Тази статия черпи от книгата на Алекс Алексиев, „Радикалният ислям и заплахата от него  за Запада и мюсюлманския свят”, Институт „Хъдсън”, Вашингтон, О.К., 2011.

 

Ислямистите вярват френетично, че изповядваната от тях радикална интерпретация на ислямската религия, е единственото възможно истинско тълкуване на исляма и те не спират да търсят прецеденти в дългата история на религията, за да докажат своята позиция. И наистина в миналото има няколко такива прецеденти, но като цяло няма съмнение, че модерният ислям е съвременна тоталитарна доктрина, много по-близо до нацистката и комунистическа идеологии, изповядвани от  тоталитарните им събратя, отколкото до учението на Мохамед. Това става очевидно при изследването на ключовите доктринални предписания на ислямизма във вида, в който са разработени от неговите интелектуални предшественици, още повече поради неоспоримите доказателства, че знаковите за ислямизма разрушителни действия са започнали истинските си проявления чак във втората половина на 20-ти век.

 

Ранни предшественици на радикалната мисъл

 

В края на 19-и и началото на 20-ти век, когато колониализмът триумфира в голяма част от държавите, които по-късно бяха наречени „Третият свят”, редица мюсюлмански интелектуалци започват да си задават въпроси за зависимото положение на мюсюлманите по света и да се опитват да асимилират причините за това. Сред тях са видни мислители от Египет и други страни като Джамалудин Афгани, Рашид Рида, Мохамед Абда и др. Макар и по това време да са положени известни усилия за организиране на едно последователно ислямистко движение, почти нищо забележително не се случва, докато през 1926 г. Мустафа Кемал Ататюрк не забранява халифата.

 

Въпреки, че през дългите векове на Османската империя халифатът съществува само като име, без истинско значение, прекратяването му води до първото значително усилие за организиране на ислямско идеологическо движение в Египет през 1928 г., което става известно като „Мюсюлманското братство” . Движението е организирано от учител, на име Хасан ал Бана и изиграва важна роля в египетската политика и още повече извън нея. То става идеологическият факел на радикалната ислямска мисъл и има ключова роля в усилията на ислямистите да завладеят властта в Египет след 2011 г.,  в т.нар. „Арабска пролет” Въпреки че все още съществува, макар и с намалено влияние, след като беше сломено от египетската армия, Мюсюлманско братство продължава да играе огромна роля на Запад, където още от 50-те години на миналия век е ключов фактор за ислямизацията в мюсюлманската диаспора. Този изключително важен феномен ще бъде разгледан в допълнителна статия в тези поредица.

 

Може би най-големият принос на Мюсюлманско братство е осигуряването на ключовия идеолог на радикалния ислям, Саид Кутуб [1]. Освен Кутуб, единственият друг ислямист, чието влияние може да се сравни с това на Кутуб, е пакистанецът Абул ала Маудуди. Маудуди предшества Кутуб с около десетилетие, тъй като започва да развива ислямистки концепции в края на 30-те години на миналия век. Знаковият му принос за ислямизма преди Кутуб се състои в развиването на новаторската идея за западната модерност като „джахилия”  – епохата на невежеството или езичеството, за която Коранът твърди, че характеризира арабите преди Мохамед.

 

Стремежът на интелектуалните бащи на радикалния ислям бе да постигнат религиозна легитимност, посредством включването на два ключови аспекта на съвременната ислямистка идеология, които не съществуваха в мюсюлманската теология и екзегезите преди тях – концепциите за външния и вътрешния враг, както и по-съвременната тоталитарна концепция за „ислямски авангард”. Четвърто ключово предписание и нов елемент в ислямските интерпретации е ескалирането на антисемитизма и на евреина като „вечен враг” на исляма, като задължително условие за системата от вярвания на исляма.

 

Външният враг

 

Рязкото разделение на човечеството на вярващи мюсюлмани срещу неверници е основно убеждение в мюсюлманската вяра и нещо, което всеки мюсюлманин интуитивно разбира. За дълбоко религиозните мюсюлмани това е задължителен елемент на вярата. Концепцията „ние срещу тях” е метафората на на политическото манихейство за доброто срещу злото и тъмнината срещу светлината, която се превърна в задължително условие за тоталитаризма от двадесети век, както се илюстрира например в нацистката концепция за „чистата арийска раса”, съпоставена с предполагаемо „нечистокръвните евреи”, „низшите славяни” и различни други „подчовеци” и в комунистическата мантра за добродетелния пролетариат срещу врага, в лицето на буржоазната класа.

 

Подобно на предишните им тоталитарни събратя, съвременните ислямисти използват тази дихотомия, за да нарисуват детайлен образ на безпощадния неприязнен външен враг, който е едновременно причина за изостаналостта на мюсюлманите и екзистенциална заплаха за самото оцеляване на исляма. Този враг е Западът и неговите съюзници, особено Израел след 1948 г., които поради водената от тях империалистическа и колониалистическа политика съвкупно представляват въображаемата причина за изостаналостта на мюсюлманите. Нещо повече, не става въпрос само за генеричния Запад, който е враг, а за една цяла конкретна раса – белият човек. Кутуб казва: „Белият човек, независимо дали е европеец или американец, е нашият най-голям враг”, както и „тиранията на белия човек, неговата цивилизация и животинския му глад”. И всичко, свързано с тази фалшива според Кутуб цивилизация, от „женската сексуалност, която подкопава исляма” до джаза, описван като музиката на „диви бушмени”, служи на същата цел.

 

Второ, Западът заплашва ислямските норми, защото демокрацията и народният суверенитет не оставят място за суверенитета на Бога и затова изтласкват исляма от полагащото му се място-в центъра на човешката вселена.

 

Новото в ислямисткото артикулиране на образа на врага е яростното отричане на легитимността на Запада и западната цивилизация, както и очертаването на неизбежния конфликт между него и Исляма с апокалиптичен, манихейски наратив. Резултатът беше ярка демонизация на Запада по същество като една подчовешка цивилизация, която трябва да бъде унищожена, за да може ислямът да оцелее и триумфира, както е определено от шериата.

 

Концепцията, използвана за дехуманизиране на западния враг в ислямисткия наратив, е „новата джахилия”, първоначално разработена от Маудуди и превърната от Саид Кутуб в ключова част от ислямската идеология. Джахилията, разбира се, е добре познат термин, който обозначава периода на предислямското невежество и езичество, които според Корана са характеризирали пустините араби пред Мохамед. Терминът е използван в по-късните периоди от поддръжници на ортодоксалния ислям, като учения  от тринадесети век Ибн Таймия, за да хулят различни врагове, но по принцип джахилията се счита за неприятен период в арабската история, който с появата на исляма отдавна е преодолян. Както бе споменато по-горе, през 1939 г. на джахилията за първи път е дадено радикално различно значение от Абул Ала Маудуди, който въвежда понятието „съвременна джахилия” като актуално състояние на нещата, а не като исторически период и като „широко заклеймяване на западната модерност и нейната несъвместимост с исляма”. За Маудуди новата джахилия не е нищо друго освен ново варварство, което е завладяло Запада и представлява смъртна опасност за исляма. Според крайната и остра дефиниция на Кутуб, само общество, в което „суверенитетът принадлежи единствено на Бога и се изразява в подчинението на Божествения закон, се квалифицира като човешка цивилизация [2].

 

Без съмнение именно идеологът на египетското мюсюлманско братство, Саид Кутуб, разви изцяло концепцията за Запада и модерността като модерен образец на джахилия и я превърна в основен постулат на ислямската идеология. За него, както и за Маудуди, модерността като ключова мотивираща сила на западната джахилия, е заклетият враг на исляма, защото не оставя никакво място за Божата хакимия (суверенитет) в едно модерно общество и по този начин осъжда исляма на забрава, ако това общество бъде прието от мюсюлманите. Изборът за вярващите енедвусмислен: или джахилия, или ислям. Това кара Кутуб да лансира тезата, че самото оцеляване на исляма зависи от борбата със Запада и модерността по всички възможни начини, включително и насилствен джихад, защото „тези, които са узурпирали Божията власт и потискат Божиите чада, няма да се откажат от властта си само чрез проповядване”.

 

Кутуб не само настоява за пълна конфронтация със Запада като начин да се даде нова енергия на исляма и да се утвърди наново неговото върховенство, но той беше и първият значим ислямски мислител, който твърди с увереност, че Западът може да бъде победен – вярване, което е прегърнато от днешните ислямисти. Според Кутуб това е възможно, защото западната цивилизация е загубила своя жизнен импулс и се намира в състояние на ускорение на моралната поквара и социалния упадък. Крайната победа на това, което някои наричат „ислямската освободителна теология” на Кутуб, също е предопределена, тъй като за разлика от обществата джахилия,  които „във всичките им различни форми са изостанали общества”,

ислямското общество е „в самото си естество, единственото цивилизовано общество”. Ислямският ред и законът на шариата са валидни не само за мюсюлманите, но са също така част от „този универсален закон, който управлява цялата вселена, включително физическите и биологичните аспекти на човека.”

 

Колкото екзотични и невероятни да изглеждат на западния читател тези вярвания, няма съмнение, че те продължават да доминират в ислямистката идеология, от формулирането им за първи път преди повече от половин век до наши дни.

 

Вътрешният враг

 

Друго тясно свързано доктринално нововъведение на идеолозите на радикалния ислям през двадесети век е идеята, че пагубното културно влияние на Запада вече е подкопало мюсюлманското общество и го е довело до в състояние на джахилия. Според Саид Кутуб, тази вътрешна джахилия, е „най-опасната джахилия, която някога е заплашвала нашата вяра”, тъй като тя атакува исляма от самата ислямска общност, наречена „умма”. Оттук логично следва, че поддръжниците и радетелите на джахилия в мнозинството мюсюлмански общества, включително всички мюсюлмански правителства, които не управляват според шериата, са станали отстъпници и заслужават да бъдат третирани по съответния начин. Идеята за провеждане на насилствен джихад срещу самоопределящи се като мюсюлмани, разбира се, противоречи напълно на основни забрани от Корана и в миналото е била практикувана само от радикални сектанти, като хаарийците от VІІ век и последователите на Мохамед бин Абд ал-Уахаб (1792 г.), основател на насилственото уахабийско вероизповедание през ХVІІІ век.

 

Всъщност тази нова интерпретация обърна нагоре с краката отдавна утвърдени ислямски норми, които принуждаваха вярващите да приемат и да се подчиняват на своите управници, дори и те да са несправедливи, защото дори и несправедливото управление е за предпочитане пред взаимоунищожителното насилие и анархията (фитна) в общността. Този принцип е особено утвърден в сунитската политическа практика, която забранява на мюсюлманите да се бунтуват срещу един мюсюлмански владетел и ги призовава „да се подчиняват на халифа, дори ако той е черен роб”.

 

Амбицията на Саид Кутуб е да преобърне именно тази доктрина, утвърдена в течение на много векове, стремейки се да „легитимира бунта в рамките на основната сунитска мисъл”. Той постига това, като развива теорията, че истинското доказателство за мюсюлманската държава и за това дали владетелят и е мюсюлманин, е налагането на закона на шериата в държавата. Ако шериатът не е законът на една страна, нито държавата, нито управниците и могат да бъдат считани за истински мюсюлмани и затова е задължение на вярващите да се борят срещу тях. По думите на учения Емануел Сиван, този „силен аргумент за революция в сунитски контекст” е може би основният и траен принос на Кутуб към ислямската доктрина.

 

Радикалните доктринални иновации, които Кутуб въвежда в традиционното ислямистко учение, имат голямо въздействие върху възникващото ислямско движение и продължават да осигуряват легитимност на използването на насилие срещу Запада и срещу мюсюлмански режими от страна на екстремистки групи. Може да се каже, че идеите на Кутуб позволиха радикализацията, която в крайна сметка доведе до възникването на открито терористични организации в Египет и извън него. Те са първопричината и за поредицата известни терористични инциденти и убийства, като това на президента Ануар Садат през 1981 г., които през последните три десетилетия изкараха на световната сцена феноменът на ислямския тероризъм.

 

Антисемитизмът като задължително условие за ислямизма

 

Това е още едно основно идеологическо нововъведение на Саид Кутуб, който е първият мюсюлмански мислител, обявил евреите за „вечните врагове на исляма” в трактата си „Нашата борба срещу евреите”, публикуван през 1950 г. Тази нова концепция е не само неисторическа, но и преобръща наопаки ключови постулати в Корана, където евреите и християните традиционно се наричат „хора на книгата”, т.е. такива, които се кланят на един Бог и следователно са близки до мюсюлманите по своята религия. Многобройни изтъкнати експерти по ислям, като Бернард Луис и Басам Тиби, представят доказателства, че Коранът съдържа многобройни случаи на юдеофобия, но антисемитизмът като идеология, в смисъл на пропагандиране на идеята за унищожаване на евреите като раса, никога не е била част от исляма преди Кутуб. Всъщност, безспорните историческите факти са, че до края на инквизицията, евреите са преследвани много повече от последователите на християнството, отколкото на исляма. Така, само няколко години след края на нацизма, Кутуб идеологически прекратява вековната толерантност на исляма към евреите и прави ислямизма сходен на нацизма. За ислямистите, които са много по-добре запознати с теориите на Кутуб, отколкото с Корана, това продължава и днес.

 

Ислямският авангард

 

Концепцията за ислямски авангард, макар и със сигурност да е заета от идентичната ленинска конструкция за комунистическата партия като авангард на революцията, е не само още един ключов доктринален принос към ислямистката идеология, приписван на Саид Кутуб, но и също така доказва тоталитарните корени на ислямизма. Независимо, че отдава заслуженото на потенциала на ислямската община да възстанови исляма на заслужените му позиции, Кутуб, като Ленин, вярва, че на пролетариата не би могло да се довери провеждането на самата революция, защото той притежава „фалшиво съзнание”. Идеологът на Мюсюлманско братство не е убеден, че мюсюлманите ще се вдигнат сами. И двамата идеолози считат, че врагът може да бъде победен само, ако революцията се оглавява от авангард – малка посветена група от идеологически ангажирани, обучени и организирани революционери.

 

Този авангард трябва да бъде острието на ислямското революционно движение и да води мюсюлманите в борбата срещу джахилията и към крайната цел за съживяване на исляма. Според Кутуб, за да осъществи това, „е необходимо този авангард да знае ориентирите и крайъгълните камъни на пътя към тази цел …”. Кутуб добавя пророчески, че е написал основното си произведение „Крайъгълните камъни” (Milestones) именно „за този авангард, който считам за реалност, която очаква  да се материализира.”

 

Концепцията за авангарда, макар и рядко да е обект на допълнителна разработка от самите ислямисти, се е превърнала във водеща сила на ислямисткото движение. Би било грешка, обаче, да се обърква с терористични организации като „Ал Кайда”. Макар, че изобщо не отхвърля насилието като един от инструментите, с които разполага, ислямизмът е преди всичко ангажиран с разпространяването на идеологията на радикалния ислям, извършването на прозелитизъм, формирането на мюсюлманското обществено мнение и организирането на ислямистки мрежи, както в мюсюлманските страни, така и в Запада.

 

Водещият съвременен ислямски активист и учен, Шейх Юсуф ал-Кардави, определя ислямския авангард като първата и най-важна задача за „възраждането на ислямското движение” в своя влиятелен труд „Приоритети на ислямското движение през следващата фаза”, под заглавието „Методология на Възраждането”:

 

„Първо,” [това, което трябва да се направи е], формулиране на ислямския авангард, който е в състояние да оглави съвременното общество на исляма, без да допуска изолация или снизходителност, и да лекува болестите на мюсюлманите с лекарства, които са предписани само от исляма” [3].

 

След това Ал-Кардави очертава седем сфери на работа за ислямистката кауза, в която този авангард трябва да е активен, повечето от които са свързани с индоктринация, прозелитизъм, пропаганда и въвеждане на ислямски стандарти в икономиката, образованието и политиката. Джихадът е само една от тези целеви области.

 

В различните ислямистки трактати на тема авангарда винаги, макар и имплицитно, присъства разбирането, че от тази водеща група от ислямски революционери се очаква да работи повече или по-малко конспиративно, по нелегален начин при изграждането на мрежите, необходими за подготовка на почвата за евентуалното ислямистко надмощие. Това е стратегия, която почти никога не се обсъжда в публикациите за войната срещу терора, тъй като не се счита за пряко свързана с нея. Въпреки това, ако такива тактики успеят да установят пета колона на екстремистко присъствие в западните общества, нейният подривен потенциал вероятно ще бъде значително по-голям от отделните терористични инциденти.

 

От Алекс Алексиев

 


[1] За идеологическата еволюция на мюсюлманското братство вижте класическото изследване на Ричард П. Мичъл, Обществото на Мюсюлманските братя, Оксфорд Юнивърсити Прес, 1993.

[2] Саид Кутуб, Milestones, Дар ал-Илм, Дамаск, стр. 94. Най-добрият анализ на мисълта на Кутуб и Маудуди е на Емануел Сиван в книгата Радикален ислям: Средновековна теология и съвременна политика, Йейл Юнивърсити Прес, 1985.

[3] Ал- Кардави, Приоритети на ислямското движение през следващата фаза, Ауейкнинг Пабликейшънс, Суонси, Великобритания, 2000, стр. 31.

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар