The_ruined_gateway_of_Prince_Eugene,_Belgrade

 

Преди време Великият Имам на Ал-Азхар, шейх Ахмед ал-Тайеб, публично заяви, че мюсюлманите са напълно невинни за греховете на колониализма и даде пример с Ал-Андалус (Андалусия) – пример за уж мирното и равнопоставено съжителство при господството на османската империя на трите велики религии – християнството, юдаизма и исляма. Разбира се, това е дългогодишна мюсюлманска пропаганда, опровергана от простия исторически факт, че както християните, така и евреите в Испания при мюсюлманското управление трябва да плащат джизие, данък за неверници като задължително условие на техния подчинен статут.

 

Хората от Балканите не е необходимо да ходят чак до Испания, за да разберат, че инсинуациите на Ал-Тайеб не са нищо друго освен една нагла лъжа. Имаме добре документирания и многовеков опит на Османската империя, за да направим връзка с подобни на Ал-Тайеб изказвания, даже още повече – с турския ислямистки диктатор Тайип Реджеп Ердоган, който се опитва да ни убеди, че Османската империя е била пример за толерантност. Няма нищо по-далеч от историческата истина, отколкото това твърдение.

 

Също така е вярно, че османците далеч не са били най-лошите завоеватели. През голяма част от своето съществуване империята е управлявана от светска правна система, наречена Kanun, а не от непреклонния и потиснически ислямски шариат /sharia/. Още в началото султаните са осъзнали, че не може да управляват империя, в която не-мюсюлманската част е мнозинство, което те явно дискриминират. Вярно е и това, че на не-мюсюлманите често им е било позволено да се обединяват по етнически признак в  своя система, наречена миллет /millet/, както и факта, че османците са давали убежище на евреи и други преследвани малцинства по време на инквизицията.

 

Все пак това не означава, че немюсюлманите не са били жестоко потискани, като винаги им се е напомняло, че те са, в най-добрия случай, втора ръка хора, дори когато много от тях имат важна роля в империята заради по-доброто си образование. За да добием по-добра представа за историческата истина е най-добре да се позовем на известния турски историк Халил Иналджък и неговия авторитетен труд (заедно с Доналд Куатерт) „Икономическа и социална история на Османската империя, 1300 -1600 г.“ Cambridge University Press, 1994.

 

За да разберем характера на това потисничество, е необходимо първо да сме наясно с типа на Османската държава, която е била типичен военен деспотизъм, или казано с по-модерни термини – военен империализъм. Това означава, че Империята е зависела от постоянната териториална експанзия, за да оцелее и се запази и когато този етап е приключил след царуването на Сюлейман Великолепни (1520-1566), тя започнала бавно, но сигурно да се разпада и загива.

 

Ако е имало нещо, което се е оказало катализатор на нещастието на повечето немюсюлмани, то това е било силно дискриминиращият данък. Паричният данък /джизие/ – cizye на турски – не е бил само традиционен ислямски инструмент за показване подчинения статут на неверниците, но и жизненоважна икономическа необходимост за мюсюлманската държава.

 

Според Иналджък (стр.55-75) паричният данък е бил основният най-важен източник за бюджета на Османската империя (48%), като Румелия (европейската част на империята) винаги осигурявала лъвския дял от приходите (81%). Допълнителна особеност на събирането на данъка, която нажежaвала недоволството, е османският навик да се налага колективна отговорност върху селищната общност за бегълци и мъртъвци – практика, която „понякога е причинявала обезлюдяването и разрушаването на цяли села”. Освен това, джизие, която най-вероятно е била фиксирана сума, постоянно нараствала не само за да отрази инфлацията, но и когато държавата се нуждаела от пари. Докато през 1574 г. са били взимани по 40 акчета /aspers/ на човек, то през 1592 г. те станали 70, през 1596 г. – 150 г., през 1630 г. – 240, а през 1691 г. достигнали 280.

 

Допълнителните данъци, предизвикващи значително недоволство, са били „временните“ военни такси авариз (avariz), свързани с постоянните кампании на Империята, които всъщност се превърнали в постоянни, непрекъснато увеличаващи се данъци за раята /raya/. Аваризи, започнали от 40 акчета през 1582 г. достигнали 240 през 1600 г. и 535 през 1681 г.

 

Има, разбира се, много други причини за недоволството на немюсюлманските общности, но ако трябва да обобщим, то Османската империя е била наистина една брутална колониална сила, освен че се е основавала на още по-ретроградна и дискриминационна идеология, нямаща какво да предложи на не-мюсюлманските общества. Това неизбежно довело до бунт и еманципация на почти всички от тях като независими нации, включително и на самите турци с идването на Мустафа Кемал Ататюрк.

 

От Алекс Алексиев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар