Къде отива България? – за движещите сили на Промяната – рядката порода на реформаторите – Четвърта част 

Къде отива България? – за движещите сили на Промяната – рядката порода на реформаторите – Четвърта част 

ilian vassilev

В книгата си пиша и за хората на Промяната, защото в последна сметка и проблемите и решения възникват на равнището на човека. Особен пиетет храня към този най-рядък тип хора у нас – реформаторите или „левитиращите“ политици. Не тези, които се етикетират като такива, а онези, които реално могат и знаят как да правят реформи поради специфичния микс от знания, квалификация, ценности и черти на характера. Подобни хора са изключителна рядкост, защото българските условия на правене на политика и в по-общ аспект на съществуване, те остават с текущ житейски и политически пасив, с неясната надежда историята да бъде по-справедлива към тях. Точно както са били и възрожденците и „лудите“ глава, които вдигат въстанията ни – всички те са били малцинство, изключителна рядкост. Но са съумели чрез саможертвата и лудостта си да променят Пътя на България. Съвремието не дава по-голям шанс на съвременните „луди“. Техният път и саможертва не е рационален избор за тяхните семейства и близки, не е мейнстрийм за българските медии и за властите.

 

Но чувството за дълг, за мисия трябва да надделяват. Защото всички възходи в българската история се раждат не в рутината на ежедневието, а в откъсване от неговата гравитация. Пиковете ни са дело на хора, които дръзват и поглеждат отвъд хоризонта на собствените си интереси и нужди.

 

Говорих за това, че трябва да върнем уважението към хората, които искат, знаят и могат да правя реформи. Самото понятие – реформатор – стана нарицателно за неудачен политик и политика. И за това днес не виждаме лидерство, „летящи“ политики и примери за управленско дръзновение.

 

Евроатлантическите, прореформаторски и демократични кръгове днес са разединени и не могат да произведат елементарни формати на взаимодействие, камо ли да проектират своите ценности върху масовото обществено съзнание.

 

Първото условие е да върнем балансите в паметта за реформите и реформаторите. Правителствата, които правеха реформи не са много, но всички бяха впоследствие дамгосвани. Днес процесите не са много по различни – имате христоматийни примери за държавни предприятия които днес потъват и за които последният „удар на милостта“ ще дойде далеч след като е трябвало да се вземе управленското решение за приватизация. И отново ще сработят механизмите за сатанизиране, приказките за много милиарди народна пара, които „продажните“ приватизатори и реформатори откраднали. Колко хора ще са готови да тръгнат на политическо, а често и физическо самоубийство при тези условия?

 

Сравнете мащабите на операции и богатство на днешните политически олигарси с битието на реформаторите от едно време, на проевропейските и прозападни кръгове през целия преход. Пленените институции са производни на дефицитите в общественото и гражданско самосъзнание.

 

Няма елементарна солидарност в кръговете, които трябва да пазят демокрацията и евроатлантизма у нас – онези които вярват в наследството на Рейгън и Тачър. Разделението вече се смята за хронично състояние, защото там където има трима демократи имате четири партии, ангажирани във взаимно отрицание.

 

Това е едно от важните ми послания – докато не се постигне елементарно осъзнаване, че е трудно да направиш алтернатива, докато не се стъпи върху инстинкта за самосъхранение и потисне тази самоунищожителна претенция за изключителност, която се предава и в новите поколения – втората вълна ще се случи без да произведе нужната алтернатива, а ще се възпроизведе статуквото с нова фасада.

 

Решетников дойде и пакетира заедно Патриотите и националистите като надзор над всяка власт, но това не е негова инвенция, а устойчива и системна черта на руската политика. Износът на корупция е лепилото на руското влияние у нас, за това и битката срещу гранд корупцията е системно важна.

 

Не съм експерт по партийно строителство, защото партиите са „манастир тесен“, но от всичко, което съм видял през прехода, най-добрата формула за взаимодействие между разнородни течения в демократичните среди – остана федеративната партийна структура от типа на ОДС. По тази част има много по-големи капацитети. Често си мисля, че алтернативата на властта няма да се роди в чисто партийни формати, особено във време, в което взаимодействието с електората тече през глобалната мрежа. Не случайно днешните протести не се раждат и организират в партийните централи, а  тръгват от социалните мрежи.

 

Разбира се, това е двустранен процес – и социалните мрежи са добра среда за „партийна“ работа, за организация на съмишленици, без партийни одежди, а и самите партии все повече пренасят дейността си в мрежите.

 

За да има промяна в България – трябва да се установят устойчиви формати на взаимодействие между максимално широк кръг от привърженици на евроатлантизма и демокрацията, които могат да формират и проектират достатъчен силен обществен натиск и влияние. Нарочно не боравя с термини като антикомунизъм като обединителна плоскост – с тях трудно ще дефинираме текущите си проблеми, камо ли да намерим решение.

 

Моделът – главният ограничител на развитието

 

Пътят на България през модела на държавно олигархичен капитализъм завършва в пропаст, в нова национална катастрофа. Борисов, Пеевски и Доган са само върхът на айсберга от егоцентризъм. Истинският, системният проблем е че надолу по веригата има много малки Борисовчета, Пеевчета и Доганчета, които чакат своя шанс да ги заместят и да подчинят България на собствените си нужди и интереси. Ако не сменим курса – следващите поколения няма да подражават на Стамболов, а ще възпроизвеждат съвременните ролеви модели на властимащите, които предлагат на новите българи просперитет чрез държавата, а не през знанието, личния риск, инициативата, иновацията, дръзновението.

 

Текущият модел не може да роди мечтатели, вдъхновени откриватели, глобални предприемачи – защото всеки успех тук рано или късно ще трябва да бъде опитомен и приватизиран в Техните мрежи. Така ще произвеждаме милионери и милиардери, родени в гранд корупция след дълго пребиваване на власт, а не аналозите на Стийв Джобс и Ивайло Пенчев.

 

Все по-често си казвам, че трябва да ценя хората не за това, което не са – тоест там където техните действия не съвпадат с моите очаквания и ценности, а за това което са – за това че са различни, че могат да посочат алтернативата и че е важно какво ни обединява, а не какво не разделя.

 

Често ме питат – защо не се занимаваш с политика, не влезеш в партия. Отговорът не е сложен – промяна през партиите, при тази масова и дълбока обществена анестезия е невъзможна. За това преди партиите и политическите кръжоци идва свръхзадачата за възстановяване на медийните и комуникационни канали, за възстановяване на способността на обществото да търси и намира най-добрите отговори.

 

Не случайно започнах да се занимавам с медиен проект, от тези личностните, които постепенно могат да станат колективни и да се превърнат в алтернатива на пленените централни медии. Най-големият проблем е сриването на стандартите в журналистиката. Тя престана да търси независимостта си и да функционира като самостоятелна четвърта власт, реализираща надзор и корективни функции в полза на общество. Днес журналистиката обслужва, тя крепи Модела.

 

Бедата не е в лицата, които се появяват по екраните и които се опитват да формират „политкоректната“ линия – слава богу все повече и повече хора могат да намерят изпреварваща информация по алтернативни канали, които им помагат да формират имунизирано срещу последващи манипулации мнение. Проблемът е, че обществото все не подкрепя медийните алтернативи и съдейства за своето пленяване. Малцина са онези, които намират връзка между търкането на талончета и възможността чрез приходи от хазартните игри да се контролират медии и власт. Дори нормалният бизнес чрез своите реклами не може да формира стандартите в националните медии. Тези три милиарда лева, които минават през системата от хазартни игри са огромен ресурс на статуквото и на обществената анестезия.

 

Този Картаген трябва да падне, защото никаква модерна идея за България в новия свят  не може да вирее върху илюзията за бързото забогатяване чрез търкане на талони, която отнема от българина три милиарда лева, за да му върне като награди една десета от взетото.

 

И последно, но не по значимост, – колкото и усилия да се хвърляме в битката за миналото, те няма да спечелят най-важното – бъдещето. Там е силата на демократите и реформаторите у нас.

 

Не се залъгвайте – тенденциите в ЕС и у нас не са благоприятни – защото национализмът и ксенофобията, изобщо политиката базирана на популизъм, който разчита на посредственост, на бързи отговори на сложни въпроси, на страховете на хората, има своя ден. Но хоризонтът на тази тенденция е къс. Защото национализмът, точно както руската имперска политика, няма здрава икономическа и технологична основа, която да произведе устойчиви и системни решения. Той може да произведе индивидуално богатство и лична власт, но не можа да създаде обществено благополучие и сигурност.

 

За това трябва да завладеем умовете и сърцата на хората със страстта за бъдещето, за това което можем по отделно и най-вече заедно.

 

Често се оплакваме, че у нас няма критична маса от хора, които са готови да сменят правителство, да налагат политики. Действително толкова анестезирано общество България никога не е имало.

 

Но огромната част от проблема е в нас – че не съумяваме да разпознаем своевременно рисковете и да намерим терапия за тях, в липсата на желание да се борим през личното за общото.

 

Втората вълна идва – въпросът е дали ще използваме нейната енергия за да възродим идеята за европейска и силна, с изпреварващо развитие България, или ще допуснем други да превърнат енергията на българите в пленени институции, в нация от емигранти и катастрофираща демографски България.

 

От Илиян Василев

 


Къде отива България? – за посока, за отговорността, за надеждата и за движещите сили – Първа част

Къде отива България? Локалните и глобални българи – за трансграничната мрежа – Втора част

Къде отива България? – за трансграничната българска мрежа на знания, образование и взаимодействие – Трета част

Оставете коментар

Още
Залози и рискове в проекта Турски поток

Залози и рискове в проекта Турски поток

Любимият проект на премиера Борисов – Балканският газов хъб получи допълнително внимание, след разговорите му с президента Тръмп. Не съм…
Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

  Напоследък се говори много за връщане към баланс на интересите на големите сили и сфери на влияние. Транзакционната външна…
Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Миналата седмица българският премиер инспектира напредъка в работата на интерконектора Гърция-България, като отбеляза, че това е знаков проект за енергийната…