяват богатството, което довчера са считали за проклятие, за добродетел. Картината говори едно: нито богатството, нито бедността, нито властта са легитимация за нравственост – нравствеността битува встрани от власт и пара. И в това ѝ битуване няма абстрактни принципи – има само конкретен човек, личност, индивид има. Парите и властта могат да се превърнат в съдбовна, в доживотна амбиция, в патологична зависимост дори, но отношение към почтеността, към благородството на характера, към щастието, което е стратегическа цел на битието, парите и властта нямат – нито тяхното отсъствие, нито тяхното присъствие може да ни направи по-благородни и щастливи.
Вярно е, че щастието е индивидуално и конкретно, лично, личностно състояние, но всяка личност израства и се формира не в отшелничество, а в общност – още от древните знаем, че човек е обществено животно. А едно общество, в което богатството е считано за престъпление, не е социално и конструктивно – асоциално, демотивирано и деструктивно е. Общество пък, което гледа и на държавната и политическа власт като на престъпление, става неуправляемо. Или, което е същото, управляемо само от силата, насилието и разврата. Така че не политици и държавници – сила, насилие и разврат са наши министри, премиери и президенти. Един разврат, тръгнал от нас самите към институциите и продължаващ пътя си обратно от институциите към нас самите. Така кръгът се затваря подобаващо, а порокът става господар на битието.
