Credit: Wikimedia Commons/ Huw Williams

Credit: Wikimedia Commons/ Huw Williams

 

Наскоро канадският съвет за управление на климата предложи план, който беше подкрепен от 27 лауреати в областта на икономиката и други бизнес личности, които се застъпиха за въвеждането на национален въглероден данък от 40 долара за тон въглероден двуокис. Използваните аргументи са  свързани преди всичко с икономическата ефективност на мерките и зачестилите катаклизми с климата. Застъпената логика изглежда по-близко до академичната абстрактност, отколкото до прагматичното икономическо мислене. Напоследък се случват подобни неща, сред които изпъква Брекзит със своята нематериалност и отсъствие на бизнес логика. Все повече политици, търсещи поле за изява, предявяват претенция да водят обществото към високи цели, без ясно разбиране за разходите и последствията, преминавайки разумни граници на здравословния скепсис, без достоверна и пълноценна оценка за въздействие и анализ на риска.

 

Канада е една от страните-крайни привърженици на политиките на климатични промени, твърдо подкрепяща Парижките споразумения. Отава е в челните редици на глобалните усилия в областта на климата, следвайки примера на Франция, доказателство за което са и опитите за въвеждане на специален въглероден данък, предназначен за финансиране на глобални политики в областта на климата, включително програми в развиващите се страни, които помагат и ускоряват прехода към нисковъглеродна икономика.

 

Съединените щати отказаха да изоставят икономическата логика и отправната точка, че политиките могат да причинят забранително високи разходи и да засегнат хората, общностите и компаниите. Вашингтон се спря на по-предпазлив път за постигане на националните цели в областта на климата.

 

Германия, Франция и Канада поеха ролята на глобални двигатели на климатичните политики.

 

Данните и опитът досега ни разказват история, в която първоначалният ентусиазъм и безграничен оптимизъм за успеха на климатичните политики започва до отстъпва място на един по-сдържан и трезв подход. Илюзията че целите са лесно постижими и обществата ще аплодират налагането на все по-големи ограничения и разходи, се стопява пред очите ни. Шокиращите провали в опитите на редица правителства да въведат 2-процентния данък върху въглеродните емисии за всички индустрии и граждани, имаха широк отрезвяващ ефект.

 

Изглежда е дошло времето за сериозен анализ и преосмисляне на изходните положения, като се опитаме да разгадаем факторите, които противодействат на усилията на правителствата да бръкнат по-дълбоко в джобовете на данъкоплатци и потребители. „Жълтите жилетки“ излязоха масово по улиците на Париж и изведнъж обществен консенсус по климатичните политики, който изглеждаше непоклатим и подразбиращ се, стана силно проблематичен, при всички случаи извън пълния контрол на лидерите на глобалното климатично движение Макрон и Трюдо.

 

Междувременно германският канцлер Меркел продължава с неотклонната си решимост да затвори както ядрените, така и въглищните си електроцентрали, което продължава да добавя доказателства към историческите примери за странности в германската политика.

 

Девизът „борци срещу климатичните промени от всички страни, съединявайте се“, вече не привлича огромни тълпи и последователи, особено след като високите цели бяха потопени в грубата реалност на немислимо високи разходи и натежали сметки, които трудно се покриват със колективна сляпа вяра.

 

Обикновените хора чувстват вече двойното дъно на тези политики. От една страна, амбициите за постигане на най-високите възможни цели при намаляване на въглеродните емисии и опитите за разрешаване на проблема, в рамките на жизнения цикъл на едно поколение, изглеждат привлекателни. От друга, материалните измерения на тази амбиция постепенно изместват идеалните в съзнанието на обикновените хора, които осъзнават, че няма кой друг, освен самите те, които да платят цената, включително чрез този глобален въглероден данък.

 

Българското правителство и общество, едва сега започнаха да си дават сметка за мащабите на социалния и икономически шок от по-ранното затваряне на ТЕЦ Марица-изток, за пълната картина на последствията, включително разрешенията за емисии, цената на които предпоставя неизбежни тектонични размествания в българската енергетика. Усещането за настъпваща криза се поражда и от зловещата комбинация от съвпадение на интереси на лобитата на климатични политики и ядрената централа АЕЦ „Белене“.

 

Правителството няма стратегия за управляваем изход от въглища, няма план за повишаване на ефективността на въглищната електрогенерация, нито за алтернативи на ниво енергийни източници, както и алтернатива на ролята, която централата играе за стабилността на енергийната ни система. Възобновяемите енергийни източници просто не могат да заместят цялата гама от добродетели на местно произведената базова енергия. Закъснялото бързане да се търси дерогация, отчаяните опити да се отложи „удара на милостта“, едва ли може да компенсират пропиляното време и липсата на визия и стратегия. Цената на въглеродните емисии изглежда извън контрол, оставена на капризите на на пазарните спекулатори, като цената 40 евро на тон, вече не е отвъд хоризонта, а това е равнозначно на банкрут за системни мощности в българската енергетика.

 

Това изглежда е мисъл на кураж и просветление за мнозина „климатисти“, опиянени от светлото бъдеще на енергетика без фосилни горива. В настоящия си дистопичен формат – Парижките споразумения и политиките, целящи борба с климатичните промени, са несъстоятелни.

 

Американският президент Тръмп далеч не е всеобщ герой, но основните му бизнес инстинкти му служат добре за да разбере, че дори и в най-богатите страни правителствата трябва да се вместват в рамките на своите средства.

 

Идеята, че универсалният данък върху въглеродните емисии би могла да надгради съществуващите регулаторни режими в областта на изменението на климата, като създаде самоескалираща и самоподдържаща се финансова пазарна база, която да покрива милиардните разходи у дома и зад граница, се оказа, в добрия случай, наивна, в лошия престъпна.

 

Въпреки постоянните апокалиптични прогнози и инфо-бомби, които учени и икономисти продължават да хвърлят в медийното пространство, все повече вземащи решения политици, разбират че тази политика трябва да бъде балансирана и оптимално разположена във времето, за да не се обърне срещу създателите си. Основните стъпки, трябва да бъдат подложени на оценка за икономически и социално въздействие, която да балансира амбициите и устрема към ВЕИ чрез съизмерване с реалността. Ако се съди по еволюиращите реакции на канадци и французи, разочарованието от климатичните политики на Запад тепърва ще набъбва, заедно с осъзнаване от електората на цената на тези политики.

 

Президентът Макрон трябваше да се откаже от плановете си за въвеждане на въглероден данък и беше принуден да даде щедри обещания на протестиращите, за да може изобщо да възстанови изходната си преговорна позиция. Претенцията му за лидерството в областта на изменението на климата беше сериозно компрометирана от скоростта и мащаба на разгръщащите се събития, след като жълтите жилетки тръгнаха да протестират по улиците на Париж.

 

Френският президент беше погрешно предположил, че има изричен мандат и „празен“ чек от избирателите да предотврати „катастрофата на глобалните климатични промени“ и да спаси човечеството. Оказа се, че това е самозаблуждение и произволно тълкуване на нагласите на избирателите.

 

Канадският министър-председател Трюдо, от своя страна, се видя принуден да смени подхода, като преориентира кампанията си в полза на въглеродния данък, като вместо за цена на въглеродните емисии, започна да говори за данък върху замърсяването, в широк смисъл. Тази иновация в политиката без съмнение ще пресече Атлантическия океан, още повече, че преследването на отдалечени във времето и в значителна степен абстрактни крайни цели при борбата с климатичните промени, едва ли може да замени нуждата от практичен поглед върху непосредствено разположената и замърсена околна среда на обикновения човек.

 

В контекста на изменението на климата е логично да настъпи префокусиране от въглероден към данък върху замърсяването, докато целта остава същата – да се увеличат приходите от данъци, натрупани средства в бюджета, способни да финансират екстравагантните глобални политики за климата с предварително определени победители.

 

Повтаряща се особеност при маркетинга на препакетирани като „нови“ политики в областта на климата е отсъствието на баланс между разходи и ползи. Разходите винаги са непосредствени, осезаеми и обикновено подценени, засягат всички и касаят глобалните аспекти на хипотетично човешко въздействие – характерно за т.н. висок или макро подход, докато се пренебрегват микроравнището и алтернативите на превантивна терапия и ограничаване на въздействието върху непосредствената среда. Масовото данъчно облагане е отрицание на селективния, таргетиран и персонализиран подход, който балансирано въздейства чрез „възнаграждение-наказание“ върху поведението на индивида.

 

Мнозинството хора отказват да разсъждават върху абстрактните аспекти на климатичните промени през призмата на конкрентната нужда от облагането им с нови данъци, особено когато става дума за основни стоки и услуги – отопление, транспорт и храна. Каузата за спечелване на „сърцата и умовете“ в полза на екоосъзната политика, включително и климатичните промени, е свързана с доказване на обективния и претеглен характер на въздействие на мерките върху стандарта на живот, с отсъствие на шокови терапии или смекчаване на негативното им въздействие чрез разхвърлянето върху по-дълъг период. Що се отнася до сметките за отопление и електроенергия, включително транспортните разходи, то техните сезонни пикове обикновено съвпадат с данъчните кампании по плащане на данъци, което прави твърде болезнен ефектът върху разполагаемите доходи от прилаганите мерки за борба с климатичните промени. А това води до импулсивно отричане, до негативна среда за постигане на обществен консенсус.

 

Много от политиците, които продължават да подкрепят по-високите стандарти в климатичните политики, все по-трудно могат да пренебрегнат фрустрацията сред широки слоеве от населението от еднопосочната улица на приложението им. Все още са твърде малко онези от тях, които говорят открито и балансирано, като посочват освен ползите и разходите по въвеждането на въглероден данък и по-високи цели на климатичните политики след Парижките климатични споразумения. Събитията в Канада и Франция, принудиха редица кандидати за публична позиция да смекчат тона и възприемат по-толерантен и по-прагматичен подход. Някои дори се осмеляват да оспорят „достойнствата“ на „консенсуса“ и политиките за тавани и търговия при емисионните квоти като ключов инструмент в борбата срещу измененията на климата.

 

Единствената действаща глобална климатична борса, която работи в ЕС, все по-трудно успява да балансира между целите на климатичните политики и гравитацията на пазарните спекулации.

 

Всички други аналогични континентални платформи за търговия с емисионни квоти работят или в полусънно състояние или мимикрират действия, при всички случаи далеч от очакванията и възложените надежди. За сведение, Съединените щати затвориха климатичната си борса в Чикаго преди осем години.

 

Проучвания на общественото мнение в Канада и Съединените щати потвърждават, че двама от трима анкетирани са против всякакви допълнителни данъчни тежести за постигане на ограничаващи въглерода цели. Нещата не са много различни в Европа, но подобна социология трудно ще намери път към широката публика. Вместо това изобилстват паническите истории, които наводниха новинарски потоци, включително с медийни шаблони и мантрата, че Европа е обречена да бъде световен лидер в битката срещу измененията на климата.

 

Нарастващото усещане за болка и по-високите разходи имат отрезвяващ ефект. По-широки кръгове от хора осъзнават, че не е задължително да хвърляме добри пари след лоши, а трябва да нагодим желанията си към ресурсите при ограничаване на въздействието си върху климата. Всяка силово наложена политика, която изисква нарастващи жертви и понижава качеството на живота, в крайна сметка води до протести и прави невъзможно въглеродното данъчно облагане. В този смисъл тезата е обречена – независимо от катастрофалните сценарии и приказките за Армагедон.

 

Малцина ще приемат косвения аргумент, че днешните трудности ще се компенсират с лихви от огромни ползи в неопределено бъдеще.

 

Единствените разумни политики за опазване на околната среда, включително коригиращите действия, трябва да бъдат съобразени с човешкия мащаб и да отразяват координатите на непосредствената околна среда – улица, квартал, град, държава, – т.е. там където хората и групите могат да усетят разликата в резултати и поведение, като споделят отдаденост, време и ресурси за въздействие и контролират въглеродния си отпечатък.

 

Произволна разходка из София ще ви убеди, че въпреки условния частичен успех в постигане на целите на национално равнище за дял на ВЕИ при крайното потребление на енергия, той не е напълно обвързан с целите за опазване на чистотата на въздуха и водите. Възприятията за по-чист град и по-високо качество на околната среда са твърде колебливи и под условие. Метриката, чрез която отчитат „успеха“ в глобалната битка срещу климатичните промени, много често подвежда и е оспорвана, докато качеството на околната среда, чистотата и подредеността около нас е реално измерим и разпознаваем от повечето хора факт. В много отношения, отчуждаването от каузата на климатичните промени се дължи на реминисценциите за неомарксизъм и ранен съветски патос, времена в които звучаха призивите за борба за световен мир, докато игнорираме насилието и злоупотребата с правата на човека до нас.

 

Без здрава икономическа логика и адекватен бизнес план, политиките в областта на климата са обречени, независимо от броя на шок-докладите на учените и икономистите. Успехът ще продължава да виси на тънка нишка до момента, в който някой се осмели да попита „защо“ и „колко ще струва“, и той не бъде убеден, че си заслужава.

 

От Илиян Василев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар