fasada2

 

Тези дни един мой приятел в мрежата (казва се Християн Бочев, но съвпадението на фамилиите ни е случайно) ме подкани да напиша есе за изгубения разсъдък на българина с думите: „Да-а-а, труден е денят на българина – сутрин се събужда с „Питат ли ме дей зората”, а вечер си ляга с „Таз вечер празнувам разлъка”. Така започнал и протекъл и приключил така, денят на нашего брата едва ли ще да е протекъл смислено – по-скоро напевно ще да е протекъл. Обстоятелство, което прави темата за изгубения разсъдък на българина още по-актуална.

 

Преди повече от век и половина Мари фон Ебнер Ешенбах установи, че на безсмъртната максима „Първи отстъпва този, който е по-умен” почива световното господство на глупостта. А след като цялата световна глупост има такъв надежден фундамент, нашата родна, национална глупост едва ли ще се окаже изключение от правилото. Защото, окрилени от отстъпчивостта на умниците, настъпателното си политическо безразсъдство нашите сънародници демонстрираха многократно през последните трийсетина години – демонстрират го и днес пред смаяните ни очи. Носталгията по добрите стари, комунистически времена е част от безразсъдството – негова органика е дори. Да живееш в една настояща демокрация, колкото и несъвършена да е тя, а да копнееш за едно отминало  робство, е истинско безумие – подобни копнежи подкопават демокрацията и възраждат робството. Явно като отделните хора, и отделните народи бихме могли да разделим на зрели и недозрели за демокрацията и явно нашият народ е от последните. Защото демокрацията, както между впрочем и робството, е състояние не толкова на средата, колкото на духа – никой външен фактор не може да те превърне в свободен човек или в роб, ако ти преди това не си се себепревърнал душевно в такъв. Така погледнато, всеки роб е роб преди всичко на себе си, себезаробил се и себеробуващ си човек е, а не роб на системата. Така и гражданите на днешна, въпреки всички резерви, демократична България не са, не могат да се превърнат автоматично в демократични граждани, докато не победят роба в себе си. А подобна победа съвсем не е лека – тя преминава през подобаващо преработване на робското комунистическо наследство. Ние не съумяхме да го сторим през отминалите 30 години – едва ли ще съумеем и през предстоящите 300. Тази ни неохота е обяснима психологически, а това я прави обяснима и граждански – психиката доминира над социото, а не обратното. Така че не сме се разграничили подобаващо от историческото зло, защото да се разграничим, значи да преработваме. А, както и друг път съм казвал, преработване значи отчитане на национална и на историческа, но и на своя собствена, на персонална вина. А всичко това не става с щракане на пръсти – всичко това значи катарзис, изживяване и преизживяване на болка. Човек е обаче така устроен природно, че заобикалянето на болката му е по-свойствено, отколкото конфронтацията с болката – дори когато тази конфронтация е здравословна – конструктивна и съграждаща. Казано с други думи, преработването на зловещото комунистическо минало изисква морална воля и морални сили, които ние като народ явно не притежаваме. От друга страна обаче да вдигнем ръце и да загърбим националното си минало, значи да го продължим във времето, да го превърнем в национално бъдеще. Това вече се случва – пълзящото по всички национални фронтове реставриране на комунизма (междувременно то престана да бъде и пълзящо, то става все по-открито и нагло) го илюстрира черно на бяло, черно на бяло го илюстрират и зачестилите неокомунистически сборища, които публично и с яростна наслада горят и тъпчат европейските и американските знамена, за да развяват гордо руския национален флаг. Е, от такива граждани какво гражданство да очаква човек? При тези предпоставки не ни очаква нищо друго, освен всестранна деградация, скок в бездънната бездна, наречена Евразия, радикален обществено-политически, икономически и морален разпад. А връх на малоумието, на демагогията и наглостта е обстоятелството, че тъкмо онези, които предвождат с бодра крачка страната ни към гибел, обвиняват не себе си, а демокрацията. Те не искат и да знаят, че не в демокрацията, а в недостига на демокрация се корени коренът на злото.

 

Какво да се прави – с хора, които се събуждат сутрин с „Питат ли ме дей зората”, толкова. Вазов е знаел отговора, а ние само до въпроса сме се добрали. За да се себеприспим с „Таз вечер празнувам разлъка”. Такова приспиване прави пробуждането трудно – все по-малко вероятно става то с времето. Така човек и зазоряването пропуска, проспива утрото в болнавото самосъжаление на собствения си граждански садомазохизъм. От който не се ли себеизмъкнем, няма кой да ни измъкне – от капана, който сам е курдисал, заклещеният в него може само да се себеосвободи – не и да бъде освободен. А с кръчмарски напеви от зори до зори това няма да се случи.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар