„Почиташе Адама Смита,

дълбок икономист той бе,

тоест разбираше добре

държава как забогатява –

не ѝ е нужно злато днес,

щом много стоки притежава.”

Пушкин за Евгений Онегин

 

Вече казах в медиите, че е неподобаващо, нелепо, несериозно един литератор като мен да коментира националната ни икономика. Съзнавам, че икономическите ми познания са оскъдни и убоги като познанията на Евгений Онегин, остроумно иронизирани от Пушкин в едноименния роман в стихове. Ако въпреки това си съзнание тръгвам към темата, то е, само защото парадоксите, на които ще спра вниманието си, са видими и за лаик като мен. Защо при това остават невидими за обществото и дори за специалисти, нека всеки сам реши.

 

И така, чета в медийното пространство достоверни статистики, според които личните задгранични парични постъпления в страната ни са така нараснали, че междувременно надхвърлят чуждестранните инвестиции на родна земя. Които пък намаляват ден след ден. Всички лични парични постъпления идват несъмнено от наши работещи в Западна Европа и Америка сънародници – откъде другаде да дойдат. Фактът сам по себе си е учудващ – не по-малко учудващи са интерпретациите и интерпретаторите, които се гордеят с него. Ако има нещо положително в споменатото обстоятелство, то е само от морално и от сантиментално естество. Хубаво, хуманно, похвално е, че родните емигранти (много от тях междувременно в безродници се превърнаха) не изоставят роднини и близки неми-недраги, че обгрижват възрастните си родители или невръстните си деца. Ако в смисъла на междуличностните отношения има защо да бъдем признателни на нашите работещи в чужбина близки и родственици, в смисъла на националната ни икономика нещата изглеждат съвсем различно.

 

Една държава, чието население оцелява социално чрез подаяния от чужбина, е стопански рухнала държава. Да оцеляваш икономически на хранилка, значи да загиваш икономически. Казаното е с еднаква сила валидно както за личности, така и за общности. Ако все пак личните сантименти, личните емоционални и морални обвързаности обещават индивидуално решение, икономическите системи са подчинени на неумолими обективни закономерности. По силата на които една държава, която разчита на парични преводи отвън, е държава с паразитираща икономика. Така, както са паразитиращи икономиките на онези държави, като Русия и близкоизточните нефтопроизводителки,  които се  препитават предимно от природните си залежи. Стабилни и проспериращи, за сметка на това, са страните, които развиват собствени производствени ресурси. Между които нашата родина явно не е. Стабилни и проспериращи са  онези страни, които създават вътрешнополитически климат, който да е благоприятен както за местни, така и за задгранични инвестиции. Между които нашата родина отново не е – чуждестранните предприемачи я напускат не от зла воля, а защото бюрократизираната ни и корумпирана на всички централни и локални равнища държавна администрация ограбва труда и таланта им, подкопава и обезсмисля всички добронамерени усилията така, че не им оставя друг изход, освен бягство. Казано по-откровено, държава, която преднамерено, с цел да обслужва нечии номенклатурни или корпоративни интереси, създава и поддържа враждебен инвестиционен климат и не е в състояние да капитализира собствените си и чуждестранни финансови средства, е обречена икономически. Между които нашата родина вече е – не по чужда, а по своя собствена вина. В началните години на прехода най-проспериращите западноевропейски и североамерикански държави ни протегнаха ръка, предложиха ни безвъзмездно да споделят собствения си политически и икономически опит, но, унаследили, съхранили и продължили чрез перфидни неокомунистически формации порочните старокомунистически практики, ние предпочетохме да тръгнем след отречени от историята и несъвместими със светския дух на технократичните ни времена домарксови капиталистически модели. Екстремисти и примитиви от всякакъв род – неокомунисти, фашизоиди и пещерни националисти – подхранват и до днес плъзналите на длъж и шир по страната ни антиевропейски и антиамерикански настроения, придърпвайки ни към руската имперска азиатщина. Този пагубен курс дава днес своите горчиви плодове. И, което е още по-пагубно, ще ги дава и утре. По природа вините не се унаследяват, последиците от вините обаче се носят от цели поколения. Евгений Онегин не го знае – знае го обаче Адам Смит…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар