USA

 

По време на неотдавнашен мой ангажимент като лектор, един от слушателите от аудиторията ме попита коя според мен е най-значимата промяна в американската политика за 40-те години, през които съм я следил отблизо. Отвърнах му, че ми е необходим поне час, за да отговоря изчерпателно на въпроса му и така го оставих без отговор. Оттогава размишлявам по темата и есето по-долу е донякъде замислено като отговор на въпроса, зададен ми от този човек.

 

През януари 1969 г., когато за пръв път пристигнах в Съединените щати като имигрант, вече знаех английски и бях голям фен на американската литература, но не знаех нищо за американската политика, освен че си я представях като силно антикомунистическа и именно затова бях избрал да емигрирам в Америка, за да започна отново. Мислех, че не може да бъде другояче, особено след публикуването през 1968 г. на книгата „Големият терор” на Робърт Конкуест, която категорично свидетелстваше за злините на комунизма, както и след потушаването на Пражката пролет следващата година. Действителността се оказа много различна.

 

За пръв път се сблъсках с нея, когато започнах да изучавам стратегията на САЩ в Университета UCLA, където междувременно бях записан за студент. Професорът, който преподаваше дисциплината, ни информира, че политиката на правителството на САЩ за справяне със Съветския съюз се нарича „Гарантирано взаимно унищожение” (Mutual Assured Destruction (MAD)), което означава, че в случай на агресия на Съветския съюз срещу Америка, САЩ заплашваха да унищожат беззащитното население на Русия. Разгневен от това, което чух, казах на професора, че тази политика е неморална и глупава, тъй като хората в комунистическия строй нямат абсолютно никакъв глас в избора на техните лидери и го попитах дали изобщо разбира понятието „тоталитаризъм”. Той не ми отговори, но ме покани в кабинета си за разговор. Тогава нямах ни най-малка представа, че този професор е всъщност известният интелектуалец и левичар, апологет и основен автор на доктрината MAD, Бърнард Броди.

 

В това отношение, Броди дори не беше изключение. Както републиканската, така и демократичната партия вярваха в тази доктрина в една или друга степен, макар че нямаше ни най-малко доказателство, че Москва споделя техните убеждения относно MAD. В онзи период това беше нестабилната интелектуална предпоставка, на която се основаваше господствуващата политика за разведряване на Кисинджър – политика, според която нямаше друга алтернатива, освен да сме мили към страната на Съветите, въпреки агресивното им поведение в цял свят.

 

И все пак, дори и тогава, когато разведряването и контролът на въоръжението бяха лайтмотивът във Вашингтон, вече имаше несъмнени признаци, че революцията срещу тези леви политики набира скорост. Тя започна през 1973 г. с редица унищожителни статии на Албърт Уолстетър, интелектуалният шампион и основен противник на MAD, който обвини ЦРУ, че систематично са подценявали съветските способности и, което е още по-важно, тяхната решимост да се бият и да спечелят една евентуална ядрена война. Тези критики бяха подкрепени и засилени от Роналд Рейгън, който беше конкурент на президента Форд за номинацията на Републиканската партия и го обвини, че е прекалено мек към комунизма.

 

Грехът на ЦРУ и ориентираните към разведряване администрации, които го насърчаваха, беше че виждаха комунистическата система като „огледален образ” на тяхната – те смятаха, че тоталитарните правителства са изправени пред същите икономически ограничения като демократичните и затова бяха приели абсурдното заключение, че Съветският съюз не може да харчи като процент от бюджета си за отбрана много повече от Съединените щати. Така се стигна до постоянното подценяване на съветския отбранителен бюджет и намерения.

 

Очевидните провали на ЦРУ доведоха до едно значимо събитие в американската разузнавателна история – призив за оценка на конкурентен принцип на съветските способности и намерения от екипи от анализатори на агенцията и от техните критици, които станаха колективно известни като „Екип Б”. Класифицираният състезателен процес на оценка, който беше одобрен от правителството и се състоя през есента на 1976 г., доведе до съкрушително поражение на ЦРУ от Екип Б и до пълната реабилитация на антисъветската позиция.

 

Междувременно, през същата тази година бях нает от корпорацията Ранд като анализатор по националната сигурност. Получих разрешения за достъп до класифицирана информация и станах член на тази най-значима институция за национална сигурност в САЩ. В един от първите ми авторски материали, които публикувах в „Лос Анджелис Таймс”, лансирах идеята, че един сигурен начин за икономически разгром на Съветите е да бъдат включени в истинска надпревара по въоръжаване. Тази моя теза ми донесе покана за вечеря в къщата на Алберт и Роберта Уолстетър, мозъчният тръст зад Екип Б, които ме взеха под своето крило и ме представиха на всички основни фигури в консервативната стратегическа общност.

 

В резултат на триумфа на Екип Б, макар и следващите избори да бяха спечелени от друг заблуден либерал с мъгляви идеи (Джими Картър), съветската инвазия в Афганистан убеди дори левите, че Съветският съюз е експанзионистка сила, както твърдеше Екип Б и така бе подготвена почвата за масовото американско превъоръжаване при президента Рейгън (1980-1988 г.). За разлика от левичарите, Рейгън не само твърдо вярваше, че комунизмът е зло, но също смяташе, че той е слаб и може да бъде победен. Неговото отношение може да бъде обобщено в четирите думи, с които той определи надпреварата със Съветите – „Ние печелим, те губят“. И така, Москва най-накрая получи надпреварата за въоръжаване, която не познаваше дотогава и отведнъж се срина. Комунизмът беше изхвърлен на сметището на историята, както обещаваше Рейгън. Ние спечелихме, те загубиха!

 

Въпреки това, както често се случва в американската политика, победата в Студената война беше бързо пропиляна заради недомислените и контрапродуктивни политики в последствие. Президентът Джордж Буш старши, иначе приличен човек, който унищожи шансовете си да бъде преизбран като обеща да не повишава данъците и след това измени на обещанието си, публично пледира за запазването на целостта на Съветския съюз в прословутата си реч „Котлет по киевски” няколко месеца преди украинците да гласуват за своята независимост – със сигурност една от най-контрапродуктивните речи, правени някога от американски президент.

 

Междувременно, след революцията на Рейгън, демократическата партия зави рязко наляво, както впрочем и повечето европейските елити, под впечатлението, че рухването на Съветския съюз гарантира по презумпция, че никога няма да има друга война в Европа. С други думи, вече няма нужда да се харчат пари за отбрана. Тази либерална мантра беше засилена с помощта на не по-малко левичарските средства за масово осведомяване и все по-твърдото ляво, наложило се във високите етажи на академичната общност. В Съединените щати демократическата партия попадна под влиянието на политиката на „идентичността”, която повеляваше, че бъдещото надмощие на левицата зависи от чернокожите и латиносите и че то е неизбежно и дори едва ли не свършен факт, особено след идването на власт на Барак Обама. Наистина, имаше силен уклон наляво сред избирателите, но това най-вече се отнасяше за мегаполисите, университетските анклави и двата левичарски настроени бряга. И така, левите апологети редяха хвалебствени слова  за „Поне още 40 години” (Джеймс Карвил) на демократичното управление, без да си дадат труда да отчетат, че американските избиратели все още са 70% бели и все повече се отчуждават от радикалните леви политики на Обама и компания. В началото на мандата на Обама 59% от държавните законодателни власти, представителите в Конгреса и губернаторите бяха демократи, а осем години по-късно те са само 31%. Изборен крах от първа степен за демократите, който никой не искаше да спомене, камо ли да посочи виновника за този исторически провал – Барак Обама. Това, което се случи не беше сложно като процес, но имаше дълбоки политически последствия. Демократите успяха да отчуждят самия този електорат, който им носеше победи в продължение на много години – бялата работническа класа.

 

Един човек, който проумя това по-добре от множеството други бе най-груповатият и най-неопитен сред републиканските кандидати – Доналд Тръмп. Посланието му беше нерафинирано и опростено до крайност: национализъм, анти-глобализация, анти-имиграция и развяване на националния флаг. Неизлъскано, но печеливше послание.

 

И така стигаме до настоящето. Тръмп е на власт вече 18 месеца и въпреки витриолната омраза, която се изсипва срещу него от мейнстрийм пресата и левицата, той успя да обедини широката републиканска партийна база, осъществявайки консервативна програма, като същевременно съумя да си запази подкрепата на бялата работническа класа. Освен това, той създава политически реалности, които ще останат дълго след него. С назначаването на съдия Брет Кавано във Върховния съд, което скоро ще стане факт, той създаде постоянно консервативно мнозинство за няколко десетилетия напред и е ангажиран със същото на ниво апелативни съдилища. Тръмп вече нанесе съкрушителен удар на „административната държава” на Обама и освободи бизнеса от безброй репресивни разпоредби. Да не говорим за данъчната реформа, която превърна Америка в престижна инвестиционна дестинация.

 

Все още е възможно традицията за гласуване за партията, която не е а власт, да донесе на демократите някакви успехи през ноември. Ако е така, това ще бъдат мимолетни успехи и демократичните надежди за импийчмънт на Тръмп са също така мимолетни. Историята като че ли се повтаря и точно, както с Рейгън през 1980 г. изглежда сме на път към републиканско надмощие за следващите осем години, а вероятно и за по-дълго.

 

От Алекс Алексиев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар