Себесъзнание

Себесъзнание

putin-erdogan

putin_erdogan

 

Обстановката в Сирия става все по-неясна, а предстоящите събития – все по-непредсказуеми. Допълнено от неучастието на Запада, участието на Русия в тези събития не вещае нищо добро. Русия има какво да губи на сирийска земя – следователно има и какво да брани. Става дума не само и дори не толкова за огромната ѝ военна база, колкото за по-далечни, за стратегически интереси и цели. Краят на режима на Асад предполага край и на руското влияние в региона – каквато и да е новата власт в Дамаск, след изстъпленията на руската армия тя едва ли ще бъде проруски настроена. За Кремъл единственият печеливш ход е запазването и укрепването на днешния режим. Тази задача изглежда непосилна за Москва – въпреки физическото ѝ военно присъствие в бойните действия. Неотдавнашния разгром на елитните руски части на сирийска земя и стотиците (точният им брой знае само Путин) жертви демонстрираха тоталната безпомощност на руската армия и пълното превъзходство на кюрдско-американските въоръжени сили. Сирия не е Украйна – изправени пред един превъзхождащ ги и логистично, и технологически противник, от елитаризма на руснаците и помен не остана. Този елитаризъм се оказа мистификация – дезорганизирани, зле екипирани с морално остаряла бойна техника и деморализирани, руските части не бяха способни на каквато и да е ефективна съпротива. Към тежките загуби в жива сила се прибавят и невидимите от пръв поглед психологически щети, които съвсем не са за подценяване. Този първи мащабен сблъсък между американци и руснаци нанесе сериозен удар върху самочувствието на кремълските воини, чиято фактическа принадлежност към руската армия путинската пропагандна машина отрича и до днес. От друга страна армията на Асад със собствените си очи видя (видя и целият свят) колко небоеспособен, а оттам и неблагонадежден, партньор са руснаците – поне на бойното поле.

 

Обстоятелството пък, че членът на Нато Турция се съюзява на практика с Русия и срещу Америка, прави картината още по-сложна, по-объркана и необозрима. Сближаването от години между Москва и Анкара получи и своето първо бойно кръщене в съюзяването на двете армии срещу подкрепяните от САЩ кюрдски военни отряди. Фактът, че кюрдските подразделения бяха и си остават единствените, които воюват сериозно (при това с последователен успех) срещу пълчищата на Ислямска държава, допринася несъмнено за легитимиране на кюрдската национална кауза в очите на целия цивилизован свят. Който ден след ден страда от бруталната агресия на фундаменталните ислямисти, предпочита обаче други да воюват срещу тях. Докато го правят, кюрдите ще печелят благоразположението на Запада и претенциите им за собствена държава ще получават все по-силна международна подкрепа. Кюрдските военачалници го осъзнават и умело използват създалата се ситуация за стратегическите си цели – да воюваш на един фронт с цялата демократична световна общност срещу варварството на фанатизираните варвари е винаги печелившо.

 

С времето Русия става все по-самотна в подкрепата си на деспота Асад. Днес неин единствен спътник в този нелек маршрут е Турция. Чиято ситуация в близкоизточния сценарий съвсем не е за завиждане. Сближаването ѝ с Русия дистанцира Турция от натовските ѝ партньори, чиято роля за икономическото и дори за военното оцеляване на страната е незаменима. От друга страна на международната сцена претенциите на най-голямото на планетата етническо малцинство (кюрдите са над 40 милиона) за право на собствена държава стават все по-основателни. Голяма част от това онеправдано малцинство живее на турска територия. То има национално самосъзнание и става все по-непримиримо към наложения му от Анкара диктат. Опасността от гражданска война съвсем не е за подценяване – от години десетки кюрдски селища в южната и югоизточната част на страната са практически под военна обсада. Вярно е, че Ердоган се радва на многомилионна подкрепа в необятната турска провинция, вярно е обаче също, че в най-цивилизованата и икономически най-предприемчивата европейска част от страната ислямският фундаментализъм, към който турският президент води все по-целенасочено родината си, е нежелан, а президент Ердоган – непопулярен. Макар и малоброен, този най-влиятелен челен отряд на обществото вижда бъдещето на Турция не рамо до рамо с Путин и Асад, а в евроатлантическите политически, икономически и военни структури.

 

Какъв е обаче ресурсът на нарастващата близост между Турция и Русия? Доминиращите мотиви не са икономически, не са дори военностратегически – колкото и да изглежда така. Подбудите на Москва и Анкара да тръгнат на международното поприще в един общ впряг са преди всичко психологически. Както каузата на демократизма обединява отделните демократични държави, така и каузата на деспотизма обединява деспотичните държави. Путин и Ердоган са си социално близки, а оттам – близки и психологически. И двамата управляват с железен юмрук страните си, и двамата преследват брутално политическите си противници, и двамата са нетърпими към всяко другомислие, насилието и терорът и в двете империи са у дома си. Все по-последователно изолирани и бойкотирани поради мракобесието си от общността на цивилизованите държави, двамата авторитарни лидери потърсиха и намериха упование един в друг. По всичко личи, че този двустранен съюз в името на политическото зло ще продължи и в близко, и в далечно бъдеще. Лошото е само, че страната ни е притисната и географски, и по стечение на исторически и геополитически обстоятелства между двете деспотични сили. Всичко това поставя крехката родна демокрация и националната ни сигурност в опасност – и двете държави имат в лицето на представени и непредставени парламентарно политически партии не просто и само лобисти, а и сериозна агентура. За нас изходът от тази неизгодна ситуация е не в един или друг политически екстремизъм, а в още по-всестранното ни приобщаване към световната демократична общност. Разберем ли веднъж това, значи сме осъзнали точния адрес на националните си интереси.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
Безсребреникът Путин и клеветниците

Безсребреникът Путин и клеветниците

  … Като същински маладец отговори другарят В. В. Путин на младенеца, „дръзнал“ да постави въпроса: „Ваш ли е онзи…
Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

  В руския смисъл Навални не се жертва, а продължава делото си. За да си руски лидер, трябва да си…
България и Северна Македония разединени от неспособността на София и Скопие да скъсат с идеологическото наследство на комунизма

България и Северна Македония разединени от неспособността на София и Скопие да скъсат с идеологическото наследство на комунизма

Ще бъде най-голямата грешка от наша страна, ако накажем всички граждани на братска държава в полза на македонистите, които насаждат…