kim chen

 

Кой доколко спечели и кой доколко загуби в международната, в световната битка за Корейския полуостров? Спечели мирът и спокойствието, спечели хуманизмът, а загуби идеологизираното варварство. Колкото и общо да е, казаното е вярно. Да поразнищим фронтовете в тази дългогодишна война, която, слава Богу, си остана и до днес само дипломатическа. Конфликтът с Пхенян е ехо от онази продължила цял един човешки живот Студена война между великите сили, която, въпреки многобройните локални конфликти и рискове в следвоенния период, не прерасна в гореща. При цялата си скромност не мога да не отчета приноса на българоезичните западни емисии и особено на Радио „Свободна Европа” в опазването на международния мир – колкото и да ни ругаеха комунистическите медии, колкото и да ни провъзгласяваха за войнолюбци, за ястреби, за говорители на хищния англоамерикански империализъм. Говорители ние бяхме всъщност на световната демократична общност, на онези правови държави, които съумяха да съхранят мира, застрашен преди всичко от милитаризма на Съветската империя.

 

Но да се върнем към най-опасното огнище на конфликти в ново време – Северна Корея. Непростима вина на Запада е, че проспа въоръжаването и превъоръжаването на севернокорейския режим, че допусна Пхенян да разработи ядрени оръжия, заплашващи не само Южна Корея, Япония и САЩ, а и целия свят. Ясно като ден е, че това не би могло да се случи без съдействието на континентален Китай и на путинска Русия. Докато Пекин полуофициално изхранваше гладуващата Северна Корея, Кремъл неофициално я снабдяваше с модерни оръжейни технологии, които догматичният и капсулиран севернокорейски режим никога не би могъл да разработи сам. На Северна Корея традиционно антиевропейски и антисветски настроената Русия гледаше като на противодействие на евроатлантическата общност, а за деспота Путин този мотив беше водещ – Путин неведнъж е демонстрирал готовността си да пожертва международния мир в интерес на собственото си властолюбие.

 

От настъпилото през последните месеци разведряване на отношенията между Пхенян и външния свят печелим несъмнено всички ние – дори само защото светът, който е наш общ дом, стана по-безопасен. Световният мир е печеливш, а губещ от този оптимистичен процес е най-вече Кремъл. Преди всичко защото решаването на един глобален международен проблем стана без участието на Москва, без нейния принос. Това безучастие е несъмнено тежък удар по престижа на  една държава като Русия, която (основателно или не) претендира да е велика сила. Дори ролята на Китай е в случая по-съществена от тази на Русия. Международната изолация, в която Русия отново се оказа на фона на препускащите събития, подсказва нейната незначителност за света. Заедно с това пролича значимостта на САЩ. Които са главния победител в тази сложна и до голяма степен непредсказуема игра. Пред очите на целия свят Вашингтон постига целите си – и то на цената на нищожни отстъпки. Ако върви, както е тръгнало, под натиска на САЩ Северна Корея може да унищожи целия си ядрен ресурс и да преустанови цялата си ядрена програма – за радост и на Запада, и на Изтока, и на цялото човечество. Като победа трябва да отчетем и обстоятелството, че този неочакван обрат бе постигнат само по дипломатически път – без един изстрел.

 

При целия си догматизъм Ким Чен Ун осъзната два фактора, които са ключове за политическата му съдба. Първият е, че гладът е велика сила, а многомилионното севернокорейско население гладува масово. Исторически погледнато, гладът е помел повече тирани от лицето на земята, отколкото недостигът на човешки права и граждански свободи. При цялото си доктринерско заслепение, като човек, познаваш Запада и биографично, Ким Чен Ун съзнава, че може да получи сериозна икономическа помощ не от тънещата в духовна и материална нищета Русия и дори не от Китай, а преди всичко от САЩ. За Вашингтон пък е ясна ролята  на  икономическите санкции в победата над севернокорейския милитаризъм. Ясно е и още нещо: тези санкции са временна мярка, те трудно могат да бъдат поддържани дългосрочно, а пътищата за заобикалянето им са многобройни.

 

За стойността на една политическа инициатива се съди по нейните резултати. А те са налице. Отказът от съвместните американско-южнокорейски военни маневри е приемлива, за да не кажа пренебрежително ниска, цена за постигнатото споразумение – особено след като САЩ разполагат с достатъчен военен потенциал в региона, за да респектират всеки самозабравил се автократ. И още една поука можем да изведем от последните събития на Корейския полуостров – вероятно най-съществената. Отстъпчивостта на Ким Чен Ун показа, че тираните разбират единствено и само езика, който говорят със собствените си народи – езика на силата. От това обстоятелство могат и трябва да се поучат както деспотите Ердоган и Путин, така и държавниците на Свободния свят.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар