Статията беше публикувана за пръв път в americanthinker.com на 11/12/2018.

 

Aleksandr-Solzhenitsyn

 

Стогодишнината на може би най-великия писател, творил през пълния със страдание 20-ти век, доведе до предсказуемата и заслужена експлозия от венцехвални писания, като тези редове от един от най-добрите преводачи на големия творец. Без съмнение, Солженицин може и да не е Св. Йоан, с когото е сравняван заради своята епохална борба с комунистическия тоталитаризъм, но най-малкото е забил един от най-огромните пирони в ковчега на комунистическата безчовечност. Това, което той  несъмнено постигна, беше да отвори очите на Запада за реалностите на убийствения сталинистки режим не само в Съветския съюз, но и в Източна Европа, Китай и навсякъде, където комунизмът беше победил. И нещо повече – да го разобличи в целия му бесен геноцид, независимо от пълната неохота на левицата да признае това.

 

Всичко тези факти са известни и доказани и репутацията на Солженицин като гигант сред писателите е сигурна и непоклатима. И все пак, има една друга негова страна, която ни оправдава затова, че ще нарушим латинската пословица „De mortuis nihil nisi bonum“ (За мъртвите или добро, или нищо – Б.Пр.). И противно на това, което се твърди понякога на Запад, тук не става въпрос за неговите критики към несъвършенствата на демокрацията или либертинизма на западното общество, а за много по-сериозни грешки в оценките му, като например отричането на холодомора, което той нарече „налудничава басня”, и то години след авторитетната творба „Жътва на скръб” на Робърт Конкуест, в която безспорно се установяват фактите за този сталинистки геноцид в Украйна. Или фактът, че за повече от 100 милиона украинци, поляци, балтийци, румънци, българи и други източноевропейци, Солженицин остава безспорен поддръжник на руския империализъм и така представлява морална опасност от първи ред. Неговата преданост към руската православна църква, за която е похвален от мнозина, също не е особена добродетел. Тази църква винаги е била и си остава и в ерата на Путин верен слуга на руския империализъм.

 

Ако нещо маркира най-добре тъжното падение на великия писател, то е превръщането му в аполог на бандитите, управляващи Русия днес, след завръщането му в Русия през лятото на 1994 г. Пътувайки с влак от Владивосток към Москва, Солженицин приема да бъде посрещнат като комунистически император, с привилегии навсякъде, с милиционерски автомобили със светещи сирени и светлини и след това да се засели в ексклузивното селище с дачи за съветски лидери и олигарси, Сосновка. Оттам нататък, падението продължава стремително. Първо Солженицин отхвърля реформаторите Елцин и Гайдар като крадци, а след това, след 2006 г., дава подкрепата си за Путин. И го прави с думи, които почти не се отличават от посятата тогава зловредна пропаганда на Путин. Достатъчен е един пример – Солженицин повтаря като папагал глупостта на Путин, че НАТО е затегнало в желязна хватка Матушка Русия и скоро ше и отнеме суверенитета. По този начин, независимо дали го е направил по своя воля или е бил принуден, известният автор допринася за настъпващата ресталинизация на Русия при Путин.

 

Крайният резултат от всичко това е, че сега, когато празнуваме 100-годишнината на най-големия интелектуален враг на комунистическия тоталитаризъм, все по-малко хора го помнят или четат книгите му. Неотдавнашно руско проучване показва, че едва 44% от хората на 18-24-годишна възраст някога са чували за убийствените репресии на Сталин, 43% от тях ги намират за оправдани, а 63% са съгласни, че бюстът на Сталин трябва да бъде изложен публично в Русия. Авторът на „Архипелаг Гулаг” може би се обръща в гроба си, но няма съмнение, че той поне частично е виновен за тази тъжна реалност.

 

От Алекс Алексиев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар