цензура

 

 

„По мое мнение крайъгълният камък на демокрацията е словото.”

Милош Форман

 

Никой не знае по-точно цената на общественото слово от ветерана на националсоциализма и идеолог на нацисткото движение Йозеф Гьобелс. Палачите на словото и творците на словото имат нещо общо: и едните, и другите съзнават неговата уникална стойност. Без Гьобелс нацизмът не би бил нацизъм в цялото си злокобно величие, а без медийното слово Гьобелс не би бил Гьобелс. Още в зората на политическата си кариера този неугледен на пръв поглед, недорасъл физически, хилав и накуцващ човечец заявява: „Дайте ми средствата за масова информация, и аз ще превърна всеки народ в стадо свине.” Е, дадоха му ги. Или по-точно той си ги взе. И изпълни заканата си – превърна цял един народ в инструмент за демоничните си цели. Макар че германският демонизъм започва не с националсоциализъм, а с болшевизъм. Болшевизмът е първопроходник на насилието – нацизмът е само негов скромен ученик. Потеглящ към хитлеристката кауза, още през началото на 30-те младият Гьобелс декларира с ръка на сърцето: „Аз съм германски болшевик!” Със същото неоспоримо основание в същата зла епоха един закоравял болшевик би могъл да се себеокачестви като руски нацист. Става дума за еднородни, за взаимнозаменяеми понятия и системи. Обединява ги същественото: мракобесието, господството на институцията над личността, на доктрината над духа. А ги разединява несъщественото: хералдиката, ритуалът и етикетът, под който това насилие се осъществява.

 

По принципа, по който поробеното слово гради и подхранва робство, разкрепостеното слово гради и брани демокрацията. Тъкмо затова свободата на словото е ключова – още Вечната книга свидетелства, че с нея започват, от нея тръгват всички останали свободи. А тъкмо тази родоначална свобода днес видимо боледува на родна земя – от години най-престижните международни статистики ни нареждат на едно от последните места в света по свобода на словото. И ако ние не се вслушваме в техния предупреждаващ глас, Европа и светът се вслушват – след дългогодишно отсъствие „Свободна Европа” стъпи отново на родна земя. Присъствието на медията е една печална необходимост, възродена от печални вътрешнополитически обстоятелства.

 

Като програмен редактор, писал десетилетия наред за българоезичната емисия на радиото както в дебрите на комунизма, така и под животворното слънце на демокрацията, бързам да уточня, че днешният дефицит на свобода на словото се различава съществено от вчерашния. Надявам се ходът на текста да подскаже защото направеното разграничение е от особена значимост. Докато днес свободата на словото у нас е (все още) само накърнена, довчера никаква я нямаше. Макар и ограничавани, днес медиите ни са несравнимо по-свободни и независими, отколкото бяха те в комунистическото ни минало, когато цялата информация бе монопол на непроницаемата идеологическа цензура, а всички информационни източници обслужваха ненаситните пропагандни интереси на партията-държава. Днес разпределението на силите, а оттам и съотношението между свобода и робство на словото, е по-различно. Макар че има достатъчно политически формации, които копнеят да обсебят общественото слово, тази свобода сега е застрашена не толкова от една или друга партия, колкото от разрастващия се монопол на един олигарх, който е еднакво близък до всички политически сили, държави и институции. И който изкупува (директно или чрез подставени лица) отделните информационни източници един по един. А няма, не съществуват свободни медийни издания, които да са олигархична собственост – откакто свят светува, който плаща оркестъра, той поръчва музиката.

 

Да подценяваме задаващата се опасност от новото, този път олигархично, монополизиране на медийното слово, значи да подценим младата ни демокрация и нейните постижения. Чието обезценяване закономерно се превръща в предпоставка за реставрирането на онзи еднопартиен тоталитаризъм, който кажи-речи половин век издевателстваше над цели поколения. Неговото възраждане с нова дата вече започна чрез неокомунистическата вълна, заляла страната ни. Свободата на словото е завоевание на демокрацията – от една страна – и нейно оръжие – от друга. Ако това оръжие бъде занемарено, ако не бъде поддържано то в боеспособност, пътят ни назад към мракобесието е разчистен. Едно мракобесие, в което, както учи историческият опит, много лесно се влиза. И от което, също според уроците на историческия опит, много трудно се излиза. А не зачетем ли днес историята като учителка, ще се наложи утре да я изживеем като възмездие…

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар