Случайно или не, тъкмо по нашите православни великденски празници Ердоган тръгна на саморазправа със Запада – все още само на думи. В една от многото си речи (с разрастването на деспотизма си той става все по-речовит) неотдавна великодържавният диктатор заяви през сълзи:

 „Франция, ти подкрепяш терористите!… Виж какво направиха терористите в Германия – същото ще направят и във Франция! Западът няма да може да се спаси от терора!… Европа е фашистка, расистка, тиранична!”

 

Видимо е, че в тези му великденски думи няма и искрица съчувствие към стотиците жертви на ислямския терор върху лицето на Стария континент – има само неистова ненавист, зловещи закани, милитаризъм. И още нещо съдържат тези кобни слова: злорадство, една трудно прикрита наслада от кървавото настояще и още по-кървавото бъдеще, което според оратора очаква Европа. А следователно и нас, българите, като европейци.

 

Хулите на Едоган стават още по-лицемерни и цинични на фона на обстоятелството, че Анкара от години, от десетилетия копнее да се приобщи към Европейския съюз. Многократни и упорити са и личните усилия на Ердоган в тази посока. Ако тези усилия и до днес са останали напразни, то е, не защото ЕС бойкотира и дискриминира Турция, а защото всички предприети досега от Ердоган и предшествениците му стъпки към външния свят имат административен, идеологически, пропаганден, но не и същностен характер. Същностни и резултатни биха били те, ако Анкара тръгне към онези политически и морални реформи, които Брюксел и Вашингтон отдавна очакват и които биха преобразили турската държава, биха я поприближили и политически, и духовно до Европа. Затънала в деспотизма на Ердоган до гуша, днес Турция се е отдалечила недостижимо от светския, ренесансов дух на евроатлантическите страни. Което ще рече, че е по-далеч отвсякога от едно членство в ЕС. Защото и ръководителите, и обществата на най-проспериращите страни, къде по-дипломатично и приглушено, къде по-открито, се питат какво търси Турция в една международна общност, която счита за престъпна.

 

Сълзите на Ердоган не са крокодилски – искрени са. Той наистина мечтае да се впише в евроатлантическата общност, но с целия въдворен от него терор барабар – с жестоките преследвания на всяко свободомислие, с централизирания си деспотизъм, с физическата саморазправа с всичките си политически противници, с многобройните арести, уволнения, политически убийства, физически инквизиции, с бруталните преследвания на многомилионното кюрдско малцинство. Когато Ердоган провъзгласява ангро кюрдите за терористи, светът не му вярва – никой разумен човек не може да си представи, че цели 40 милиона кюрди са терористи, готвещи гибелта на Турция. Наред с всичко, самоотвержената битка на кюрдските бойни отряди срещу пълчищата на Ислямска държава е подобаващо оценена от европейските и североамерикански държави – приносът на кюрдите в разгрома на истинските терористи в Близкия изток е надеждна база и добра заявка в борбата им за на собствена държавност. Което рано или късно ще се случи – въпреки терора на Анкара.

 

Сълзливите публични словоизлеяния на Ердоган илюстрират тезата на гениалния Юнг, че сантименталността е надстройка на жестокостта. Тези словоизлеяния не са предназначени само за вътрешна употреба – те имат и международен, и наш роден, български прочит. Като съседна на Турция страна ние сме най-директно засегнати от вербалната агресия на деспота. Не само защото той неведнъж е декларирал хегемониалните си териториални претенции към нашата страна, а и защото нашето мълчаливо приемане на хулите и заканите му става за сметка на солидарността ни със западноевропейските и американските ни съюзници. Ние можем да съхраним и укрепим тази жизнено важна за националната ни сигурност солидарност, не като се спотайваме и ослушваме, а като заемем ясна и недвусмислена позиция. Заявявайки, че всички отправени по адрес на западноевропейските ни партньори злословия, петнят и нас, защото и ние сме ЕС и Нато, защото принадлежността ни към евроатлантическите структури няма алтернатива – тя е единствената политическа, икономическа и военна сила, която можем реално да противопоставим на вековната заплаха за националната ни сигурност – Кремъл. Днес тази заплаха е по-будна отвсякога. Така че всяко двоумене, всяко дипломатично изчакване, всеки компромис с царящото в южната ни съседка мракобесие вещае нашата национална гибел – неслучайно деспотът Ердоган и деспотът Путин ден след ден се побратимяват. Побратимява ги и ги сродява не само вътрешнополитическият им терор – побратимява ги и ги сродява и външнополитическият им империализъм. Всичко това трябва да знаят и помнят държавниците ни, когато тръгват да лакейничат на юг и на север, когато си правят оглушки за нарастващите териториални претенции както на Анкара, така и на Кремъл, когато, за разлика от една Германия и от една Гърция, сервилно връщат на Ердоган турски политически емигранти, потърсили спасение на наша земя от вилнеещия в родината им терор и когато позволяват руската агентура у нас да завладява ден след ден и държавата, и обществото ни.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар