Левичарската идеологическа атака против либералната демокрация в Европа започна от края на 60-те години с искането за нейното „задълбочаване“ и „усъвършенстване“. Това се осъществи през следващите години в четири основни направления:

 

Първо се появи искането либералната демокрация да се преобразува постепенно в „социална“. Това политически означава да се изключи демократичната десница в Европа – християндемократическите и консервативни партии от либерално-демократичния консенсус като се обявят  за „крайно десни“ и „реакционни“. По този начин в демократичното съревнование да се остави място само за социалдемокрацията и либералния център (но без да се изключва участие на радикалната (нео)комунистическа левица в демократичния процес и властта). (Например и досега е „политически коректно“ Берлин да се управлява от ГСДП в съюз с неокомунистическата левица, но е недопустимо ХДС или ХСС да управляват в Хановер или Мюнхен с партии на  крайната десница!)

 

Второ – либералната демокрация да се превърне от „демокрация на общото благо“ в „демокрация на малцинствата“. Това означава всяка социална група да се моделира като политическо малцинство, конкуриращо се и враждебно на всички останали „малцинства“ – етнически (чрез противопоставяне на различни етноси), расови („черни“ против „бели“), религиозни (мюсюлмани против християни, православни против католици и пр.), генерационни („млади“ против „стари“), по трудов статус (работещи против пенсионери), по полов признак (жени против мъже), по сексуална ориентация (хетеросексуални против хомосексуални), по професионални групи (противопоставяне на всички видове професионални групи една против друга), по отношение на природата („зелени“ против индустриални предприемачи), по здравен статус („здрави“ против „болни“, „хора с увреждания“ против „хората без увреждания“) и т.н.

 

Така старите политически кливиджи (собственици против наемници, мениджъри против работници, града против селото и пр.) в съвременния свят като че губят предишното си значение. По тази начин появата на нови кливиджи трябва да доведе до партийно-политическо представителство, размиващо политиката и свеждането и до „война на всеки против всеки“ по Хобс. Например в България има регистрирана партия на сърдечно-болните, партия на пенсионерите, партия на средната класа и партия на експертите, каквото и да означава това. Така либералната демокрация се разпарчатява и загива под напора на искания от всяко едно „малцинство“, които няма как да бъдат всичките едновременно удовлетворени;

 

Трето – да се премахнат общите закони и правила на цивилизования живот, за да може всяко конструирано малцинство да живее по своите си закони. Това е в основата и на  т.нар. политика на мултикултурализъм. Отказът от използвания по-рано (през ХIХ-ХХ в.) асимилационен модел за интеграция на имигрантите и преходът към мултикултурния модел беше обусловен от сериозните проблеми, с които се сблъскаха западноевропейските държави. Многобройните имигранти, главно от Третия свят, които наводниха Европа през последните три десетилетия не проявяват готовност да се асимилират. Нещо повече, те се обединяват в различни етнически и религиозни (основно ислямски) общности, което им помага не само да оцеляват в новите за тях условия, но и активно да защитават своите права, включително правото на запазване на културата, традициите и обичаите, донесени от родината им. Като отговор на техните искания левицата в западноевропейските страни намери повод за това да наложи политика на мултикултурализъм.

 

За разлика от традиционната либерална идеология или политическия либерализъм, мултикултурализмът акцентира не върху защитата на индивидуалните права на гражданите, а върху колективните групови права на различните расови, етнически, религиозни и др. общности, живеещи в западните страни. През последните 30 години в една или друга форма („твърда“ или „мека“) почти във всички европейски страни се провеждаше мултикултурна политика. В резултат днес във всички страни от Европейския съюз, в една или друга степен, нарасна както броят на имигрантите, така и тяхното самозатваряне в гета – от една страна, а, от друга страна – нарасна негативното отношение към тях, което доведе до усилване на крайната антилиберална национал-популистка десница. Това бе коренно противоположен резултат от очакванията на проводниците на мултикултурна политика. Затова и все повече жители на европейските страни започват все по-често призовават да бъде отменена политиката на мултикултурализъм и привилегиите за етнорелигиозните малцинства и да се върне класическата либерална идея за равенство пред закона за имигрантите чрез защита на техните индивидуални права.

 

Критиците на мултикултурализма с основание твърдят, че резултатът от него е пълно разрушаване на цивилизационните и културни основи на европейската идентичност и на развитите европейски културни традиции във всяка една европейска нация. Всяко  смесване на културно и цивилизационно различие води към усредняване. Ако дори ниското културно ниво на имигрантите се повишава, то високото културно ниво на приелата ги страна неизбежно започва да пада.

 

От друга страна смесването на различни културни норми, правила и закони, по които живеят малцинствените етно-религиозни групи и коренното население на дадена страна води до невъзможност за налагане на единна правна норма, което означава не нещо друго, а ликвидиране на правната основа на либералната демокрация.

 

Превръщането на повече или по-малко реално дискриминирани социални групи в политически малцинства разрушава тъканта на съвременната демокрация като демокрация за всички. Радикалните левичари дават необосновани и незаслужени привилегии, дори в противоречие със закона, на така формираните малцинства. Но това води до обратен ефект – всъщност им вреди много повече. Защото е неминуема реакцията на мнозинството, на „нормалните” групи, които не искат и няма да се примирят с морално и правно незаслужени привилегии на една част от техните общества за сметка на другата част. От което пък се възползват националпопулисти и десни радикали, които започват умело да използват предразсъдъците на мнозинството. Това води до абсурда всяка отделна социална група да се стреми да стане също привилегировано малцинство, т.е. да разпределя по-голям дял за себе си от „общата баница”. В резултат може да видим като в днешна Гърция – всяка седмица стачки подред на всяко „малцинство” – на лекари, учители, превозвачи, фермери, дребни търговци, авиодиспечери, митничари, полицаи до безкрай и обратно. В резултат – хаос и близо вече 400 млрд. евро външен дълг. Дори у нас се появиха искания на етнически българи да се представят за роми, или бежанци за да получават по-високи социални помощи;

 

Четвърто – да се въведе изкуствен „политически коректен език“, който да се противопоставя на „езика на омразата“. Всъщност това вместо да изчисти езика от пейоративни и неприемливи от гледна точка на морала и възпитанието съставки, доведе до усилване на омразата при ответната ирационална реакция на „простолюдието“, което  даде повод то да се противопостави на интелектуалния елит. А това повиши равнището на социалната нетърпимост и мултиплицира омразата в обществото вместо да ги намали. Политическата коректност всъщност политизира и идеологизира въпроси, свързани с възпитанието и морала на хората. Като идея изглежда прекрасно – нима не е нужно, (особено пък у нас!) публична реч да е коректна и толерантна към  различните хора! Проблемът възниква, когато на базата на легитимните борби на някои ощетени по различен начин социални групи се конструира нова репресивна идеология, която има противоположен на формално посочения и смисъл. Наистина има достатъчно примери, които сякаш потвърждават необходимостта от използването на коректен, толерантен или правилен език. Навсякъде по света съществуват факти на дискриминация на различни индивиди и дори групи от населението, които исторически още не са преодолени. Но тяхна причина не е наличието на „крайно-десните идеологии на омразата”, а на предразсъдъците, невежеството, примитивизма на масовото съзнание, на съществуващи и непреодолени в културата на различни народи нетърпимост към различието и различните. Тук могат да бъдат отнесени всички ограничения и табута, които множество култури и цивилизации са имали или все още имат към отделни хора и социални групи по расов, етнически, езиков, религиозен, сексуален, възрастов, здравен, имуществен, образователен, политически, културен и пр. статус…

 

Тези предразсъдъци не са някаква стройна идеология и следователно не могат да бъдат преодолявани чрез политически забрани и наказания, както предписва идеологията на „политическата коректност”. Напротив – историческият опит е показал, че това има обратен ефект. И точно това се цели от левите идеолози, които прекрасно разбират за какво става дума.

 

Политическата коректност на практика е нетолерантна идеология, доколкото цели да цензурира и забрани „езика на омразата”, със същите средства, използвани и от носителите на „езика на омразата“ – радикалните антилиберални, шовинистични, расистки и ксенофобски  политици и партии. Не правото и закона следователно се бори с езика на омразата, а идеологически репресивни правила, т.е. със същите идеологически средства, които и носителите на „езика на омразата“ ползват.

 

Идеята на крайната левица е всъщност „репресираните“ социални групи да бъдат превърнати в политически малцинства, противопоставящи се и отнасящи се с подозрение и омраза към всички останали социални групи, които също се превръщат по принуда в политически малцинства, изпълнени с подозрение и насъскани – сега от крайната десница против първите.

 

Следователно макар по презумпция политически коректният език да се предполага да е език на толерантността, зачитането на правата, свободите и достойнството на подценявани и дискредитирани социални групи (които съществуват или са съществували във всяко едно общество!) той не само е нетолерантен към тези, които не защитават тези групи, но и ги превръща във врагове, или казано политологически – създава нови кливиджи на омразата! Политкоректните идеолози се борят с езика на омразата като използват фактически същият език, наричайки своите опоненти с обидни думи: „екстремисти“, „фашисти“, „фундаменталисти“. При това острието на атаката съвсем не е към реалните терористи и екстремисти (напротив – тяхната „справедлива” борба против капитализма се толерира!), а към десни хора, дори либерали и демократи, които осъзнават проблема с а и политическата коректност и се опитват да намерят демократично решение – като например Ориана Фалачи или Тило Сарацин!

 

Всъщност тази нова левичарска идеология цели да взриви „буржоазното общество“ или както се изразява Херберт Маркузе „така най-после ще успеем да унищожим капитализма“, т.е. цивилизования свят.

 

Факт е, че класическата либерална демокрация, която заедно със свободната пазарна икономика стои в основата на западната цивилизация в много, включително и развити страни, се подменя. Това става от две крайни направления – радикално“ ляво“ и радикално „дясно“.

 

На основата на идеологията на политическа коректност и мултикултурализма радикалните „либерални“ левичари се опитват да подменят либералната демокрация с ултралиберална анархия. Те се противопоставят на класическата либерална „справедливост за всички“, която според тях е „формална, лицемерна и дори „репресивна“, защото изключва на практика от „всички“ онези слоеве, които са бедни, необразовани, страдащи от социалната реалност поради това, че са ощетени от природата или обстоятелствата. На либералната справедливост се противопоставя „тоталната справедливост“, насочена изключително към „репресираните“ социални групи в обществото. Толерантността към различието и различните в развитите буржоазни, т.е. граждански общества Маркузе нарича „репресивна толерантност“ само защото капитализмът и „буржоазната“ толерантност не толерират терористите, които воюват, за да ги унищожат!

 

Класическите либерални ценности се подлагат на ограничаване, осакатяване и подценяване. Те се представят за партикулярни, а не за универсални(общочовешки), за регионални („западни“) , а не за глобални. Това се прави и от крайно леви, и от крайно десни позиции. Така либералната демокрация се „заключва“ в рамките само на либералната идеология, а системата на либералната демокрация в широкия смисъл на думата се игнорира и притъпява. Защото либералнодемократичните принципи и ценности са припознати и от социалдемокрацията, и от християндемокрацията и от консерваторите в развитите и цивилизовани, високоорганизирани и демократични страни.

 

В основата на постмодерната левичарска идеология стои Херберт Маркузе – политическия идеолог на Франкфуртската неомарксистка школа. Той разработва механизмите за разрушаване на буржоазното общество като се използват маргиналните слоеве в него. Идеята му е чрез призив към нова, „освободителна толерантност” да бъде разрушена „репресивната толерантност” на буржоазното общество като се използва разрушителния потенциал на маргиналните групи. Именно върху неговите идеи почиват призивите и политиките за насилствено налагане на политическа коректност и на мултикултурализъм. Тези политики не целят друго, а разрушаване на гражданското общество и „буржоазната“ цивилизация в САЩ, Канада и Западна Европа.

 

Маркузе ревизира Маркс. Според него истински революционни в развитото капиталистическо общество са различните ощетени от природата или от социалните предразсъдъци социални групи. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент, това е бомбата, която ще взриви капиталистическо общество. Трябва просто да се използват предразсъдъците в обществото по отношение на тези ощетени и онеправдани социални групи. Според Маркузе цялата патология (или по-точно – онова, което масовото примитивно съзнание смята за патология!) трябва да бъде определена за норма, а досегашната норма – за патология. Затова трябва да бъдат използвани предразсъдъците по отношение на маргиналите.

 

„… под станалите консервативни народни класи, пише Маркузе в „Едноизмерният човек”, има субстрат от парии и аутсайдери, други раси, други цветове, потиснати и експлоатирани, безработни, и такива, които не могат да бъдат наети…Тяхната революционност ще взриви системата отвътре…” По-късно в „Репресивната толерантност” (1965) той доразвива тези свои идеи с призив за „нова толерантност” към точно тези „репресирани” маргинални групи. От манипулирани, индоктринирани и репресирани те трябва да бъдат толерирани, техните недостатъци трябва да бъдат представяни като предимства, а „нормалните им човешки качества” – като недостатъци!

 

Едва тогава – заключава Маркузе в „Репресивната толерантност” – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

 

Сега в България на преден план наистина стои агресията, понякога не само вербална, на различни радикали (най-вече червено–кафяви или кафяво-червени „патриоти”, расисти и ксенофоби). Но не бива да си затваряме очите пред факта, че у нас и сега престъпниците са с повече права от жертвите на престъпленията, че престъпниците и насилниците остават ненаказани, че мутрите вместо в затвора шестват по медиите като „звезди”, че политически проститутки са стожери на морала, че бивши милиционери станаха милионери, че национални предатели ни учат на патриотизъм…  Това е резултат и на криворазбраната свръхтолерантност като част от идеологията на политическата коректност и мултикултурализма.

 

Всъщност политическата коректност в България не се появява едва сега. Тя се проявява още в „новояза” на социализма – тогава кражбата се наричаше – „присвояване”, терорът над собствения народ – „прочистване на обществото от нездрави елементи”, глада и немотията – „социалистическо благоденствие”, а политическото безправие – „народна демокрация”.

 

След краха на „реалния социализъм” грандиозният посткомунистически грабеж на бившата номенклатура се нарича „преразпределение на обществените средства”, мутрите – „добре облечени бизнесмени”, а кредитните милионери и новите неокомунистически олигарси – „честни частници”.

 

Отблъскващо е, че у нас все повече гражданското общество се подменя с мутренско общество – в икономиката, политиката, културата, медиите. Като че гражданите намаляват, вместо да се увеличават, а се увеличават поданици, които осъзнават единствено, че от тях нищо не зависи… Това нямаше да се случи, ако повечето интелектуалци си бяха на мястото, т.е. ако вместо да наричат черното бяло, а бялото черно, назоваваха нещата със собствените им имена.

 

Политическата коректност поставя и въпроса за границите на толерантността.

 

Границите на толерантността не са непостижими или дори трудно постижими, както твърдят съвременните левичари. Напротив – те са много ясни. Трябва да сме толерантни  към всичко, което не вреди на личността и обществото. Но не можем да бъдем толерантни към крадците, убийците, насилниците, към проповядващите насилие и омраза идеологии (комунизъм, националсоциализъм, ислямизъм, ксенофобски национализъм, расизъм (независимо какъв). Не можем да бъдем толерантни и към крайните форми на сексизма и феминизма, макар в много случаи техните идеолози да изглеждат по-скоро смешни, отколкото опасни. (Например разпарчатяването на идентичността на Исус Христос – той за политкоректните примитиви е едновременно  Бог, мъж, жена, гей, бял, черен, червен, жълт, евреин, ескимос и пр.) Но всъщност може би наистина неговата идентичност е универсална – защото принадлежи на всички, които го признават. Дори насилниците и убийците получават прошка, стига искрено да се покаят.

 

Политическите реакции в защита на класическия либерално-демократичен модел „отдясно“ против наложения мултикултурализъм закъсняха твърде много. Едва преди няколко години Дейвид Камерън предложи „пасивната търпимост“ да бъде отхвърлена. Той призна, че политиката на мултикултурализъм в Европа се е провалила: “Дойде време да сменим принципа на пасивна търпимост с либерализъм в действие, либерализъм с мускули и да дадем да се разбере, че британското общество е изградено върху определени ключови ценности. Пасивното толерантно общество не се меси в работите на другите, а истински либералната държава вярва в своите ценности и активно ги защитава. Време е да се обърне страницата на провалената политика, когато, в съответствие с доктрината за мултикултурно общество, в страната ни отделно една от друга съжителстват различни култури. Резултатът е, че някои млади мюсюлмани, в търсене на своята идентичност, се увлякоха от екстремистки идеологии.”

 

Ангела Меркел също призна провала на опита да се построи мултикултурно общество в Германия. Тя настоява имигрантите да учат немски език и да се интегрират в немската среда. Но, независимо от заявленията и твърдото намерение да вземе имиграцията под строг контрол, Меркел отбеляза, че процесът на ислямизиране на Германия е вече в ход и не може да бъде спрян. Немските политици прогнозират нарастване на влиянието на ислямската култура в Германия с всяка изминала година, както и увеличаване на броя на джамиите – по този начин властите признаха, че са безсилни да прекратят процеса на ислямизиране в държавата. Оказа се, че мигрантска политика, целяща да намали ефекта от демографската криза чрез покана към емигранти („бежанци“) от Африка и Азия е противоположна на политиката за тяхната интеграция по простата причина че тези емигранти, особено мюсюлманите, просто не желаят да се интегрират в немското общество.

 

Бившият президент на Франция Никола Саркози по време на мандата си призна провала на мултикултурализма. В телевизионно интервю той заяви, че щом човек е дошъл във Франция, трябва да стане част от френската нация – а ако не иска, не ще бъде желан гост в страната. Президентът подчерта, че Франция няма да промени начина си на живот, няма да преразгледа концепцията за равенство на мъжете и жените и няма да се примири с обстоятелството, че някой може да забрани на момичетата да ходят на училище. Освен това, според него, французите не искат хора със забрадки и чалми да се молят на улицата пред очите на всички. “Ние прекалено се грижехме за идентичността на онези, които идват в страната, и недостатъчно се грижехме за идентичността на страната, която ги приема” – каза Саркози.

 

От друга страна европейски експерти се опитват да открият позитивите на мултикултурализма, който още не се е реализирал. Според тях на практика в Европа няма мултикултурализъм, а паралелно съществуване с минимално съжителство на различни култури, не „единство в многообразието“, а „многообразие без единство“.

 

Без съмнение нито едно модерно общество в съвременния свят не може да остане единно и еднообразно. Европа не е Саудитска Арабия или Иран. От друга страна ако мултикултурализмът е идея за „единство в многообразието“ то трябва да признаем, че във всяка отделна страна на днешна Западна Европа има многообразие от етноси, религии и култури, но няма ценностно единство и то на основата на западната цивилизация. Напротив през последните години се усилва все повече противопоставянето на либерално-демократическите принципи на тази цивилизация.

 

Причините за това могат да се открият в протичащите паралелни процеси на секуларизация, което на практика означава дехристиянизация на Европа, съчетано с процес на десекуларизация, т.е. най-вече ислямизация на етническите малцинства в много европейски държави. Намаляването на коренното население на европейските нации се съпътства с бързо увеличаване на етническите и религиозни, най-вече мюсюлмански малцинства, които отказват да се интегрират и живеят паралелно, а не мултикултурно в отделни гета, станали напоследък развъдник на ислямски радикализъм и тероризъм.

 

Основната причина за липсата на интеграция в западните общества на етнорелигиозните имигрантски общности е отказът от културна асимилация, отказът да се наложат и припознаят европейските либерални ценности на приемащата страна към имигрантите.  В резултат на прекалено меко миграционно законодателство богата Европа привлече през последните пет години над три милиона имигранти от северна Африка, Близкия и  Средния изток. Но тези хора, включени в определена културно-религиозна общност, не се асимилират в европейските общества, а живеят в отделни диаспори, анклави, гета и дори цели райони. В резултат политиката на размиване на националната идентичност чрез мултикултурализма доведе дотам, че традиционната „Стара Европа“ се лишава от своята културна и цивилизационна идентичност, вместо да я разширява към прииждащите мигранти.

 

Проблемът с демографската криза, със самото просто възпроизводство на населението на Стара Европа не може да се реши с политики на мултикултурализъм. Едва  тогава, когато западните политици осъзнаха това, едва тогава те заявиха, че мултикултурализмът се е провалил. Този провал е още по-голям и поради фактът, че докато поколенията имигранти от 50-те и 60-ге години , включително от ислямски страни се интегрираха в много по-голяма степен, отколкото техните деца и внуци, родени и получили гражданство в Европа. Трябва ясно да се осъзнае защо младите мюсюлмани не желаят да се интегрират, а попаднали под влияние на ислямистка пропаганда, желаят да наложат правилата на ислямизма в Европа, включително чрез насилствени средства.

 

Създаден уж като инструмент за регулиране на демографската ситуация в Европа и създаване на условия за взаимно съществуване, мултикултурализмът доведе не до „взаимно разбиране“ и „обогатяване“ – а до разпалване на нови етнически и религиозни конфликти.

 

От Доц. д-р Момчил Дойчев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар