slabakov

 

Връщам се отново към темата не с радост и не дори със злорадство, а с омерзение. Защото аз съм гражданинът, който съм, а темата е Че Гевара. При това не просто и само Че Гевара, а нашествието на Че Гевара на родна земя. Нашествие на неговото бойно наследство – като идея, като идеология, като легендарния комисар, който е в сърцата на милиони мои съвременници по целия широк и пъстър свят, а и, както се оказа, на немалко мои сънародници. А аз бих предпочел да не е така, предпочел бих тези предимно млади хора да бъдат водени в биографичния си път не от революционната ожесточеност на Че, а от Христос, да речем. Или, ако Христос се окаже за тях архаичен и несъвместим с технократичната ни цивилизация, нека предводител им стане европейският хуманизъм, отстояван с толкова усилия и жертви през толкова премеждия и опасност в хилядолетния и кървав път на Стария континент. Желал бих предводител на човечеството, неделима част от което сме и ние, българите, да бъде всеки друг духовен водач, но не и един фанатизиран доктринер, удавил Караибите и Латинска Америка в кръв и сълзи.

 

Повод за тези ми терзания ми даде решението на една от водещите ни политически сили да тръгне към Европейския парламент с кандидат, който открито заяви, че не споделя европейските ценности, открито се закани да се саморазправи с тях чрез революция, а на фланелката му, с която се представя пред родната общественост, трепти като знаме образът на коменданте Че. На европейска земя с Че Гевара воглаве трудно се тръгва към европейските институции, но на Балканите подобни чудеса стават пред очите ни.


НАМИРАТЕ ЛИ ТАЗИ СТАТИЯ ЗА ПОЛЕЗНА? ПОДКРЕПЕТЕ НИ,

ЗА ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА ПРЕДОСТАВЯМЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ СТОЙНОСТНИ

АНАЛИЗИ И ТОЧНИ ЕКСПЕРТНИ ПОЗИЦИИ. ВИЖТЕ КАК МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ

ТУК

Да видим сега кой е всъщност Че Гевара и защо и как е той природно несъвместим с европейската кауза. Докато тази кауза е продукт на хилядолетни, потеглили още от античността хуманитарни традиции, доктрината на Че Гевара е продукт на варварството, неотлъчно придружавало цивилизацията ни по нелекия ѝ път от историческите дебри до нашето размирно време. Време, в което пътят на Че Гевара остави незаличима кървава диря. Кръвопролитията започват още през първата половина на 50-те, когато рамо до рамо с братя Фидел и Раул Кастро Че Гевара тръгва с пръст на спусъка срещу правителството на Батиста. Който, не ще и дума, не е демократ. Но докато Батиста просто и само не е демократ, атакуващата го революционна гвардия е сбирщина от фанатизирани идеолози и родоначалници на истинско национално мракобесие. След победата си в Сиера Маестра бунтовниците установяват в Хавана еднолична диктатура и, както му е редът, тръгват на саморазправа с всяко свободомислие. Те превръщат Куба, която родната идеологическа пропаганда не на шега наричаше Острова на свободата, в истински концлагер. Хиляди са разстреляните, други хиляди са хвърлени в изтребителни концлагери. Че Гевара е начело на вилнеещите безчинства – в онези горещи времена през средата на 50-те той е главен прокурор на републиката. А да си главен прокурор в революционна Куба, значи да си главен екзекутор – ни по-малко, ни повече. След безчет издевателства и убийства Че Гевара тръгва по ленински завет да изнася революцията зад граница – в Латинска Америка. Организира партизанско движение в Боливия, разстрелва с присъщото му хладнокръвие безчет боливийски селяни, само защото не споделят революционните му мистификации. Преди през есента на 67-ма, подпомогната от ЦРУ, местната армия да го изпрати веднъж завинаги в ада, който той искаше да въдвори на земята.

 

Да практикуваш революция с похватите на Че Гевара, значи да издевателстваш и убиваш, а това е подсъдимо в целия цивилизован свят. Всеки обаче е свободен да последва теоретика Че Гевара. Защо една престъпна политическа практика е наказуема, а престъпната теория, която води до нея, не е наказуема, е въпрос с повишена трудност, на който не аз дължа отговор. Така или иначе, идейните последователи на Че Гевара аз се опитвам да разбера – поне донякъде. Когато обаче една управляваща коалиционна партия тръгва към Европейския парламент с последовател на една престъпна политическа кауза, разбирането ми прераства в неразбиране. Защото тогава проблемът става вече обществен и, доколкото и аз съм това общество, ме засяга лично. ЕП е органиката на европейската демокрация – в него имат място не деспотични революционери, а убедени демократи. Става дума и за съдбата на нашата родна демокрация, която, доколкото е мое местожителство, ми е мила и скъпа като самия живот. С псевдопарламентаристи, които открито декларират презрение към евроатлантическите ценности и открито призовават към революция, демокрация не се опазва – погубва се. Погубва се онова безценно духовно наследство, след което потеглихме още преди хилядолетия по дирите Христови, след което непоколебимо крачеха и възрожденците ни, и жертвите на комунистическия терор, и всички светли умове по света и у нас, предпочели силата на словото Божие и словото людско пред силата на терора.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар