Паметник на Георги Марков в София | Снимка: dnes.bg

Паметник на Георги Марков в София | Снимка: dnes.bg

 

Ще започна днешния си разказ със спомена за краткото си слово при откриването на паметника на Георги Марков преди някоя-друга година на столичния площад „Журналист”. Тогава казах, че и в живота, и в гибелта; и в творческото, и в гражданското наследство на Георги Марков аз разчитам едно дискретно послание към потомците. Бих могъл да го обобщя с думите: „Нека в бъдеще българските писатели умират само от естествена смърт!”. Четейки тези редове, човек навярно се пита защо изобщо е необходима подобна препоръка, която звучи по-скоро като предупреждение, защо онова, което би трябвало да е толкова ясно, просто и логично навред по света, на родна земя е не действителност, а пожелание, защо естественият живот (писателски или не) трябва да приключва с неестествена, с насилствена смърт? При хора на духа като Георги пък нещата придобиват и един още по-зловещ смисъл, побран във въпроса: защото един човек, един хомо сапиенс, чийто същностен белег е мисълта, трябва да убива физически свой съчовек, само защото последният е дръзнал да вижда по различен начин Бога и света? Нима тази различност не е богатство, нима не е тя стъпало в очовечаването ни, в безначалния и безконечен път от Божието към людското? Възможните отговори са много, а моят е следният: Просто единият е хомо сапиенс, а другият – само хомо. А кой кой е, нека читателят реши сам – според собственото си очовечаване и обезчовечаване да направи съдбовния избор. Нека всеки от нас разположи по собствен свободен съзнателен избор себе си в необятното пространство между двата феномена.

 

Ако събитията следваха закономерния си ход, на днешния ден Георги щеше да е навършил 90 години, а ние, неговите пооредели с времето приятели, щяхме да празнуваме редом с него достопочтения му юбилей. Вместо това празнуваме неговото отсъствие. Така е обаче само на пръв поглед – на втори вече не е така.

 

Както има хора, които чрез вялото си, бездушно и кухо присъствие върху лицето на земята по-скоро отсъстват, отколкото присъстват, така има и хора, чието физическо отсъствие само нагнетява метафизическото им присъствие. Георги е несъмнено от последните, от онези, казано с думите на Музил, князе на духа, от онези богоизбрани люде, до които с чиста съвест бихме могли да адресираме уверението на народният поет, че „не се гаси туй, що не гасне”. А кандидатите на родна земя да угасят спомена за Георги, да опетнят чистия му, апостолски път по дъгата на земята и да омаловажат литературното му наследство, брой нямат. Тяхната многочислена кохорта е сформирана от злонамерени слуги, апологети и приемници на режима, който го погуби – от една страна – и от хилядите читатели, слушатели и зрители, които наивно повярваха на клеветите и злословията им – от друга. Жертва на това неблагородно съчетание от злонамереност и инфантилност стана паметта на Георги – и това засегна най-болезнено нас, неговите приятели, ценители и почитатели. Но жертва на това неблагородно съчетание стана и историческата истина, а това засяга, това вече би трябвало да засегне и всички българи. Защото когато чисти и добродетелни люде се провъзгласяват за злодеи, за врагове на народа и предатели на родината, а истинските злодеи и палачи се канонизират като герои, нацията ни така се дезориентира морално, че пътят към нови, предстоящи варварства се оказва разчистен за поколения напред. Тъкмо от тази вечно актуална опасност искаше да предпази страната ни Георги – разобличаването, демаскирането на настоящото варварство като такова е най-надеждната превенция срещу неговото увековечаване в бъдеще. Това, само това правеше дума по дума писателят в литературните си, в есеистичните си и публицистични творби – до последен дъх. Не, не драматизирам – смъртта през онзи проклет септември на 78-ма, когато заедно с него убиха и част от мен самия, го застигна над Темза в момент, в който Георги бе запретнал ръкави да реализира невероятни литературни проекти.

 

Според мен, въпреки всички морални резерви, човек може да си позволи да похити само нещо, което е в състояние да възстанови, да върне обратно на света, от който го е отнел. Палачите му явно не вярваха в тази максима – те унищожиха сюжети, образи, вълнения, които няма да сътворят като възмездие, защото няма да напишат онези знайни и незнайни, но при всички случаи обезпечени от безмерния художествен талант на Георги Марков книги. Някои от тях действително опитаха – опитват и до днес. Но както има хора, които като Георги, и да искат, не могат да пишат зле, така има и хора, които като неговите палачи, и да искат, не могат да пишат добре. За утеха на последните ще кажа, че те са правилото – изключението е Георги. Доколкото (за разлика от таланта) посредствеността е амбициозна, те продължават да изпробват за сметка на търпеливия читател късмета си в литературния жанр, мъчейки и себе си, и хартията с бездарните си пера.

 

Колкото до покушението, то е психологически обяснимо престъпление: убивайки писателя, убийците си отмъщаваха на съдбата за собствената си творческа немощ и яловост – бездарието става най-видимо, живее най-мъчително и оцелява най-трудно в сянката на даровитостта. Даровитият е заплаха за бездарния – не и обратното. За радост на палача тази заплаха може да бъде отстранена физически. За негова нерадост обаче физическото ѝ отстраняване води до метафизическото ѝ процъфтяване. Какво да се прави: кесаревото – кесарю!

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар