makedonska carkva

 

 

„Няма лесни отговори, а има прости отговори.

Трябва да имаме куража да вършим онова,

за което знаем, че е правилно в морално отношение“.

Роналд Рейгън

 

Тъй като съм академичен изследовател, нямам навика да пиша популярни статии. Още по-малко съм способен да пиша като журналист. Въпреки това, доколкото имам експертиза в областта на теологията, ще се опитам да анализирам известния казус с предложението на т.нар. „Македонска църква“ към Българската.

 

На първо място не мога да се съглася с много български аналисти, че Българската патриаршия трябва да признае „Македонската църква“ като такава. От друга страна съм склонен да се съглася, че вероятно въпросът е от геополитическа важност, а не е единствено с местен характер. На второ място, лошо изненадам съм от българското общество и негови интелектуални и политически представители, както и от държавни служители, които поставят този въпрос на равнището на емоции и историческите реминисценции от 19 в. По мое мнение тези реакции създават образ на българското общество, който не е приятен. То изглежда като предмодерно, неспособно да усвои критериите за религиозна свобода и разделение между религия и политика, църква и държава, възприети от Западната цивилизация. Така че у мен възникнаха няколко забележки по повод случващото се.

 

Според каноничната традиция на църквата, не само православната, но и католическата, майка-църква е поместната църква, от която в раннохристиянски времена са дошли апостоли да кръщават и ръкополагат епископи за основаването на друга поместна църква. Например майка-църква на Картагенската е тази в Рим, защото от столицата на Римската империя са дошли в Картаген мисионери някъде в края на 1 или 2 в., за да донесат християнството. Според същия принцип майка-църква на всички православни църкви в Източна Европа е Вселенската Константинополска патриаршия. Българската църква се появява през 1870 г. като екзархия на Константинополската патриаршия на територията средновековната църква на Велико Търново и на унищожената век по-рано Охридска архиепископия. След своето значително разширяване фаворизирано от османските власти и руската дипломация в Османската империя, през 1872 г. тя е изключена от православната общност на поместен Константинополски събор. Между 1872 г. и 1945 г. тази църква не е международно призната, защото е базирана на етнически принцип, а според учението на православната църква той представлява неправилно учение, т.нар. „ерес“. Така наречената национална екзархия на българите в Османската империя става политическо средство за експанзия и национално формиране. Тя е призната едва след 1945 г. под натиска на СССР, когато се отказва от националистически апетити. Що се отнася до църквата на Търново, тя е автокефална архиепископия на територията на Северна България след добиването на независимост на Българското царство от Византия, а през 1235 г. на поместния събор в Лампсак е въздигната в ранг на патриаршия. Същата е редуцирана до митрополия някъде след 1404 г. поради значителното намаляване на християнското население в района по причина на чумата. Въпреки това, подобно на други средновековни църкви тя също не е етническа, а служи като легитимация на местните владетели.

 

Случаят с т.нар. „Македонска църква“ е много специфичен. Ако тя е наследник на средновековната архиепископия на Охрид, това значи, че тя би следвало да има древна история. Всъщност тази претенция е заявена в официалния й устав. Доколкото Охридската архиепископия е наследник на църквата на Първа Юстиниана (6 в.), тя би следвало да се ползва от признанието на Вселенски събор и като такава би следвало да има силна историческа авторитетност, както и апостолско наследие. Дори, ако това е така, тя би следвало да е по-авторитетна от тази на Търново. Охридската архиепископия е призната за автокефална църква с огромен диоцез от император Василий Цимисхи през 1018 или 1019 г., след като завзема Охрид – тогава столица на Първото българско царство. Тази църква също не е била „етническа“, а поместна и нейните епископи и миряни са християни от различни етнически групи през вековете. Ясни сведения имаме и че богослужебните й езици през целия период на съществуването й са славянският и гръцкият. Същото може да се заяви за всяка друга църква през Късната античност и Средновековието. Архиепископията е наименувана в императорския сигилион по името на Охрид, а в територията на тази църква влиза новата тогава провинция на Византия – България и други територии. Ако църквата в Скопие днес претендира, че е наследник на тази църква, тя трябва да се откаже от етническия си характер, гарантиран от конституцията на БЮРМакедония, Закона за религиозните групи в страната и от уставните си документи. В такъв случай въпросът за диоцеза не би бил проблем. Съгласно реалностите тя ще се разполага на днешната територия на БЮРМ. В миналото в нейния диоцез са влизали част от съвременна Гърция, огромна част от съвременна България (без Тракия и крайбрежието), Албания, Сърбия, Румъния и самата БЮРМакедония (в исторически времена тя достига далеч на север и на изток до Молдова). От друга страна, онази древна църква е имала изключително близки отношения с Вселенската патриаршия в Константинопол и би следвало да гледа на нея като на своя майка-църква. Тук няма нужда да разглеждаме подробно ролята на Сръбската църква, която става доминираща в Югославия след 1920 г. и която с политически средства поема контрола над региона за почти век. В нейните уставни документи тя претендира, че е наследник на църквата на Печ, която възниква върху част от диоцеза на Охридската архиепископия и дори с нейна помощ. Така че и тези две църкви исторически би следвало да са тясно свързани, както и Търновската – също възникнала върху канонична територия на Охридската архиепископия след 1185 г.

 

Въпреки това църквата в Скопие се обърна към Българската патриаршия за признаване, а след това и към Константинопол. Обръщането към БПЦ е базирано на твърдението, че Българската екзархия е общото минало на тези две поместни църкви и на тази основа Българската патриаршия може да й бъде майка-църква. От самото начало тази претенция поставя дискусията в проблемно поле. Екзархията погледната отвън е по-скоро част от проблема с национализма на Балканите от края на 19 и нач. на 20 в., а не негово решение. Това е добре познат за западните дипломати в района проблем. Това действие може да провокира опозиция от западната дипломация и да възпрепятства процеса на интеграция на страните в структурите на НАТО и ЕС. След трудното минало, в което се наблюдава объркване между религиозна и етническа идентичност, наследено от Османската юридическа система, регионът на Югоизточна Европа страда от нестабилност по отношение на религиозните си институции. Казусът с църквата в Скопие е един от най-красноречивите. Ако конституциите на страните членки на ЕС гарантират еднакъв юридически статут на всички религиозни общности, Конституцията на БЮРМакедония гарантира предимство на „Македонската църква“. Ако БЮРМакедония се присъедини към ЕС, трябва да смени не само конституцията си, но и „Закона на религиозните групи“ и да отдели ясно религиозна от етническа идентичност.

 

Изненадващо, но и в България е налице същият синдром на идентифициране между църква и нация, когато става дума за отношенията с „Македонската църква“. Въз основа на старомодното образование много публични фигури и интелектуалци, които иначе не биха се асоциирали с християнството, заеха отчетливи националистически позиции при възникналата дискусия. Видно е, че  всички те разглеждат казуса в едноизмерна перспектива и не взимат под внимание възможните подводни камъни. Връщането към темата за Българската екзархия може да се окаже болезнено не само за много хора страдали от българската окупация в Гърция, БЮРМакедония и Сърбия по време на Втората световна война, но също и за българските турци и помаци подложени на насилствено „кръщаване“, както и потисканите други малцинствени групи от представители на екзархията преди войната. Не на последно място: в това положение може да се окажат не особено приятни и спомените сред някои прозападни среди в България за проруските владици на екзархията. От друга страна е налице известна асиметрия между конституциите на България и БЮРМакедания. Българската индикативно фиксира разделение на църква от държава (чл. 37-40), докато македонската е неясна в този пункт.

 

За разлика от много аналисти не бих могъл да кажа нищо определено по отношение на геополитическите импликации на евентуално признаване на църквата в Скопие от страна на Българската патриаршия. Онова, което е най-възможният резултат, е международна изолация и на двете църкви. Някои патриотични гласове ревитализират в тази ситуация антисръбска опозиция в духа на началото на 20 в., претендирайки за признаване, а други разглеждат такъв акт като блокиране на руското влияние. По мое мнение известното писмо от Скопие до Св. Синод в София води единствено до смесване между религия и политика, и покачване на напрежението на Балканите. Кой има интерес от такова напрежение в Югоизточна Европа? То може единствено да постави пречки пред интеграцията на Скопие в ЕС и НАТО. В момент, когато министър-председателят Заев установява топли връзки с всички лидери на съседни страни, една религиозно-националистическа интерпретация на събитието би блокирала пътя на страната към НАТО и ЕС.

 

В този момент е важно да се чуе от църковните лидери в Скопие дали продължават да имат териториални претенции към съседите и как се справят с национализма. Заев беше много ясен, когато поиска извинение от лидерите на съседните страни заради националистическата риторика на предходните правителства. Друг важен въпрос е комунистическото минало на мнозина епископи на тази църква, които са наследени от времето на Югославия. Доста от тях са учили в Белград и може да се предположи, че имат досиета на Югославската УДБА. Те вероятно съществуват и днес, но не са разсекретени. Не може да бъдем сигурни за техните мотиви и действия, докато тази страница не бъде прочетена. Може да се окаже, че те поставят умишлено пречки пред членството на страна в ЕС. В България този въпрос беше отдавна решен.

 

Не е за подценяване фактът, че ако Българската патриаршия официално признае Църквата в Скопие като „Македонска“, това може да се окаже саботаж на споразумението за името на страна между правителствата на З. Заев и Ал. Ципрас. След няколко месеца страната може да се сдобие с друго конституционно име, но тогава ще възникне проблем с името на църквата.

 

Изумителното през последните няколко месеца беше именно липсата на усет за съвременен, обективен, западен подход към въпроса в българското публично пространство. Ако писмото от Скопие е написано само да покаже колко незряло, с емоции от 19 в., реагира българското общество на чисто религиозни теми, то наистина постигна целта си – направи отрицателна реклама на България. То показа, че обществото ни не споделя принципите на Западната цивилизация за разделение между църква и държава. Нито поддръжниците на позитивна реакция то страна на БПЦ, нито нейните противници не отчетоха една принципна грешка на епископите в Скопие и  възможна такава в София. Имам предвид теологичното/каноничното измерение на проблема. То съвсем ясно е противопоставено на националистическото разбиране за църквата.

 

Въпреки това, за хората познаващи ситуацията в Скопие, не е тайна, че някои епископи там често изказват крайни националистически и антизападнически позиции, използвайки пропагандни неистини от интернационалния антизападен контингент. Те са реална опозиция на евентуални отстъпки по въпроса за името на страната в разговорите с Гърция. Църквата в Скопие беше за повече от десетилетие силна опозиция на ЕС и НАТО членството на страната. Това не е просто „руско влияние“, реално консервативно движение, което има връзка с легалния статут на вероизповеданието. Членство в ЕС ще доведе до лишаване на тази църква от актуалните легислативни привилегии и ще я постави в конкурентна позиция със силните католици и протестанти в страната. Не бива да се подценява фактът, че европейско законодателство за религиозните общности и човешките права ще доведе до официално признаване на сръбската архиепископия на Охрид. Нейният лидер се радваше на масивна интернационална подкрепа от редица организации за човешки права (вкл. Държавния департамент на САЩ, Хелзинкския комитет, Амнести интернешънъл, Хюман Райтс Уотч и др.) след неговото затваряне в Скопския затвор преди няколко години. След загубата на дело в Страсбург предишното правителство на страната се принуди да го освободи.

 

От друга страна е и факт, че в персоналните си контакти епископите от Скопие нямат лоши отношения с колегите си от Белград. Точно обратното. Техните връзки с Москва са също топли. Някои от тях имат не лоши контакти с епископи в Румъния, Гърция и Албания. Така че международните връзки и сложността на въпроса правят пъзела сложен. Това е така поне от теологична и канонична гледна точка. Подобни проблеми обаче не би трябвало да съществуват в модерно секуларно общество без привилегии за доминираща религиозна група. Поне за мен базовият въпрос е: Кой даде идея на епископите в Скопие да искат от София нерешимо решение? Съзнават ли сериозността на последиците от техните действия за страната им и не само? И защо той беше поставен като политически?

 

Всички тези проблеми се явяват пред българското общество, което перманентно скача от криза в криза. Изглежда това ще е следващата, поставяща Българската църква в трудно положение. Тя обаче не е в силна позиция в международните си връзки след отказа да участва във Всеправославния събор в Крит през юни 2016 г. и не може да очаква подкрепа от чужбина. Въпреки това, ако въпросът беше поставен като един чисто богословски проблем, нямаше да направи особено впечатление и щеше да си остане като теологичен казус, изискващ рефлексия и открита дискусия, добра воля и респект към всички страни. Сега, след като казусът е поставен в център на публичните медии в София, той става международен проблем без позитивно решение за който и да е от участниците.

 

За българското правителство, както и за всички останали съседни правителства, интегрирането на БЮРМакедония и на целите Балкани в НАТО и ЕС е от същностна важност. То ще донесе стабилност и просперитет на всички страни в региона. Има сериозни шансове проблемът с името да бъде скоро решен и страната да получи покана за членство. В тази ситуация дебат, въвличащ националистически реминисценции от 19 в. не е полезен за никого, освен за онези, които не искат да видят Балканите мирни и проспериращи членове на Западния алианс. В това отношение митрополитите в София с тяхната неактивна реакция просто редуцираха възможните щети. Националистическият натиск върху тях е късогледа политика, която подпомага единствено антиевропейски интереси. Българското общество трябва да свикне да бъде европейско и западно, и е длъжно да спре да гледа назад. Същото се отнася и за съседите в Скопие, ако желаят просперитет и развитие.

 

От Светослав Риболов

This entry was posted in България and tagged , , , , , by Светослав Риболов.

За Светослав Риболов

Доц. д-р Светослав Риболов преподава Раннохристиянска литература (патристика) и Юдейска елинистическа литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикувал е четири книги и множество статии в научната си област. Учил е Класическа филология и Теология в Софийския и в Солунския университет. Специализирал е в Тринити колидж в Дъблин и в Източноцърковен институт в Регенсбург; изучавал е отношенията църква-държава в САЩ в Университета на Калифорния, Санта Барбара. Главен редактор е на Forum Theologicum Sardicense и член на издателския борд на International Journal of Orthodox Theology в Бамберг. Участник е в няколко международни академични асоциации, а от 2017 г. е директор на Институт за изследване на религиозната свобода.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар