Емисии и демократи

Емисии и демократи

radio_orion

 

Не знам защо и как, не знам дали и доколко е закономерно, случайно или неслучайно, дали е логично или е фаталистично, но животът ми така се стече и потече от едното към другото хилядолетие, така бе разполовен, разрязан като с нож надве от тях, че Радио „Свободна Европа” е присъствало неизменно в него през всички съзнателни възрасти – от най-ранната до днешната. Бях дете от първите училищни години, когато през късните вечери баща ми затваряше всички врати и прозорци на хола, пускаше тежките пердета и заставаше някак си хем ритуално, хем гузно пред единствената луксозна вещ в покъщнината ни – унгарският радиоприемник „Орион”. Започваше тежката и неравна битка с ефира, която продължаваше чак до полунощ. Залепил ухо до грубоватото сукно на апарата, проклинайки и ругаейки, татко майсторски превключваше от вълна на вълна, за да долови през монотонния тътен на заглушителите кое-що свободното слово на „Свободна Европа”. Някоя-друга година след това и аз започнах да слушам с него – тайно-тайничко от съседи и колеги, от приятели и съученици. Бяха времена, в които за това, че си слушал западни българоезични емисии, и особено РСЕ, уволняваха от работа, изключваха от учебни заведения, порицаваха публично по квартални другарски съдилища, а нерядко и изселваха, въдворяваха на местожителство, изпращаха по етапите към изтребителните концлагери на реалния социализъм. Откъдето понякога имаше, а понякога нямаше връщане обратно – кое как.

 

Ефектът от всички тези санкции се оказа обаче амбивалентен. От една страна санкциите действително правеха емисиите на РСЕ по-недостъпни за родния слушател – и това беше целта на Партията-ръководителка. От друга страна обаче тъкмо преследванията и репресиите вдигаха цената на тези емисии в очите на цели поколения сънародници. След като с толкова небивали усилия властта прогонва предаванията от общественото пространство, значи те имат съответната обществена стойност – една държавна власт няма да тръгне да инвестира толкова сили и средства за нищожни цели. Така огромната обществена енергия, която режимът хвърляше срещу предаванията на РСЕ (радиозаглушителите и репресиите бяха само част от арсенала) подсказваше тяхната политическа значимост. Механиката беше проста: Тъй като забраненият плод е най-сладък, много сънародници проявиха интерес към задграничните емисии тъкмо поради ожесточеността, с която бяха те забранявани – амбицията на властта да не допусне предаванията до потенциалния слушател възбуждаше и подхранваше амбицията на потенциалния слушател да се добере на всяка цена до тях. Държавата считаше ефира за своя собственост – народът обаче считаше същия ефир за свое право. Така дългогодишната битка започна – и, както показаха ноемврийските събития през края на 80-те, тя бе спечелена от народа. Всъщност битката бе още по-епохална. Защото това е същият исторически двубой за душите и сърцата на хората, който още през 20-те болшевиките най-тържествено се заканиха да спечелят в световен мащаб и който един човешки живот по-късно загубиха – също в световен мащаб и без всякаква тържественост.

 

Да стана още на млади години част от екипа на една медия, на която като юноша съм се възхищавал, бе повече от сбъдната мечта – истински празник за душата бе. То е все едно като възмъжал да станеш поета, на който си се възхищавал като подрастващ. Така че празникът продължава и днес – нищо че възрастта е съвсем друга. Тя е възраст само на тялото – не и на душата. Така че празникът е не само минало – и настояще, и предстояще е. Неговата жизненост се подклажда и от намерението на Конгреса да възстанови с днешна дата българоезичните предавания на РСЕ. Отношението ми към тази перспектива е смесено. От една страна, подвластен на сантиментите си, аз се радвам на това завръщане на бъдещето към миналото – като че ли, възстановявайки емисиите на РСЕ за България, Конгресът собствената ми младост възстановява. От друга страна обаче, както заявих не само по националната ни телевизия, съзнавам, че това е една тъжна необходимост. По-добре е да я нямаше. Въпреки налетелите ме вълнения, предпочитам, хиляди пъти предпочитам родната демокрация да беше по-адекватна и по-оперативна, да си беше свършила работата така, че днес страната ни да не беше на едно от последните места в света по свобода на словото – тогава и РСЕ нямаше защо да бъде реанимирано от дебрите на историята. Доколкото свободата на словото е фундаментална, родоначална свобода, от която тръгват и всички останали права и свободи, посегателството върху свободата на словото е посегателство съответно и върху всички останали права и свободи. Ето и главният мотив на Конгреса в тази му историческа стъпка.

 

Макар че не емисиите на РСЕ свалиха комунистическия режим, тези емисии несъмнено допринесоха за неговата гибел. Не се и съмнявам, че  и сега предаванията на РСЕ няма да възстановят така нужния за процеса на демократизация плурализъм на медийното пространство. Както не се съмнявам, и че ще допринесат за неговото възстановяване, за разкрепостяването на словото, за освобождаването на електронните ни и неелектронни медии от робската, от заробващата им зависимост от нечисти олигархични кръгове с нечисти олигархични цели. Аз считам, че това е достатъчно основание за възобновяване на българоезичните предавания на РСЕ. Явно така счита и американският Конгрес.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…