Photo: Wikimedia Commons

Photo: Wikimedia Commons

 

Ракетният договор между Турция и Русия се оказа стъпка колкото неочаквана, толкова и многостранна по последствията си. Решението на Ердоган да въоръжи армията си не, както би трябвало като член на алианса, с американски, а с руски противовъздушни ракетни системи, стресна и Вашингтон, и Брюксел; и Нато, и целия Запад. С този си внезапен ход Анкара се дистанцира още по-отчетливо от евроатлантическата общност, постави отново под въпрос и без това разклатената политическа лоялност на Турция като съюзник, доведе и до редица усложнения от военно-технически характер. Чиито многобройни аспекти тук аз няма да разисквам – предпочитам да се фокусирам върху една друга, останала като че ли незабелязана от наблюдателите сфера.

 

Необяснимо икономически и военно-стратегически, дистанцирането на Анкара от Запада и побратимяването ѝ с Москва е  обяснимо психологически. Първопричина за този продължаващ да се задълбочава и днес процес е принципната несъвместимост между модерния, светски дух на времената, олицетворяван и въплъщаван от евроатлантическата общност, и ригидността на днешното турско общество. Става дума за частен аспект на друга една несъвместимост – несъвместимостта между демокрацията и авторитаризма. Дългогодишните мераци на Турция да се приобщи към благоденствието на евроатлантическата общност бяха подкопавани (подкопавани са и днес) не, както Анкара твърди, от негостоприемството на Европа, а от самата Турция, от упоритото ѝ нежелание да проумее, че ЕС е съюз на свободни, правови държави – държави, в които човешките права и гражданските свободи са свещена крава, която не бива да бъде докосвана от никоя национална политика. Във всички страни-членки и във всяка една от тях поотделно тези права и свободи стоят над всичко, дори над държавността. Нещо повече: държавите са подчинени на техните лимити, първостепенна задача и на всяка европейска държавна администрация, и на общоевропейските структури е да обезпечават правата и свободите на гражданите си. Докато в Турция е обратно – там държавата се превърна в палач на тези духовни блага. Не недружелюбието на Брюксел – авторитаризмът на Ердоган самоизолира Турция от външния свят, превръща я в чуждо тяло, гради невидими, но непреодолими стени между нея и цивилизацията. Безправието и деспотизмът, в които тъне днешна Турция, нямат място в съвременна Европа.


НАМИРАТЕ ЛИ ТАЗИ СТАТИЯ ЗА ПОЛЕЗНА? ПОДКРЕПЕТЕ НИ,

ЗА ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА ПРЕДОСТАВЯМЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ СТОЙНОСТНИ

АНАЛИЗИ И ТОЧНИ ЕКСПЕРТНИ ПОЗИЦИИ. ВИЖТЕ КАК МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ

ТУК

По същите мотиви естествен съюзник на Анкара се оказа Кремъл. Деспотът Ердоган и кагебистът Путин са съвместими като манталитет, социално близки и еднородни са, обединени са психологически (а оттам и политически), от органичната си нетърпимост към всяко другомислие. А психологията е по-силна и от морала, и от политиката, и от икономиката дори. Симпатиите между демократите са взаимни – взаимни са и симпатиите между угнетителите. Така, както са взаимни и антипатиите между тирания и свободолюбие. И тези взаимности са непоклатими – на тях е подвластен и Ердоган, те са по-силни и от обаянието на европейското благоденствие, по което лигите на Ердоган текат от анадолска завист.

 

Побратимяването между двамата самодръжци изправи обаче и родните русофили пред неочаквани изпитания – и те вкусиха неговия горчив плод. Впрочем тези изпитания бяха неочаквани само за тях – не и за мен. Хайде да ги поразнищим. Русофилството на русофилите ни се подхранва и от националните ни исторически корени. Но корени измамни – не действителни. Става дума за пренаписване на родната история така, че тя да обслужва пропагандно русоидството. В хода на тази фалшификация руснаците бяха провъзгласени не, както би трябвало да бъде според историческите дадености, за наши двойни поробители, а за наши двойни освободители. Докато всъщност за по-малко от век те ни поробиха двукратно: веднъж по-малко успешно след т. нар. Освободителна война и втори път, вече напълно успешно, на 9. 9. 1944 г. Така или иначе враждата между Турция и Русия бе сериозен ресурс и на българо-съветската, и на последвалата я в наше време българо-руска дружба. Според русофилите ни руснаците са ни освобождавали от турците и затова ние трябва да ги любим и тачим като наши освободители. Този сценарий вече пропадна. Разгроми го не историческата фактология – фактологията е безпомощна пред доктринерската слепота. Разгроми го лично любимият на милиони български сърца Путин като се побратими с историческия ни враг. Всъщност аз не мисля, че Турция ни е исторически враг – мисля, че ни е само съвременен враг, доколкото всеки деспотизъм е враг на демокрацията. Докато Русия ни е и исторически, и съвременен враг – по силата на същия деспотизъм. Логиката на русофилите ни обаче е обратна. В русофилските представи Турция ни е враг и, врагувайки с нея, Кремъл доказва българолюбието си. Докато настъпилото сега изневиделица другаруване на Путин с Ердоган разклати историческия мит за русите като наши двойни освободители. Още повече, че южната ни съседка посегна към изконни български земи – Ердоган неведнъж заяви, че Кърджали е в сърцето му. Как, след като Кърджали е в сърцето му и след като Путин е в обятията му, кремълският кагебист ще продължи да населява сърцата и на родните русофили, не зная. Това, че аз не зная, не е болка за умиране – аз не съм русофил и не съм длъжен да зная. Лошото е обаче, че не знаят и русофилите ни. И мълчат по въпроса. Желязно ли, гузно ли – те ще кажат.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар