cover_page- Quo Vadis

Книгата ми „Qvo Vadis България 2018. Втората Вълна на прехода“ не е някакъв завършен продукт с окончателни философски и житейски изводи. Тя е моментна снимка на времето, в което живеем. В този смисъл е постоянно отворена и незавършена книга, която трябва всеки читател да допълва.

 

Преди 82 години – брошура със същото име „Кво Вадис България“ пише един голям българин – Иван (Ванче) Михайлов, лидер на ВМРО.  Едно твърде тежко и тъжно четиво, в което той споделя разочарованието си от българския политически елит, от неговата неспособност да се издигне над егоистичните си интереси в името на България. Напуска страната и никога повече не се връща.

Емиграцията като терапия на отчаянието не е от днес.

 

Отговорът на въпроса „Къде отива, България“ не е заключен само в диагностиката на случващото се и откриване на закономерности и тенденции, а в умението да намерим контекст, координати на оценката, в които да поставим възприятията и собствените си действията, както и тези на опоненти и съмишленици. Това включва и изкуството на възможното, което варира от границата на отчаянието до възторга.

 

В моята книга има болка и тревога, има умерен оптимизъм и скепсис. Така и не успях да развия емигрантския си потенциал и патоса на вървящия след властта и привилегиите. Не че нямах поводи и желание да направя „големия“ компромис – да стана милионер, да стана много голям началник, но в този модел на прехода просто нямаше как да разположа своите човешки и професионални способности.

 

И тъй като не виждам смяната му в обозримо бъдеще си мисля, че терзанията по несбъднатото са занятие всуе и във висша степен непрактично. За това да се хванем за работа.

 

Животът е това, което реално се е случило, а не какво е могло да стане. В отредения всекиму житейски път има достатъчно втори възможности и алтернативи. Въпросът е да ги забелязваме и да хванем пълноценно втората или третата, когато и ако дойдат.

 

Има две посоки при житейския избор – едната е фиксацията върху оптимизация на личностно развитие – което предполага готовност за смяна на географии, на правителства в търсене на най-доброто, което светът ви предлага. Този път е изключително рационален, аз го наричам „копривщенски“, по аналогия се реакцията на богатите копривщенци по време на Априлското въстание. Оценяват, че въстанието няма шанс, предават Каблешков и другарите му, плащат откуп и остават къщите, семействата и богатството цяло. Така и днешните български емигранти – виждат, че промяната няма да настъпи и поемат към терминал 1 или 2.

 

Такъв е изборът на Иван Михайлов – в един миг просто вдигаш ръце, разбираш, че не можеш да промениш нещата и тъй като не можеш да смениш Султана, избираш друго правителство и друга власт, които ти импонират или поне не ти пречат. Защото животът не е безкраен, а всеки трябва да се стреми да остави отпечатък – както в материален, така и в идеален смисъл.

 

Другият път –  на панагюрци, които не по-малко добре знаят, че шансовете на въстаниците са нищожни, избират лудостта да мечтаят отвъд собствената си сигурност и келепир – правят чети, борят, се загиват и …. Придвижват историята на България в друго измерение. Този е пътят, в който си мислиш, че трябва да останеш тук напук, защото има нещо по-ценно от личното ти благоденствие, за да промениш средата, системата, за да оставиш след себе си по-добра от наследената версия на „Родина“, за да могат идващите след теб да я намерят по-привлекателна и още по-„обетована“, за да останат, за да родят следващите поколения български граждани.

 

Първата група реакции е характерна за групата на „глобализираните“ българи, които в един миг престават да обвързват своето бъдеще с бъдещето на страната. Мнозина от тях не прекъсват връзката с България, могат да бъдат изключително ценни, но дистанцията винаги дава отражение. Не е новост това, че една част от тях търсят поводи за разграничение от Родината като форма на себеутвърждаване и „възмездие“ за неудовлетворение. И много често тази реакция е оправдана – достатъчно е посочим примера на Кристо – той става това, което е, именно благодарение на дистанцията от България.

 

В менталното скъсване със страната на „болката“, намират смисъл и оправдание мнозина, когато тръгнат по пътя на емиграцията. Най-често прегръщат глобалното си гражданство и новата идентичност като част от по-справедлива, по-богата и по-сигурна страна.

 

С времето, лоялността на тази група към географията – България- неизбежно залинява, макар че в болшинството случаи емигрантите запазват българското си гражданство, макар и като формален белег. Те престават да се чувстват неотменна част от българските терзания, особено като са изолирани и пренебрегнати от българската държава.

 

Тук е мястото и на темата дефицитната свързаност между Родината и външните българи, за липсата на устойчива институционална и социо-културна гравитация, която да държи всички българи заедно. Няма как да не погледнем и през тази призма към правото на участие в избори през електронното гласуване, към гласуване по поща, макар това да е само външен или формален израз на предпоставената им изолация от Родината. Този модел, който управлява страната днес, разчита на максималната и устойчива изолация на „външните“ българи, защото те не зависят от достъп до бюджета и близостта до властта за кариерното си развитие, в този смисъл те са неуправляеми и извън анестезията на медиите и на властта.

 

Каквито и оптимистични тиради да генерират политиците, особено преди избори, тъжната истина е, че при този подход, тези политики и политици, шансовете на България да върне обратно емигрантите си и да запази българските им корени, особено в следващите поколения, са откровено казано незабележими.

 

Ако сравним историята на емиграционните вълни от Централна и Източна Европа през последните тридесет години, с българската, неминуемо ще забележим тревожните разлики – негативния демографски отпечатък и най-вече катастрофичните прогнози за свиване на българското население с 20% до 2050 година, докато нашите съседи – румънци, унгарци, поляци, чехи, гърци реализират далеч по оптимистични варианти на трансгранични демографски баланси. Преведено на обикновен език това означава, че никой не очаква българската емиграция да се върне и да възстанови балансите в развитието. Обяснението е, че във всички други страни донори на работна ръка и човешки капитал, като България, обръщането на тенденциите в миграционните баланси, задържането на изходящите и връщането на емигриралите винаги са били функция на изравняване на стандарта и качеството на живот, синхронизация на демократичните процеси и цивилизационни ценности.

 

Емиграцията бе задължително условие за укрепване на модела на управление у нас, той беше форсиран от управляващите, който поставиха изкуствени бариери пред личностното и професионално развитие. Изградения модел не предвижда равен шанс на просветени, предприемчиви, интелектуално и професионално самодостатъчни групи от населението, нито равен достъп до механизмите на властта, камо ли да формират насоките на българската вътрешна и външна политика. Моделът предполага ниски очаквания към управление и управляващите, развитие на минимална достатъчност, като междувременно се гарантират преразпределението на блага и възможности за една ограничена класа, която е несъстоятелна при открита политическа и пазарна конкуренция.

 

Следствие от това е разграничаването и отчуждението между вътрешните и външните българи, дори тяхното противопоставяне. Със сигурност помните опитите за маргинализация на приноса на емигрантите като парични трансфери като мотив за невъвеждането на електронно гласуване.

 

Отчуждението на външните българи неизбежно расте с времето, докато стигне до точката на пречупване, отвъд която каквато и да е политика на тяхното реангажиране с българските тревоги, са националните цели и въжделения, не могат да дадат резултат. А тези глобални българи са ключов актив, върху който може да стъпи и да функциониране ефективно глобалната мрежа на българската нация.

 

Нещо повече, те са единственият устойчив и надежден ресурс за покриване на растящите дефицити на квалификация и талант. По данни на Прайс Уотърхаус Куупърс България губи годишно 13,2% или 6,2 милиарда евро в несъстоял се брутен вътрешен продукт поради липса на талант и квалифицирани кадри. А това е разликата между сегашното и равнището на развитие и благоденствие, което може да привлече обратно и емигрантите и качествена имиграция.

 

С този крен към национализъм и популизъм в управлението у нас, реинтеграцията на външните българи, различните диаспори от различно време в историята, както и управлението на имиграционните потоци неизбежно ще се възприемат като заплаха за управленския модел, поради което властите ще продължават да гръмогласят нуждата от огради, бариери и изолация от външния свят.

 

Казано в пряк текст – при това управление и тази конфигурация на Парламента, няма никакъв шанс да се въведе нито електронно гласуване, нито гласуване по поща, изобщо какъвто и да е друг начин на гласуване, който да даде значителен глас на българските граждани извън България. А това означава, че между множеството други фактори и този ще съдейства за отслабване на центростремителната сила, която задържат всички български граждани в единна глобалната българска мрежа.

 

Изоставането в развитие и закотвянето на страната на опашката в ЕС, които се съпровождат и с усилване на авторитарните тенденции, допълват икономическите с политически мотиви при решението за напускане на страната.

 

В тяхната съвокупност тези фактори и тенденции обуславят и мрачната прогноза – този егоцентричен модел на управление само може да провокира задълбочаване на негативните тенденции в демографията и развитието на България. От хронична криза проблемът преминава в терминална фаза, дори преди катастрофичните прогнозни хоризонти на 2050 година.

 

Само наивник може да смята, че връщането на 1500 души на година, каквито са данните за 2017 година, може да се смята за оптимистичен знак, на фона на симптоми за терминално заболяване – над 2 милиона емигрирали, над 50,000 продължаващите да пресичат границата всяка година в търсене на по-различна среда всяка година и вече устойчивата тенденция зад границата емигриралите да раждат повече отколкото се раждат у нас.

 

От Илиян Василев


Къде отива България? Локалните и глобални българи – за трансграничната мрежа – Втора част


Къде отива България? – за трансграничната българска мрежа на знания, образование и взаимодействие – Трета част

Къде отива България? – за движещите сили на Промяната – рядката порода на реформаторите – Четвърта част 

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар