mccain

 

 

Всяка епоха си има своите знакови фигури. Става дума за хора, сбрали в личните си съдби вълненията на милиони свои съчовеци, за духовни и политически лидери, чиято кауза често напуска рамките на нацията и придобива общочовешки морални и идейни измерения. Такъв е, да речем, Ганди. Миналото столетие, белязано от най-съдбовния и мащабен конфликт на всички времена – конфликтът между Изтока и Запада, между робството и свобода, между хуманизма и мракобесието – е  богато не само на злодеи, а и на техни антиподи. Това са споменатите знакови фигури, чието противодействие на тирани и тирании съдържа упованието на цели народи.

 

Един такъв герой е починалият неотдавна дългогодишен американски сенатор Джон Маккейн. Тук аз няма да изброявам подвизите му на военнослужещ – те са добре известни. Добре известно на целия свят е и мъжеството, с което плененият от азиатските комунистически орди млад офицер отстоява пред лицето на смъртта убежденията си. Доколкото, воювайки за свободата на Виетнам, Маккейн воюва и за свободата на всички хора, той получи както приживе, така и посмъртно признанието на цялото цивилизовано човечество. Оказаното му признание бе толкова единодушно, че дори виетнамският външен министър Фан Бин Мин отчете приноса на Маккейн за възстановяване и изграждане на отношенията между САЩ и Виетнам и за заличаване на травмите от войната. Така че, наред с целия останал свят, и комунистически Виетнам, срещу когото пилотът Маккейн е воювал, почете подобаващо паметта на американския сенатор.

 

Припомням всичко това със съзнанието, че свободата е неделима общочовешка категория, че всеки, който воюва нейде под слънцето за нечия свобода, воюва фактически и за собствената си свобода, и за свободата на моя народ, и за свободата на моя град, на моя квартал, на моето семейство – сиреч и за моята лична свобода.

 

Но явно не така изглеждат нещата в очите на българската общественост. Поразходих се по темата из мрежата и се ужасих. Или по-скоро се отвратих от стотиците (те вероятно са хиляди и милиони) си съотечественици, които виждаха в лицето на Макейн не герой и не дори редови американски военнослежащ, а чиста проба негодник, престъпник и убиец, поставил младостта си в служба на ненаситния американски империализъм. Те наричат войната, която САЩ водят във Виетнам дълги години, позорна, агресивна, империалистическа и завоевателна, а офицер Маккейн – нейно въплъщение и нейно олицетворение. Възмущението им не знае граници. При това то е възмущение повсеместно – аз бях комай единственият, който защити каузата на обвиняемия.

 

Убеден, че емоциите нямат място във формирането на политически преценки, ще се опитам да хвърля трезв поглед върху феномена. Наричам го феномен, защото отношението към личността на американския сенатор е еманация на онзи нестихващ антиамериканизъм, който под суровата сянка на комунизма ни бе наложен ведомствено, а впоследствие стана вече присъщ на националното ни обществено съзнание – при това (и това е най-ужасното!) доброволно, като наш собствен избор. Американизмът ни е съставна част и следствие както от общонародното русофилство, което мандат след мандат все по-ускорено се ожесточава, така и от мазохистичната носталгия по комунизма, която предано придружава целия непоследователен и тромав процес на демократизиране. Ако тези деструктивни явления не доминираха гражданския ни манталитет, ние вече щяхме да имаме ясна представа и за злодеянията на комунизма, и за нанесените от руското имперско мислене поражения върху нацията ни, и за приноса на САЩ в цивилизоването ни. Щяхме да знаем също, че водената с участието и на Маккейн война на Пентагона в Азия е не, както твърдят неговите хулители, срещу виетнамския народ, а в защита на виетнамския народ, на неговите застрашени от северовиетнамската комунистическа напаст човешки права и граждански свободи. Включвайки се през 60-те години във войната, Вашингтон просто отговаря на договорните си обвързаности с демократичен Южен Виетнам, станал жертва на подкрепяното от Китай и СССР нашествие на Северен Виетнам. Не, както твърдят неокомунистическите ни клеветници, Маккейн е тръгнал със самолета си да избива невинни виетнамски деца, а тъкмо обратното: тръгнал е да предпази страната от угрозата на комунистическия тоталитаризъм – най-великото зло и на миналия век, и на цялата човешка история. И го е правил с рицарствена доблест – биографията му е на разположение на всеки – който има очи, да види!

 

Джон Маккейн бе погребан с почестите, които несъмнено заслужи. Погребан бе физически, за да остане метафизически в паметта на страната си и на страните, за чиято свобода бе воювал самоотвержено – не само от конгресната трибуна. А от това, че българската общественост предпочете да го обругае, не пострадаха нито личността, нито каузата му. Пострада само името на България. При това – с едно самопричинено страдание.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар