Снимка: aig-humanus.blogspot.bg

Снимка: aig-humanus.blogspot.bg

 

Отдавна възнамерявам да направя хронология на онези концепции и фактори, които подхранват носталгията по доброто старо време. Забележете: казвам не копнея, а възнамерявам и не факти, а фактори. Доколкото общественото битие е подвластно както на истината, така и на лъжата, далеч не всички факти са фактори и далеч не всички фактори са факти. Казаното намеква: първо, че става дума не за действителни, а за измислени обстоятелства и второ, че разказът ми ще бъде не вдъхновен, а наложен от тези обстоятелства. Обстоятелства, които не са мое гражданско дело, но са мое гражданско местожителство, обстоятелства, които аз с нищо не съм  предизвикал, но които съм заставен да изживявам като собствена участ.  Ако ме попитате откровено, дали не считам подобна участ за несправедлива, откровено ще отговоря, че я считам изцяло за такава. Една несправедливост, която думите ми едва ли ще превърнат в справедливост, но, доколкото са думи споделящи и доколкото всяка споделеност е психотерапевтична по последиците си, ще поразредят. Тази рехава надежда съдържа всичките ми причини да грабна перото.

 

Носталгията по комунизма е най-непонятната, най-противоестествената и лишена от всяко разумно основание носталгия. Въпреки ирационалната си природа, тази носталгия никога не е напускала душевността на българина. Нещо повече: вместо да отшумява, с времето, с годините и десетилетията демокрация тази носталгия като че ли мандат след мандат нарастваше за радост на левицата. Която всъщност и левица не е – по-скоро е свърталище на властолюбиви олигарси с нечисти капитали и с още по-нечисти души. И за моя нерадост.

 

Ако носталгията по тоталитаризма бе грабнала само шепата бивши партийни номенклатурчици, всичко щеше да бъде понятно – естествено е тези самозванци да не поискат да се разделят нито с неограничената си власт, нито с неограничените си привилегии. Но след като идеализирането на най-кошмарния деспотизъм в цялата ни национална история се превърна в масова психоза, след като цял един народ се е затичал вкупом назад към комунизма, не ми остава нищо друго, освен да установя с тревожността на един луд лирически герой: „Тихо, затворниците се завръщат във Бастилията!…”

 

Ключовият въпрос тук е: как се живее като демократ с бленуваща  деспотизъм душа? Отговорът е прост: ами не се живее – или демокрацията е недействителна, или е недействителен блянът по диктатурата. Кое как е, ще се опитам да разгадая дума по дума. Разгадаването ще започне с песен. Когато в залеза на диктатурата и в зората на свободата Васко-Кръпката обеща с китара в ръка: „Комунизмът си отива – спете спокойно деца!”, ние му повярвахме и заспахме спокойно. Повярвахме му не след дълбок и обстоен анализ (в онези екзалтирани времена ние не анализирахме, а изживявахме) – повярвахме му, защото много искахме да е така. А желанията изпреварват размислите, най-лесно е човек да повярва във вече пожеланото – колкото и невероятно да е то. Така се случи и с нас, всички онези, които искрено копнеехме да се сбогуваме веднъж завинаги с възненавидяното минало. Антитоталитарните мераци така неукротимо ни бяха пришпорили, че тяхната стихия прегази здравия разум. С така присъщата на балканския ни нрав гражданска инфантилност ние се доверихме не на аналитичното мислене, което ни отвеждаше в блатото на горчиви и трудно поносими истини, а на песента. Така, пеейки, беше по-ведро и по-леко.

 

За наша обща изненада най-силният и непобедим противник на новородената ни демокрация се оказа не недостигът на граждански опит, не потомственият ни ориенталски рахатлък, не непредприемчивостта ни и не дори така присъщата на нашите географски ширини корумпираност. Колкото и подривни да бяха сами по себе си, не тези елементи провалиха родната демокрация. Провали я едно друго, недовидяно от нас обстоятелство, което се съдържаше във факта, че комунизмът бе премахнат ведомствено, но и като народопсихология. Ние се разделихме на държавническо, на институционално равнище с тоталитарните практики, но ги унаследихме и съхранихме непокътнати дълбоко в душите си. Лесно се преименуват структури, лесно се преформулират тези и тезиси, лесно се сменят дори ръководители и ръководства – трудно се излиза от рутината. Ето защо обществените фактори бяха само преетикетирани – не и реформирани. Не същностни реформи – формални и повърхностни промени бяха непровъзгласената цел и на най-добронамерените ни правителства. А най-популярният начин да предотвратиш реформите, е да ги симулираш. По този път, водещ за никъде, тръгна и родната демокрация.

 

Комунизмът не само въдвори едно невиждано в цялата ни хилядолетна история мракобесие – комунизмът и ни деперсонализира до неузнаваемост. След като ни отучи да бъдем себе си, той ни отучи да бъдем и граждани – едното предполага другото. Доколкото бе тоталитарна и всевластна, държавата пое всички онези отговорности, които в нормалните общества всеки конкретен гражданин поема върху себе си. Всичко зависеше от държавата, а от нас самите не зависеше нищо – нито държавата, нито дори собствената ни биография. Майката държава ни обезпечаваше чрез подаянията си един мизерен екзистенц минимум, ние обезпечавахме чрез често насилствения си и винаги некачествен труд номеклатурните привилегии на номенклатурчиците ѝ, а тази дългосрочна монотонност ни обездушаваше, инструментализираше ни, превръщаше ни от връх и корона на Творението в съавтори на собственото ни робство. От което няма да ни освободи и най-съвършената демокрация, преди ние да сме се себеосвободили от него, преди в конфронтация със самите себе си да сме го надмогнали и прогонили от сбърканите си души. Това можем да постигнем само със съзнанието, че, преди да станат външни, всички онези обществено-политически фактори, които издевателстват днес видимо и невидимо над нас, са били фактори вътрешни – наш собствен светоглед и наша собствена душевност. Което ще рече, че, преди да ни зароби, всяко робство е тръгнало от нас самите. И в този смисъл трябва да бъде тълкуван принципът на Протагор, че човекът (конкретният човек, а не абстрактното човечество) е мярка на всички неща: на съществуващото, защото съществува, и не несъществуващото, защото не съществува. Но за съществуването на съществуващото и за несъществуването на несъществуващото ще поразсъждаваме следващия път.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар