Photo: Kremlin.ru

Photo: Kremlin.ru

 

Преди месец, когато излезе на преден план аналогията между казуса с Православната църква в Скопие и тази в Киев, и също – благосклонното отношение Вселенския патриарх Вартоломей към тяхната автокефалия, се чуха гласове и то не непременно подкрепящи руската пропаганда по този въпрос, че едва ли не Вселенският патриарх си позволявал твърде много и какво всъщност било правото му да дава автокефалия на тези църкви. Тук ще се опитам да обясня защо двете църкви се обърнаха точно към него и какви ще са най-вероятните разрешения на казусите.

 

В православния свят Константинополският патриарх е пръв по чест епископ, натоварен с арбитражни функции, които се оказват особено важни за единството на Православието в съвременния свят, отличаващ се с плуралистично съжителстване на различни религиозни общности в едни и същи пространства. Установяването на демократични режими в страни, където живеят все повече православни християни даде нова сила на неговото историческо значение на обединител. Дори през последния век излезе отново на бял свят противопоставянето, започнало още през XV в. между неговата катедра и Москва. Докато Московската интерпретация на православието все повече се плъзга към авторитаризма и самодържавието, православните християни, гледащи към Константинопол, се намират в пространство, в което владее демокрацията от западен тип. Това не е случайно развитие, а е съвсем закономерно и детерминирано от историческия развой на тези две общности.

 

Логично още през 90-те години на ХХ в., след разпадането на СССР, се върна старият казус с православните в Украйна. Неразбориите около църквата в Скопие започнаха повече от три десетилетия по-рано, през 50-те години на ХХ в., след като нейните епископи се отделиха от Сръбската православна църква (СПЦ), получила правото да управлява митрополиите на територията на днешна БЮРМакедония след Първата световна война. И в двата казуса става въпрос за разделение на православните общности в тези страни по политически, а не поради причини, свързани с вярата. Присъединяването им съответно към Руската и към Сръбската църкви с политически средства несъмнено е заложило в миналото настоящите конфликти. Руската църква присъединява към своята юрисдикция Киевската митрополия през 1685 г., след като завзема Източна Украйна и Киев през 1667 г. Преди това в тези територии оперират митрополити на Вселенската патриаршия. Дори и в по-късно време, до средата на ΧΙΧ в., териториите на запад от Киев, където православните живеят рамо до рамо с католици и униати, остават в юрисдикцията на Константинопол. Анексирането на тези територии остава без съборна санкция и практически не е признато формално от всеправославен орган до 1953 г., когато под политически натиск на КПСС е проведен Московският събор, уреждащ този и други въпроси, но с гласовете само на православните църкви от съветския лагер. Така се оказва, че от чисто канонична гледна точка Вселенската патриаршия е в правото си като църква майка, и още повече – в чиято юрисдикция се е намирала митрополията на Киев, – да й предостави автокефалия. Като арбитър и миротворец сред православните той е задължен да въвлече в този процес всичките три разделени православни църкви в Украйна – УПЦ–Московска патриаршия, УПЦ–Киевска патриаршия и Украинската автокефална православна църква (УАПЦ). За това той бе помолен от украински общественици, които успяха да съберат няколко стотин хиляди подписа в петиция лично до него през изминалата половин година. Обединение в Украйна не успя да направи нито предходният руски патриарх Алексий ΙΙ, нито сегашният Кирил, които се опитаха в поредица архиерейски събори в Москва да отклонят претенциите за автокефалия на църквата в Киев, но в крайна сметка й предоставиха през 2008 г. ограничена автономия към Московската патриаршия. Те не само не успяха да постигнат обединение с останалите, напротив отношенията постоянно ставаха все по-напрегнати, докато избухна открит въоръжен конфликт между РФ и Украйна през 2014 г. По време на военните действия, по сведения на църковния печат в Украйна, духовници от УПЦ-МП са заемали открито позиции против правителството в Киев и са подкрепяли чужди войскови части, навлезли на украинска територия. От другата страна пък се издигна девизът за „православна война“ против Запада. При това положение длъжността на арбитър, която Вселенският патриарх упражнява, му налага да вземе позиция и то в полза на мира и обединението на православните в Украйна, които всъщност никак не са малко. Според някои специалисти по руско православие на нейна територия се намират между 40% и 60% от енориите на РПЦ, към които може да се добавят още толкова, принадлежащи към другите две православни църкви в страната.

 

Според договорените условия за обединението на православната църква в Киев, инициирано от Вселенския патриарх Вартоломей, трите юрисдикции – УПЦ–МП (начело с Онуфрий), УПЦ–КП (начело с Филарет) и УАПЦ (начело с Макарий) би трябвало да проведат в скоро време общ църковен събор, на който да си изберат архиепископ, на когото да бъде връчен томос за автокефалия от Константинополския патриарх. Трябва да се има предвид, че много от свещениците и редица от епископите в УПЦ-МП никак не са доволни от намесата на РФ в Източна Украйна и държат на неангажирането на Църквата с политически каузи, както и на лоялността си към Украйна. Най-вероятно е бъдещият архиепископ на Киев да бъде из числото именно на тези клирици, доколкото те в момента се явяват международно канонично признати и никой няма основание да оспорва предоставянето на томос за автокефалия на такъв епископ, още повече, че то е постигнато за целите на обединението на православните в страната. При такова положение е много малко вероятно епископи от същата юрисдикция (УПЦ-МП) да се противопоставят на автокефалията и открито да преминат на страната на РПЦ. Разбира се, предстоятелите и на трите юрисдикции би следвало доброволно да се оттеглят, за което изглежда вече е постигнато съгласие и от трите страни.

 

Каква е аналогията с църквата в Скопие? Има паралел, но за разлика от Украйна, в БЮРМакедония голяма част от активните вярващи стоят зад схизматичния архиепископ Стефан и една значително по-малка част зад каноничния архиепископ на Охрид Йован, който е член на Св. Синод в Белград. Въпреки това не бива да се забравя, че отделянето на Йован от Св. Синод в Скопие и преминаването му към Сръбската църква (СПЦ) стана след безпринципно решение на скопските му събратя, които нарушиха споразумение постигнато с епископите в Белград след съвместни съвещания в Ниш през 2000 г., когато беше предоставена широка автономия на МПЦ. Въпреки че през 1924 г. Вселенската патриаршия, намираща се под тежък натиск от редица международни фактори и най-вече Турското правителство, предоставя право на СПЦ да оперира в Скопие, днес неспособността на белградските и скопските епископи да се разберат отново налага арбитража на Константинопол. Като исторически много тясно свързана с Вселенската патриаршия църквата в Скопие, при положение, че приема историческото название „Архиепископия на Охрид“, има шанс да получи автокефалия от Константинопол. Както писах в предходния си текст, Константинопол се явява във висока степен отговорен за тази църква и несъмнено ще направи всичко възможно да я върне към православното семейство. За целта обаче архиепископ Стефан ще трябва да се оттегли доброволно и ще бъде избран нов архиепископ на обединителен събор, на който клириците от двете юрисдикции ще потърсят общ компромисен кандидат за предстоятел. Твърде вероятно той няма да е свързан с тъмното минало на Югославия и нейните служби, както и няма да е опетнен с недостойно поведение като клирик. Със сигурност богословската му грамотност ще бъде от особено значение. Също така, вероятно един от немалкото живи манастири в страната ще премине като ставропигиален към Вселенската патриаршия. Тази практика ще подсигури жива връзка между двете църкви и отворена банка хора за църковната йерархия в Константинопол. Малцина в България знаят, че с подобен статут е бил Рилският манастир до Първата световна война, когато е прехвърлен към Екзархията с помощта на българската полиция. Твърде вероятно да видим отдаване на Константинопол като ставропигиален на някой голям манастир в Киев. Имайки предвид огромния брой украинци, черкуващи се и работещи за Вселенската патриаршия по света, това ще се погледне благосклонно от украинската общественост.

 

За разлика от Украйна, в БЮРМакедония епископите са по-явно на различни мнения и то в рамките на една юрисдикция. Това е лесно обяснимо, защото на територията на УПЦ се водят военни действия, докато Скопие е все по-близо до системата за сигурност на НАТО. И все пак, в БЮРМакедония едни – като Струмишкият Наум – призоваваха БПЦ да стане тяхна църква-майка и същевременно я молеха да се застъпи пред Вселенската патриаршия за тях; други пък – като Йосиф Кумановско-Осоговски – призовават Москва да стане Вселенска патриаршия и се конфронтират с Константинопол. Трети пък като Тимотей Дебърско-Кичевски и Пимен Европейски гледат със симпатии към Белград. Въпреки това мнозинството епископи изглежда са започнали да съзнават, че ако се откажат от национализма и агресивния език към съседите, приемат историческата действителност спокойно и мъдро, могат да разчитат на подкрепа от Константинопол веднага след решаване на украинския въпрос. За да реши обаче и двата казуса Вселенският патриарх Вартоломей се нуждае от подкрепа на всички поместни православни църкви, или поне на повечето от тях. Съгласно установилата се практика сред православните той ще търси признание на томосите си за автокефалия от всички страни. Не случайно през последния месец представители на патриаршията се срещат с ръководствата на всички поместни православни църкви, като явно сондират техните настроение към евентуални действия в тази посока.

 

Твърде вероятно след самоизолацията на РПЦ от Светия и Велик събор в Крит и от всички всеправославни активности, инициирани от Вселенската патриаршия, нейното несъгласие да не бъде взето предвид казуса с Киев и Скопие. Въпросът е как ще реагира СПЦ. По мое мнение тя едва ли ще се конфронтира с Вселенската патриаршия, имайки предвид незаинтересоваността към този въпрос на светското ръководство и на обществеността в страната, която все повече се обръща към Европа и загърбва миналото. Все пак СПЦ винаги е била близо до народа си и е търсела обществена подкрепа. По мое мнение и Св. Синод в София също ще се въздържи от действия възпрепятстващи автокефалията на двете църкви, въпреки че ще го направи без излишен шум и търсейки начин да не дразни Москва.

 

От Светослав Риболов

Едно мнение по „Общото и различното между църковния въпрос в Киев и този в Скопие

  1. Някак си, авторът не ме убеждава в правотата си, по отношение на МПЦ. Дано не си въобразявам, но усещам някакво недоброжелание към българската църква, по-точно към Екзархията (спомената единствен път и то с лошо). Може би не беше лошо да се отбележи, че Охридската архиепископия е била 1 000 години българска църква. А също, че Схизмата с Екзархията беше наложена от Русия. Русия, в която християнството (не „православието“, защото първо сме християни, а после православни) не се плъзга само към „авторитаризъм“, а направо към езическо безбожие и към служба на Нечестивия…

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар