prajka prolet

 

„Невярно мислите, че миналото, понеже вече се е случило, е приключило веднъж завинаги. О, не! Дрехата на миналото е ушита от тафта в преливащи се нюанси и всеки път, когато се обърнем назад, ние го виждаме в различни багри.”

Милан Кундера, „Животът е другаде”

 

Не, Пражката пролет не бе ограничена и оразмерена в рамките на един-единствен сезон – продължи от началото на 1968 г. чак до началото на есента. А ехото от възторга ѝ, последвано от екота на разгрома ѝ, развълнува и нас, и Европа, и човечеството за цели десетилетия – та чак до ден днешен. Какво да се прави – когато са интензивни, когато в тях се кръстосват конфликтите на цяла една епоха, кратките актуални събития оставят дълга историческа сянка.

 

Така беше и с Пражката пролет. Тя бе предшествана и подготвена от източноберлинските работнически вълнения през началото на 50-те години, в чийто разгар Бертолт Брехт посъветва правителството на ГДР да си потърси друг народ, защото този явно не иска да бъде управляван от него. Логиката на антифашиста Брехт бе убийствена: след като едно правителство е несменяемо, значи трябва да бъде сменен народът му. Десетина години по-късно народното въстание в Унгария също допринесе за запролетяването в Прага. Оглавени от съветските танкове, кървавите разгроми и погроми на червеноармейците по горещите точки на Източна Европа накараха поробените народи да прибягнат до нови, миролюбиви подходи. Такъв беше експериментът на Дубчек и либералното му обкръжение. Експеримент, в който, за разлика от унгарците през 56-та, чехи и словаци изобщо не поставиха въпроса за напускане на Съюза за икономическа взаимопомощ или (Боже, опази!) на Варшавския договор. Пътят на унгарците бе революционен, а на чехите – еволюционен. Път, в който всичко трябваше да протече не с пушка в ръка и не дори със заканително вдигнат пролетарски юмрук, а кротко и благо, със словото Божие и словото людско на уста. Подкрепяно и от интелектуалната общност, и от целия народ, през пролетта на 1968-ма партийното ръководство в Прага само плахо посегна да поразчупи ледовете, да поразхлаби кое-що оковите, в които Кремъл бе стегнал неумолимо цялата Съветска империя. Но дори това се оказа недопустимо – железният юмрук на класово-партийната непримиримост се стовари с цялата си тежест върху беззащитна Прага.

 

И така, Пражката пролет бе съкрушена – победата на Кремъл бе безусловна. Или поне така изглеждаше. Защото тя бе само физическа – не и морална; победа тактическа – не и стратегическа. Морална и стратегическа се оказа загубата. Съветският империализъм спечели битката, но загуби войната – първо морално, а само двайсетина години по-късно – и физически. Докато победата на Кремъл беше временна, настъпилото впоследствие поражение се оказа дългосрочно. Победи в крайна сметка духът на Пражката пролет – свободолюбието победи мракобесието. Ето защо настоящата година е юбилейна – навършва се половин век от онези паметни времена, белязали и локалната, и глобалната политика, и студентската ми младост. Съзнавам, знам, че още много юбилеи предстоят – поколение след поколение. Те са тихата, непретенциозна победа на извечното свободолюбие над временните политически злодейства. Вечни диктатури няма – има само вечни демокрации. И това обстоятелство е една сериозна утеха. Безутешно е само, че, както заяви пролетарският драматург и поет Брехт, временен е и човешкият живот – ако той беше безвременен, всичко щеше да си дойде на мястото.

 

Всъщност статуквото и сега се възстановява пред очите ни, но не на родна – само на чужда земя. В една Чехия, да речем. Която още преди години награди Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров, разпространили само броени дни след Пражката агресия в центъра на София позиви, призоваващи марионетните войски на Живков да се изтеглят от Чехословакия, с най-високи държавни отличия. Тези дни пък президентът на Словакия подписа указ за награждаване на тримата с ордена Двоен бял кръст, връчван за защита на демокрацията и на човешките права на Словакия. А тримата ми състуденти защитаваха демокрацията и човешките права не само в Чехия и Словакия, а и в Отечеството любезно. Докато обаче родината отбеляза благородното им дело с изключване от университета и с тежки затворнически присъди, чехи и словаци ги почетоха с най-високите си държавни отличия. Ето значи защо видимото и невидимото в каузата им така драматично се разминава. За нас остава позорът, с който санкционирахме гражданската им доблест – за чехите и словаците остава поклонът, с който ги отличиха. Кесаровото – кесарю!..

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар