papa-Francisk

 

Рядко пиша аналитична публицистика и не съм склонен често да коментирам обществени събития, но и този път, както и преди няколко месеца по украинския въпрос, ме предизвикаха противоречивите и до голяма степен незрели коментари на редица фигури в публичното пространство по адрес на скорошното посещение на папа Франциск в страната.

 

Повод за медийните разногласия даде решението на Св. Синод на БПЦ от 3 април 2019 г. по повод посещението на Римския епископ, в което се изразява дистанцирано отношение и практически се поддържа една известна от доста време линия на БПЦ към други църкви и религии. В това отношение решението на Св. Синод на БПЦ не изненада експертите в областта, но поне според мен изненадващо се оказа неговото публично огласяване и то толкова рано. В предишни времена това едва ли би се случило по този начин.

 

Впоследствие бяха публикувани редица статии в пресата, които се разделиха на две крайни мнения: едните подкрепящи решението на Св. Синод, като основните им доводи бяха, че папата или не е особено важен гост в страната, така че БПЦ не си струва да участва активно в събитията по време на посещението му, или че папата е „твърде ляв и прогресивен“, така че Св. Синод като „изразителна традиционализъм и консерватизъм, присъщ по природа на Православието, не бива да участва“. От друга страна се наредиха редица коментатори, които разчетоха в решението на Св. Синод в София намеса на „дългата ръка на РПЦ“, или пък ДС-досиетата на някои от епископите. В тази цялата медийна лавина обаче могат много лесно да се разсеят повечето твърдения и от двете страни. Важно е да се открие и анализира истинската причина за отношението на БПЦ, което ще даде много по-разумно, интелигентно и умерено отношение към случващото се.

 

На първо място нека кажем, че едва ли дългата ръка на Москва стои пряко зад решението на Св. Синод. Само няколко години ни делят от срещата на патриарх Кирил Московски с папа Франциск в Куба. Освен това в Западна Европа РПЦ след промените, а и преди това, изгради изключително близки отношения с Ватикана и се радваше от страна на католиците на дългогодишна подкрепа за своята мисионерска дейност. Да не забравяме, че митрополит Иларион Алфеев, външния министър на РПЦ, не един път е търсил сътрудничество с Ватикана по централни за РПЦ въпроси. На второ място, едва ли ДС-досиетата са изиграли решаваща роля. Нека отбележим, че от членовете на днешния Св. Синод хора от старото поколение, които са били принуждавани да сътрудничат преди промените от 1989 г., са останали малцина и едва ли имат решаваща роля. Също така, по време на комунистическата власт, особено след 1968 г. и най-вече след началото на Хелзинкския процес българското и съветското правителства стимулират икуменическия диалог и открито приканват за активно участие в него на епископата на БПЦ и РПЦ. През последните години бяха публикувани редица изследвания за този период. Що се отнася за подозрителното отношение към Запада, то със сигурност е патент на по-консервативните среди сред православните християни не само в Русия, но и на всякъде по света. Това обаче е дълга тема, особено, когато става дума за експлоатирането на тези настроения от режима в Москва.

 

В какво обаче грешат гласовете на „защитниците“ на решението. На първо място се появиха известни „неоконсерватори“, които обаче изпаднаха в неловкото положение да защитават решение, което някак не работи в полза на „общохристиянска Европа“; някак не стои в темелите на „крепостта Европа“, а дори напротив. Другата теза, че папата „не е важен човек“ не си заслужава да се коментира. Явно е, че той е значителен международен фактор. Без да изпадаме в битовизъм, трябва да отбележим, че посещението на световен религиозен лидер с послание за мир в страна, чиято икономика се издържа в голяма степен от туризма и то в началото на сезона е послание, жадувано от всеки политик и едър бизнесмен. Посещението ще бъде отразено от всички големи световни медии.

 

От друга страна идването на папа Франциск е съпроводено от редица други събития – изложби, срещи и др., които започнаха още преди месец и въвличат не само католиците в страната, но и много други хора, дали членове на православната общности или просто необвързани с конкретни религиозни възгледи. Със сигурност тази визита ще остави своята следа в българското общество за десетилетия напред и ще отвори редица нови процеси на обмен и контакти независимо от това какво мислят едни или други среди по въпроса.

 

Защо обаче българското общество реагира нервно на решението на Св. Синод и защо то стана централна тема, а не самото посещение? На първо място, както отбелязах, решението не изненада специалистите и практически продължи една дълга традиция на БПЦ по такива въпроси. Това че информацията беше изнесена публично и прозвуча недипломатично може да се дължи на сегашния секретариат и на отговарящите за публичните връзки на БПЦ. При предишния патриарх Максим такива неща не се случваха по този начин. Въпрос на екип и стил. В крайна сметка това е вътрешен въпрос на БПЦ и нейният Св. Синод решава, а не външни на нея фактори.

 

От друга страна не бива да се пренебрегват редица наслагвания от най-новата история на БПЦ. От учредяването си през 1970 г. и до 1945 г. БПЦ не е международно призната църква и практически функционира в канонична изолация. При това положение нейните богословски критерии (това е видно от богословската литература от периода) несъмнено се отдалечават от каноничната уредба, съборното съзнание и евхаристийното общение с останалите православни и се насочват към чисто вероизповедна идентичност. Така БПЦ започва да се схваща от вярващите като par excellence вероизповедна общност, доминирана от етнически елемент, защото е основана на етнически принцип. При това положение нейните църковни граници се формират от една страна по националистически принципи, от друга – по вероизповедни. С вдигането на схизмата от 1945 г. и международното признаване на БПЦ първият проблем е решен на документи, но вторият остава като базов ориентир, себевъзприемане и самоидентификация на православните в страната. При това положение решението за молитвено необщение с предстоятеля на Католическата църква е неизбежно оразличаване и запазване на специфична идентификация за БПЦ, независимо че Вселенският патриарх Вартоломей, като лидиращ епископ на Православието, поддържа топли и постоянни връзки със своя събрат в Рим.

 

Третият важен момент е чисто човешки и административен. Със сигурност някои от митрополитите в Св. Синод на БПЦ, поради големите размери на митрополиите, нямат пълноценна възможност за тесни контакти с широк кръг вярващи и се ограничават до определени групи хора около себе си. Освен това, от години насам около няколко митрополити се оформиха и групи от млади хора с доста крайни възгледи относно останалите християнски общности. Постоянното им присъствие по места и създаването на един вид витринен образ на „вярващия народ“ при посещенията на мeстния митрополит при храмов празник оставя впечатление у самия предстоятел на дадената митрополия, че вярващите в неговата епархия са особено активни и доста радикални. Това създава определена нагласа и той се старае да отговори на техните очаквания при взимането на определени решения. С този процес на изкуствено създадена паралелна реалност могат да се обяснят и позициите на някои от членовете на Синода.

 

Четвъртият елемент в пъзела е с обратен знак и идва от критиците на решението на Св. Синод. Всъщност в българското обществено съзнание още не може да се постигне съгласие относно свободата на вероизповеданията и тяхното право, в лицето на управителните си органи, да решават за себе си как да управляват своите действия. Силно разпространеното схващане за БПЦ като за „национална църква“, която отговаря за държавния протокол, стимулирано и от образователната система, допринася за тази неяснота. В това отношение влязоха в принципно погрешен разговор както поддръжниците, така и критиците на решението на Св. Синод. Несъмнено възприемането на многополюсни и плуралистични ориентири в българското общество ще допринесе за по-спокойно и уважително приемане на решенията на различните религиозни общности такива, каквито са. Без това да предизвиква раздразнение, недоразумение и излишно напрежение.

 

От Светослав Риболов

This entry was posted in България by Светослав Риболов.

За Светослав Риболов

Доц. д-р Светослав Риболов преподава Раннохристиянска литература (патристика) и Юдейска елинистическа литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикувал е четири книги и множество статии в научната си област. Учил е Класическа филология и Теология в Софийския и в Солунския университет. Специализирал е в Тринити колидж в Дъблин и в Източноцърковен институт в Регенсбург; изучавал е отношенията църква-държава в САЩ в Университета на Калифорния, Санта Барбара. Главен редактор е на Forum Theologicum Sardicense и член на издателския борд на International Journal of Orthodox Theology в Бамберг. Участник е в няколко международни академични асоциации, а от 2017 г. е директор на Институт за изследване на религиозната свобода.
В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар