От надеждата към безнадеждността и обратно

От надеждата към безнадеждността и обратно

fasada4

 

 

„Няма зима, която да трае вечно, няма и пролет, която да пропусне реда си.”

Хол Борланд

 

Между надеждата и безнадеждността текат и протичат не само разбърканите ни лични съдби – между надеждата и безнадеждността текат и протичат и съдбите на цели народи. Казаното е валидно и като исторически поглед, и като поглед към актуалното ни политическо битие. Така надеждата и безнадеждността се надпреварват и в оценката ми на най-новите политически събития е родния парламент – надежда и безнадеждност владеят и околопарламентарното пространство. Какво ще да е това пространство ли? Ами цялата ни национална обществена ситуация с цялата ѝ необозрима противоречивост.

 

Как и доколко тази ситуация, която е биосфера на всеки от нас, е владяна от надеждата? А как от безнадеждността е владяна? Ще започна с безнадеждността. Не защото е по-леко, а защото и Народното ни събрание с безнадеждността започна преди някоя-друга седмица. С най-отявлената безнадеждност, въплътена и олицетворена от неокомунистите ни, които, за разлика от 90-те години, вече дори не крият неокомунизма си зад маската на социализма. Нещо повече: тактично премълчаван допреди две-три десетилетия, неокомунизмът извървя един път, който аз трудно бих обозначил като еволюция – по-скоро деволюция, деградация бих го нарекъл. Мандат след мандат с времето неокомунистическата кауза на (лъже)социалистите ни беше първо дискретно намекната, впоследствие – все по-откровено заявявана, докато в по-ново време партията-столетница пое с твърда крачка към дебрите на склеротизираното си минало – от нео- към старокомунизма целеустремено запрепуска.

 

Всички тези според мен злотворни и опасни за националното ни бъдеще превъплъщения блеснаха тези дни в дебатите на парламента ни. Става дума за декларацията на социалистите, с която те оневиняват едно от най-тежките престъпления не само в новата, а и в цялата ни хилядолетна история – Народният съд. (Главната буква не е случайна – всяко колосално национално зло заслужава да бъде подобаващо отбелязано!)

 

Като автор и гражданин, като потърпевш от партийната грижа за човека и като наплашен от нейните пориви отново да завладее и оглави общественото битие, оправдаването на един съд, който е колкото народен, толкова и съд и чиято единствена функция е да легитимира под маската на законността еднопартийното беззаконие, декларацията на БСП, която провъзгласява Народния съд за необходим и политически и морално основателен, е извор на безнадеждност. Фактът обаче, че парламентът ни отхвърли тази гнусна, тази позоряща цялата ни нация  декларация и свали нейния носител от ръководството на НС, е по същата логика извор на надежда. Този факт подсказва, че не е, все още не е мъртъв в общественото съзнание духът на справедливостта и нравствеността, че все още фундаменталните морални ценности са жизнеспособни и боеспособни. Обстоятелството пък, че процесът на отстраняването на апологета на комунистическото мракобесие от трибуната на парламента ни стана срещу яростната съпротива на неокомунистическата парламентарна фракция не понижава, а повишава моралната и политическа стойност на този труден процес. Процес, който на фона на хилядите убийства би трябвало да трасира границата между вина и изкупление. Непосредствено след деветосептемврийския преврат комунистическите самозванци тръгват на истинска саморазправа с политическите си противници – хиляди от тях са разстреляни от самодейни хайки и по късна доба без съд и присъда. Сформираните по-късно (най-често без участието на юристи) народни съдилища имат задачата да легитимират постфактум всички тези изцяло криминални убийства. Престъпността на Народния съд, разгромил окончателно демокрацията на родна земя, е толкова отявлена, така видима и за слепеца, че, погледнато от камбанарията на демократичността и прозрачността на днешната политическа ситуация, оценката ни би трябвало да бъде еднозначна и непоколебима – място за нюанси и съмнения в нея не би трябвало да има.

 

А вместо да е чисто и ясно, отношението ни към близкото тоталитарно минало е непоследователно и противоречиво, в него като в огледало се оглежда мазохистичната ни носталгия по злодеянията на комунистическия тоталитаризъм. Заедно с това обаче, слава Богу, се оглежда и нетърпимостта ни към терора и насилието, владели страната ни кажи-речи половин век наред. Ден след ден върху собствената си кожа изпитвам колко трудно се живее под кобния знак на тази амбивалентност и нейните обрати. Тези обрати съдържат обаче не само безнадеждност – и надежда съдържат: надеждата, с която само преди броени седмици парламентът произнесе парламентарната си присъда над комунизма. Присъда, която говори, че ако подхраним надеждата, тя ще победи. А ако безнадеждността подхраним, ще победи безнадеждността. Така че всичко е в наши ръце – все още…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…