Защо по-малко българи се самоопределят като граждани на ЕС?

Защо по-малко българи се самоопределят като граждани на ЕС?

europa

 

Скорошно проучване на Евробарометър класира българите на последно място сред гражданите на ЕС по европейско самосъзнание. Само 52 на сто от анкетираните, най-ниският процент сред всички страни от ЕС, се чувстват граждани на ЕС. В допълнение – рекордните за Съюза 46% са отговорили „не“.

 

Това дава плашеща картина на провала в преходния период, който имаше за цел да помогне на тоталитарните българи да се превърнат в европейски граждани със самочувствие и нова идентичност.

 

Какви са причините?

 

Нека ги разделим на две групи – обективна и субективна.

Първите са заключени в обективното измерване на степента на сближаване между средноевропейските стойности и българските показатели за просперитет и сигурност. Българският гражданин не се чувства достатъчно близко до средните равнища на развитие в европейското пространство; той е по-локално центричен от средния глобализиран европейски гражданин.

 

Това едва ли би изненадало мнозина, още повече, че за повечето ми сънародници глобализацията е чужд, дори враждебен процес. Интеграцията, като производна на глобализацията процес, особено тази в която българските граждани не участват, засилва усещането за отчуждение.

 

Въпреки че класирането на страните в проучването на Евробарометър не съответства напълно на таблицата на ЕС по показатели за богатство и доход, при България съвпадението е сто процента. Последните неща, които биха дошли на ум на българина, са да оцени личното си благополучие и сигурност като средно за ЕС.

 

Това разбиране не е просто моментна снимка на усещане, че си на дъното на скалата на ЕС, а устойчиво дългосрочно възприятие. Поради извратения характер на модела на преразпределение на новото генерирано богатство и възможности, ние не скъсяваме дистанцията с тези пред нас, а вместо това правим изоставането хронично.

 

Непропорционално високият процент от групата на непроизводителния елит – олигарсите на преразпределението, тежи като воденичен камък върху цялото ни развитие и по този начин лишава българите от съизмеримо чувство на удовлетвореност от членството в ЕС. Паразитният елит не е обременителен само заради абсолютния си брой, а най-вече заради арогантността и самоутвърждаването си за сметка на колективното, на общото. Важни са не само вредите, които нанася текущо, но и перспективите за трайно доминиране на тази всеотдайна и консолидирана група от хищници, което предполага трайни ограничения върху способностите ни да извършваме оптимално планиране на своята дейност, на инвестициите, на образованието и най-общо да наслагваме личните си житейски хоризонти върху бъдещето на страната.

 

С течение на времето отсъствието на разумен или реалистичен сценарий за отслабване на властта на този „кохорта“, започва да ерозира солидарността и подкопава способността ни да развиваме и реализираме положителни колективни сценарии, около споделената цел за личен и колективен просперитет и сигурност. Вместо това получаваме самоусилващ се комплекс на обреченост, който вместо самочувствие, генерира малоценност спрямо другите европейски граждани.

 

В същото време българите, които продължават да емигрират, бързо узнават от личен опит, които са критериите в ЕС за добро публично управление, което стъпва върху върховенство на закона и зачитане на човешките права и свободи.

 

Някои биха могли да кажат, че и географията има значение – позицията на България в края на ЕС почти със сигурност има свой принос за резултатите от анкетите. Други ще разсъждават върху тежкото тоталитарно, и като цяло, историческо наследство. Но нито едното, нито друго обяснява тази позиция на „върха“ на самотата и изолацията.

 

Географията няма линейно и едномерно въздействие, тя не изключва модела на догонващо развитие, още повече, когато трябва да наваксваме изоставането не от далечни страни от ЕС, а от нашите съседи от ЕС. Очевидно географията не е пречка за тях, не може и не трябва да бъде за нас.

 

Това, че сме в периферията на ЕС, има своите предимства, особено по отношение на интерфейса на ЕС с други региони в Близкия Изток и Азия, което предполага потенциални ползи от геополитическо посредничество.

 

bg eu

 

Определен дял в самочувствието на българите като европейци имат и особености на народо-психологията, традиции и наследената съветска матрица – на т.н. Homo Sovieticus. За някои комунистически и антиимпериалистически настроени български граждани членството в ЕС е грешка и предателство, отстъплението от правата Вяра и каноните на вечното братство с Русия. Факт е, че все още има българи, които възприемат София като своя номинална столица, а българският президент и премиер като свои номинални лидери. Истинските обаче пребивават в Москва и Кремъл. Европейското самосъзнание е почти невъзможно да се надгради върху съветските основи – за тях това е ирационален избор.

 

Подобни интерпретации могат да се насложат и върху 46-процентовия отрицателен вот, но те също нямат да бъдат завършени и прецизни, най-малкото защото „съветските“ хора в България, които не приемат новата идентичност в ЕС, представляват не повече от 16 процента, според проведена анкета от 2017 г.

 

Едва ли има единствен, още по-малко прост отговор на въпроса – защо делът на българите, които се чувстват граждани на ЕС, е толкова малък.

 

Част от обясненията, вероятно се крият и в разочарованието на българските граждани от ролята, която ЕС и ключовите страни в ЕС (Германия и Франция) играят в ежедневието им. Българите се чувстват изоставени от Европа и нейните лидери. За канцлера Меркел и президента Макрон може би е достатъчно българския управляващи елит да гласува политкоректно в Брюксел и Страсбург. Вероятно за тях проблемът за ниския европеизъм на българите се разглежда като вторичен, третичен изобщо маловажен.

 

Лидерите на ЕС държат широко затворени очи, когато европейските фондове последователно се присвояват в официализирани корупционни вериги на имащите власт, когато значителна част от парите на европейските данъкоплатци отиват за медии, обслужващи същата олигархична власт. Все повече българи се питат дали пренебрежението към техните проблеми от страна на ЕС и ЕК не е умишлено, доколкото пленяването на държавата от олигархията неизбежно води до нарастващ скептицизъм на ЕС и несъвместим с ЕС демократичен модел.

 

Човек, който се намира в България, трудно би се почувствал европейски гражданин, когато германският канцлер и френският президент, както и други европейски производни еврократи се прегръщат с местни политици, олицетворяващи отвратителна корупция и пленена държава. Мълчанието от Запада е оглушително, което за мнозина българи предполага съучастие и съгласие. Но това не е онзи ЕС, в който българинът може да се чувства европейски гражданин.

 

По-същественото обяснение на последното място по евроусещане у българина вероятно можем да намерим и в пасивното очакване у мнозина, че спасението ще дойде отвън, че някой пак ще ни освободи от собствените си тежести и неволи. Това е сърцевина от наследството на „съветския“ човек, останал да живее в съвременна България – той очаква някой над него да решава вместо него, не да произвежда чрез собствена отговорност, а да получава чрез преразпределение своята част от колективното богатство и сигурност.

 

Този тип недоволство се усилва в хода на разочарованията от един грозен преход, които често завършват в тотално отрицание на Запада и ЕС, като колективно чуждо тяло, като католици, протестанти, изобщо други, лишени от съпричастие към източноправославния свят.

 

Интересно е, че православна Румъния регистрира по-висока степен на усещане за сближаване и европейско самочувствие на своите граждани от България. Дори в Гърция процентът на самоопределение като граждани на ЕС е по-висок.

 

Недоволството от „неевропейските“ ни институции се добавя към разочарованието на българите от неевропейските им медии, съдебна система, от тотално откъснатия от европейския локален български дебат по важните за ЕС теми, което в крайна сметка оформя качеството на съизмеримостта ни с европейската идентичност. Достатъчно е да разгледаме качеството на публичния дискурс преди изборите за Европейски парламент за да се уверим. Степента на глобализация на вътрешните информационните потоци, на познанието на обикновения българин е изключително ниска. Напълно логично е производното самочувствие като гражданин на ЕС да бъде също ниско.

 

Самоналоженото отчуждение от ЕС и света се превръща в порочна низходяща спирала на себеотрицание.

 

Пълноценния прочит на историята, защо българите са с най-нисък процент сред другите страни и народи в ЕС при определянето си като европейски граждани, вероятно трябва да е амалгама от едно или повече от посочените, и от други обяснения.

 

Най-смущаващият извод обаче, се крие не в детайлите и многообразието на факторите, определящи идентичността на българите в ЕС, а в инерцията на самоусилващ се евроскептицизъм, в посоката, същността и прогнозата за неговата еволюция.

 

От Илиян Василев

Оставете коментар

Още
Залози и рискове в проекта Турски поток

Залози и рискове в проекта Турски поток

Любимият проект на премиера Борисов – Балканският газов хъб получи допълнително внимание, след разговорите му с президента Тръмп. Не съм…
Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

  Напоследък се говори много за връщане към баланс на интересите на големите сили и сфери на влияние. Транзакционната външна…
Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Миналата седмица българският премиер инспектира напредъка в работата на интерконектора Гърция-България, като отбеляза, че това е знаков проект за енергийната…