„Животът не е зрелище и не е празник –
животът е трудно занятие.”
Джордж Сантаяна
Чета ден след ден в публичното пространство и не вярвам на очите си – толкова непонятна, така немислима е гордостта, с която така масово и ненаситно се гордеят милиони мои сънародници. Наблюдавайки в екстаз и легендарното (има и легенди на негативизма) ледено хоро в Калофер, и надпреварата на ловците на кръста в замръзналите реки и езера по Йордановден, и нестинарските танци върху живи въглени, всички са уверени, че, видите ли, народ, който ходи по жарава и се къпе в ледени води, не може да бъде погубен – такъв народ е винаги и всякога оцеляващ, белязан съдбовно с белега на безсмъртието и възхода.
В тази си фанфаронада нашего брата ми напомня удивително най-несъмнения българин измежду българите – бай ни Ганя, – биещ се триумфиращ по гърдите във виенската баня. И днешните ни фанфарони се себевеличаят със същия патос. Правят го пред смаяните очи и на Европа, и на целия широк и пъстър свят, макар и да не напускат ледените тунджански води и кръга на жаравата. При модерните средства за медийна комуникация няма защо да ходим в центъра на Стария континент, за да станат и постиженията, и простотиите ни достояние на Европа – социалните мрежи ще пренесат с електронна скорост табиетите ни надлъж и шир.
Като разисквах тези дни с приятели вихрещия се на телевизионния екран панаир на суетата, изведнъж се оказах твърде самотен в резервираността си. Всичките ми гости считаха, че подобни ритуали ни обединяват национално, че приложните фолклорни традиции ни спояват в една народност. Едва ли – възразих аз. Не е толкова важно дали и доколко ни спояват – по-важно е съдържанието на спойката, в името на какво настъпва обединението ни. Лично аз бих предпочел да си битуваме разединени, вместо да ни сплотяват подобни ритуали. Ще опитам да обясня защо.
Най-непонятно за мен е обстоятелството, че апологетите на целия този маскарад на пошлостта и кича го мотивират с Божието начало. Това илюстрира стародавния принцип, че всяко идиотско начинание си има някакво разумно обяснение. И по генезис, и по духовно съдържание (или по-точно духовна безсъдържателност) този парад на парвенющината е така далеч от автентичното християнско наследство, както здравето от болестта. Не мъдростта и красотата, не душевността и морала на Христовия завет носят в своята уродлива показност спектаклите по родните реки и жарави – те са по-скоро път назад, към езическото варварство. И обстоятелството, че, танцувайки под нашите искрени овации, хороводи и нестинари издигат високо над главите си икони, не опровергава ни най-малко този факт. Иконите са само фасадата, елемент от онази показност, чиято цел е да легитимира варварството като християнство. Да поведеш едно хоро в мразовита Тунджа и да го провъзгласиш за Божия благодат, не е духовна кауза – езическо лицемерие е.
Няма фактор, допринесъл толкова за очовечаването и облагородяването на рода ни, колкото християнството. Аз не вярвам на Русо, че цивилизацията ни е развратила и обезобразила – вярвам по-скоро в противоположната теза на Карл Шпителер, който в „Политически хроники” стига до извода, че изначалната човешка природа е чудовищна, но подлежаща на подобряване и облагородяване. Вярвам, с други думи, в духовната еволюция, в моралното усъвършенстване на човека. Вярвам, въпреки ужасните издевателства на светата инквизиция, на комунизма и нацизма. Колкото и непоследователен и тромав да е пътят ни към доброто и красивото, той е действителен. Съставна част, плът от плътта на тази непоследователност са и споменатите езически ритуали, които са далечно ехо от белязаните с хедонистична разпуснатост, с безредие и произвол както сред елита, така и сред тълпата езическите древноримски празници сатурналии, обезсмъртени в цялата им вулгарност от „Сатирикон” на Петроний . Да се гордееш с миналото на тези оргии и да тръгнеш да ги възраждаш с нова дата, значи да насърчаваш оскотяването ни.
Най-малките и немощни, най-непорасналите морално народи имат най-величествените и пищни празници. Психологически е обяснимо – въпрос на комплексарщина, на сляпо търсене на сурогати, на непълноценни заместители на лекомислено погубените достоверни ценности. Опитвам се да разбера механиката на този деструктивен процес, не за да се примиря с него, а за да съумея да му се противопоставя. И да предупредя всички празнуващи и всички аплодиращи, че онзи, който празнува днес мними победи, ще страда утре от действителни загуби.
