След „кадифената революция” в Армения, наречена така поради мирния характер на протестите, които успяха да свалят непопулярното републиканско правителство на страната, Русия остава необичайно тиха. Този път Москва не отправи обвинения за подкрепа от Запада, финансиране от Сорос или за „цветни революции”, от които Кремъл се бои като дявол от тамян. На улиците на Ереван не се появиха руски танкове, нито пък мистериозни, облечени в зелено мъже, обявиха независимостта на някаква част от тази малка планинска страна на кръстопът между Европа и Азия. Вместо това, чухме само изявление на говорителя на руското външно министерство, Мария Захарова, изразяващо убеждението, че „положението в приятелска Армения ще бъде решено демократично и законно”.

 

Събитията, които понастоящем се развиват в Армения, могат бързо да променят всичко това. Преди две седмици следователи привикаха бившия президент Роберт Кочарян, който се беше оттеглил в Москва, за да го разпитат за участието му в кървавите репресии след изборите през 2008 г.  Впоследствие Кочарян беше арестуван заедно с настоящия ръководител на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) генерал Юрий Хачатуров и обвинен в узурпиране на властта за това, че е изпратил военни части срещу протестиращите, причинявайки поне десет смъртни случая. Новият министър-председател Никол Пашинян, който многократно бе обещавал да изправи виновниците пред съда, също беше арестуван заради ролята му в организирането на самите демонстрации.

 

Тези високопоставени арести предизвикаха най-острата реакция на Русия от революцията досега. Руският външен министър Сергей Лавров (който е наполовина арменец,) отговори с остра, но неясна критика, като заяви: „Последните събития са причина за безпокойство, включително от гледна точка на нормалното функциониране на ОНД”. Без да се посочват имена, посланието беше ясно: Русия досега не е влязла в арменската вътрешна политика, но остава готова да се намеси, ако смята, че червената линия е пресечена.

 

В последвалите политически сътресения, апелативният съд на Армения призова за освобождаването на Кочарян, цитирайки член 140 от Конституцията, който гласи: „По време на мандата си и след това президентът на Републиката не може да бъде преследван и подложен на отговорност за действия, произтичащи от неговия или нейния статут”. Междувременно, като очевидна отстъпка пред Кремъл, генерал Хачатуров временно бе освободен от ареста и му бе позволено да се върне в Русия, за да присъства на „спешни ангажименти, свързани с ОДКС”.

 

Роберт Кочарян

Бившия президент на Армения Роберт Кочарян

 

Междувременно Кочарян се възползва от възможността да обяви своето завръщане в политиката, от което мнозина се опасяваха. В интервю за телевизионния канал „Yerkir Media”, бившият военен отхвърли критиките за широко разпространена корупция, олигархия и репресии под неговото управление, заявявайки, че е довел страната до безпрецедентно десетилетие на двуцифрен икономически растеж. Той също така започна да възприема езика, който все по-често се използва от автократите от Източна Европа, когато критикуват новите правителства – да ги определя като неопитни, финансирани от Сорос грантаджии, които не знаят как да водят странати си във положение на война. Кочарян също настоява, че мълчаливото мнозинство от арменците ще подкрепи неговото завръщане, тъй като само той би могъл да подобри отношенията с Русия.

 

За много наблюдатели този потресаващ епизод бележи началото на участието на Русия във вътрешните работи на Армения след революцията. Кремъл никога не се е чувствал комфортно спрямо мирната промяна на правителството в Армения, опасявайки се от нежелателните последствия от още една „цветна революция” в евроазиатския „съседски регион”.

 

Преди „кадифената” революция, управляващата партия на републиканците, макар че се определяше като националистическа и консервативна, бързо се трансформира в това, което списание Economist нарича „типична постсъветска” партия на властта, състояща се предимно от висши държавни чиновници, държавни служители и богат бизнесмени, които зависят от контактите си в правителството. „Арменските дипломати бяха формулирали външна политика, която наричаха „допълваща”, която по същество е деликтно жонглиране между руските и западните интереси, въпреки, че на практика Армения направи сериозни заявки пред Запада, за да се противопостави на арогантното влияние на Русия върху страната.Така, въпреки че е пълноправен член на ОНД, ОДКС, а вече и на Евразийския икономически съюз, Армения също участва в миротворческите мисии на НАТО в Афганистан и Ирак, в програмата „Партньорство за мир” и е пълноправен член на Съвета на Европа и Програмата на ЕС „Източното партньорство”.

 

През годините, откакто Армения възвърна независимостта си от СССР, Русия запази влиянието си, използвайки комбинация от различни подходи с мека сила и заплахата от последствията, ако Ереван изгуби защитата на Кремъл. В руската политическа мисъл идеологията се е превърнала в синоним на геополитика: социализмът, консерватизмът, православието, семейните връзки и споделената история или култура не са понятия, а по-скоро инструменти за постигането на крайната цел: да се осигури постоянната хегемония на Русия в „задния и двор”. Тази политика доведе до значително увеличаване на финансовата, икономическа, военната и логистична зависимост на Армения от Москва. В замяна Кремъл предлага военна защита, политическа подкрепа, помощ и привилегирован достъп до пазарите.

 

Кремъл рядко се колебае да използва тези политически средства, когато е необходимо. Длъжностните лица могат временно да блокират достъпа на арменски стоки до руските пазари, поради опасения за здравето, които мистериозно съвпадат с периоди на дипломатически разрив между двете страни. Цените на газа имат странната тенденция да се колебаят около критичните политически събития и половин милион арменски работници в Русия могат внезапно да бъдат принудени да държат изпит по руски език, когато арменските политици бавят решенията си. Президентът Путин, който е абсолютно наясно за това несъответствие, изрече пред своя тогавашен колега Роберт Кочарян по време на държавно посещение в Ереван скандалните думи: „Вие може да сте президент на Армения, но аз съм президент на арменците“.

 

Може би най-крещящият пример на руски авантюризъм в Армения е сделката „дълг срещу активи” – изключително спорно споразумение между тогавашния президент Кочарян и Путин, според което Русия ще отпише част от дълга на Армения в замяна на контрола на акциите в най-големите инфраструктурни проекти в страните. По този начин доставчикът на телекомуникационни услуги в Армения, ArmTelecom, доставчикът на природнан газ, електрическата мрежа, атомната електроцентрала и железопътната мрежа, бяха придобити от техните руски държавни партньори.

 

Въпреки обещанията на руската страна да инвестира и да модернизира тези структури, за арменските потребители ползите бяха нижщожни. Тъй като Руската федерация очевидно се интересуваше да продължи облагодетелстването си с такива средства, вместо да извършва реален бизнес, много от тези държавни корпорации бързо станаха неконкурентни, корумпирани и фалираха. Те обаче изпълниха стратегическите цели на Русия. Руският газов гигант „Газпром”“ използва влиянието си, за да редуцира наполовина диаметъра на планирания тръбопровод за Иран, който би намалил зависимостта на Армения от вноса на руски газ. Цените на природния газ в Армения също изиграха роля в политическото облагодетелстване, като обещанието за предоствяне на „вътрешни руски цени” за него помогна за изглаждането на проблемите около спорното присъединяване на Армения към Евразийския икономически съюз.

 

Русия също работи за консолидиране на военния лост, както в Армения, така и в нейния главен съперник, Азербайджан. Тази стратегия се осъществява, както чрез поддържането на военни инсталации от съветската епоха и в двете страни (Азербайджан отмени договора за лизинг на остарялата радарна станция от съветската ера в Габала, но Армения продължи руския договор за военната база Гюмри до 2044 г.), така и в ролята си на основен доставчик на оръжие за двете страни.

 

Армения бе особено ухажвана, за да се присъедини към ОДКС и подписа двустранно споразумение за отбрана с Русия с обещанието за отстъпки в цените на оръжията. Русия предостави на Армения заеми в размер на няколко милиона долара за закупуване на високотехнологични оръжейни системи, като например ракетните батерии S-300 и апаратурата за мобилни балистични ракети „Iskander-M” с достатъчен обхват, за да достигнат съоръженията за производство на нефт в Азербайджан.

 

Русия се радва на дълги и братски отношения с Армения, основани на общата култура, религия и история. Много арменци смятат Русия за исторически защитник на техните религиозни деятели от потисническите мюсюлмански владетели на персийската и османската империи. Мнозина преглътнаха съветската окупация като необходимо зло, което запази арменската държавност, която подлежеше на унищожение от напредващите османски армии. Арменците процъфтяваха в политическата, образователната, бизнес, научната и културната сфера, както в царска Русия, така и в Съветския съюз.

 

Въпреки това, както руските власти многократно са установявали, тази малка нация е готова на всичко, за да защити своята културна, езикова и религиозна идентичност, когато тя бъде застрашена. При царската власт, арменците се противопоставят на русификацията на техните училища, принудителното анексиране на тяхната национална църква от православното вероизповедание и други форми на асимилация. По време на Съветския съюз те популяризират уникалния си прочит на социалистическите архитектурни тенденции, продължават да насърчават арменския език, както в областта на образованието, така и в политиката и допринасят извънредно много за такава малка страна към културните, технологични и научни резултати на Съветския съюз. В края на 80-те години Ереван стана епицентърът на публичния гняв, когато руснаците се опитаха да свалят неславянските езици от официалния им статут в съответните им републики. Последвалите сътресения направиха Армения една от първите републики, обявили независимостта си от СССР.

 

Ето така, въпреки силните исторически връзки и близките политически отношения, Москва започна да се учи да стъпва внимателно в отношенията си с Ереван. Дори и този процес не протече без грешки, причинени от закоравялата руска арогантност. През 2013 г. Москва твърде публично натисна Армения да отмени завършилите преговори за присъединително споразумение с ЕС, за да се присъедини към водения от Русия Евразийски икономически съюз (и това, въпреки многократните твърдения, че Армения не е икономически съвместима). Някои наблюдатели предположиха, че този ход е мотивиран повече като демонстрация на сила пред Киев, отколкото от истинско желание за участие на Армения в съюза.

 

Убийството на едно цяло седемчленно арменско семейство от руски войник в Гюмри през 2015 г. предизвика яростни протести в цялата страна. Русия бе пряко обвинена в незачитане на арменския суверенитет, след като настоя войникът да бъде съден от руски съд, въпреки двустранните споразумения, които дават правомощията по такива дела на местен съд.

 

По-ранен инцидент, свързан с арменски работник мигрант, участвал в автомобилна катастрофа в южната част на Русия, още повече утежни отношенията. Явяването на шофьора пред съда бе показано по телевизията, като той бе облечен само в женска рокля: дълбоко унизително и опозоряващо действие в очите на едно мачо Кавказко общество.

 

Руски държавни служители също са били в центъра на незначителни спорове, като например призива за официален статут на руския език наравно с арменския (в страна, която е 97% арменска), обвинявайки Гарегин Нъждех (арменски лидер на съпротивата, когото мнозина смятат за национален герой) за анти-руски предател и т.н.

 

Мнозина от арменското правителство и гражданското общество биха преглътнали тези инциденти, оправдавайки ги като част от необходимите жертви, които се правят с цел запазване на арменската държавност. В крайна сметка, Армения се намира в лош регион и няма много възможности. Логиката на този претекст стана доста трудна за поддържане, обаче, когато Русия обяви продажбата на модерен военен хардуер за над 5 милиарда долара на противника Азербайджан. Сделката включваше установки за запалителни ракети ТОС-1 и многоракетна система СМЕРШ; много от които бяха използвани със смъртоносен ефект в кратката, но кървава четиридневна война през април 2016 г.

 

Когато съобщението на президента Серж Саркисян, че той ще разшири правомощията си чрез новопотвърдената роля на министър-председател, беше посрещнато с нарастващи протести, руските наблюдатели изчакваха търпеливо. Руските стратези вече бяха затънали до гуша в прокси конфликти в Украйна, Грузия, Чечения и Сирия и не виждаха никакви предимства в още един ненужен конфликт. Още през 2015 г. една груба грешка на руските държавни телевизионни оператори по невнимание политизира протестите срещу повишаването на цените на електроенергията, правейки повърхностни сравнения с революцията на Майдана в Украйна.

 

През последвалата кадифена революция, както Русия, така и арменските опозиционни протестиращи направиха много усилия, за да избегнат характеризирането на тези събития като нещо друго освен строго вътрешни проблеми. Русия не виждаше необходимостта да подкрепя един непопулярен лидер, с когото отношенията и винаги са били малко хладни. Абдикацията на Саргасян означаваше, че ще го замести Карен Карапетян, бивш изпълнителен директор на „Газпром”, когото широката общественост нарича „човекът на Ереван в Кремъл”. Въпреки това, бързата промяна на положението в Армения завари Русия неподготвена. Само след няколко дни на преки и непрестанни протестни действия в цялата страна, Карапетян бе принуден да подаде оставка, проправяйки пътя на Никол Пашинян да поеме поста на министър-председателя. В този момент Русия не можеше да направи нищо друго, освен да приеме този нов свършен факт и да потикне дипломатите в Ереван да осигурят обещанието на новото правителство, че ще спазва съществуващите двустранни договори и че геополитическото статукво ще бъде запазено.

 

След като получиха тези уверения и при липсата на други възможности, Кремъл досега не виждаше проблеми в това да позволи продължаването на този зараждащ се демократичен експеримент, като същевременно го следеше внимателно. Армения след кадифената революция създава неудобна дилема за руските политици. От една страна, наличието на демократична държава на южната граница въвежда непредсказуем елемент в геополитическите изчисления на Кремъл, а от друга страна пряката намеса може много лесно да предизвика обратен ефект, като потенциално рискува влиянието на Русия върху по-широкия регион.

 

За момента е интересно да се види колко дълго може да продължи това неспокойно съжителство. Необичайната революция на Армения произтича от факта, че всички заинтересовани страни ясно разбират несигурната геополитическа ситуация в страната; съседството с Турция (член на НАТО) и Азербайджан, не позволяват това преориентиране към Запада да бъде от типа на Майданската и Розовата революции. Политиците в Ереван и Москва демонстрират огромно въздържание, тъй като и двете страни знаят, че не могат да си позволят да жертват двустранните отношения.

 

Въпреки гореказаното, сега Москва трябва да се научи да общува с нов вид съсед, без да прибягва до традиционната тактика на компромата, личните отношения с автократите или политическите машинации. Не е ясно доколко Кремъл е готов да направи това. Като оставим настрана непосредственото геополитическо съперничество, самото съществуване на Армения след кадифената революция, може да представлява екзистенциална заплаха за руския политически истаблишмънт. Пашинян още не бе влязъл в новата си канцелария, когато протестиращи в цяла Русия скандираха „Ние искаме това, което се случи с Армения” и развяваха арменски трибагреници. Новите разследвания и арести на бившата политическа класа, включително и на бивш президент, които арменското правителство извършва, са не само безпрецедентни, но и карат кожата по гърба на много постсъветски автократи да настръхне.

 

Сега, когато шейсет и три годишният бивш президент Кочарян, който е близък на Русия, съобщава за завръщането си в политиката, е интересно да видим как ще вирее този скромен демократичен експеримент в градината на деспотите.

 

От Рафи Елиът

This entry was posted in Регионът by Raffi Elliott.

За Raffi Elliott

Рафи Елиът е политически анализатор на риска и предприемач, роден в Канада, който понастоящем се намира в Ереван. Той често коментира социално-икономическите и политически събития в Армения и по-широкия регион.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар