Памет за Георги Марков 41 години след обезсмъртяването му.

georgi markov

Много години и десетилетия натрупа вече биографията ми – малко са извлечените от тях поуки. Утехата, че всяка възраст си има свое очарование, е допълнена от надеждата, че човекът е единственото създание под слънцето, при което възрастта е въпрос не на линейно, на астрономическо, на физическо време, а на метафизическо безвремие, че си стар и млад не според годините, които си натрупал, а според начина, по който се себеизживяваш. Тези утехи и тези надежди тешат и обнадеждават донякъде, а донякъде безпокоят и обезсърчават. Какво да се прави: малко са еднозначните фактори в биографиите ни – много са разнородните, амбивалентните, двузначните феномени и изводи.

 

След всичко изпитано, след многото съдби, които съм споделял и които са ме споделяли, след многото собствени и чужди пориви и крушения, след многото гибели и многото чужди смърти, които съм умирал и съумирал като свои собствени, не заключенията – въпросите и колебанията се оказаха като че ли преобладаващи. Май че колкото повече знае човек, колкото повече научава чрез екзистенциалния си опит, толкова повече нараства, толкова по-неумолимо се изостря тровещото съзнание за принципната непознаваемост на човека. Нямат, нямат земен отговор съществените въпроси – не ни остава нищо друго, освен слабото упование в извънземното. Като че ли всяка искрица ново познание за Бога и света, всеки нов трепет вълнение подсказват по-скоро безсмислието, отколкото смисъла на битието.

 

Безпътицата, до която неуверените ни стъпки по дъгата на тази земя неведнъж са ни отвеждали, закономерно отправя взора ни към извънземното. Чиято природа обаче, доколкото е персонализирана от нашето земно участие в нея, е също двузначна – съдържа в плътта си земната ни тревожност. Но и извечното упование в отвъдното съдържа. В едно от многото си легендарни писма до Екерман  преди почти два века Гьоте споделя: „Аз в никакъв случай не искам да се лиша от удоволствието, което ми носи вярата в един бъдещ живот. Аз мога дори да повторя думите на Лоренцо фон Медичи, че всички онези, които не вярват в отвъдния живот, са мъртви за този.” Успокояващо е, но да легитимираш съвършенствата на отвъдния живот чрез несъвършенствата на земния, е изказ не само на надежда – и изказ на безнадеждност е.

 

Не е, съвсем не е случайно обстоятелството, че за всичко това си мисля и премислям тъкмо на днешния ден – денят на гибелта на един от най-съществените хора, населили разновидния ми живот от двете страни на Желязната завеса. (Да ме прости Господ-Бог, и Вечната книга да ме прости, но аз деля хората на съществени и несъществени.) Само за броени години така свикнах с живота на Георги Марков, че впоследствие за цели десетилетия не успях да отвикна от него – не отвикнах и до днес. Двата ни живота бяха, разбира се, две различия. Но и две общности бяха – времето ги смеси в един: както приживе, така и посмъртно. Смеси ги общото ни изгнание, общото ни (независимо от несъмненото превъзходство на неговия талант) литературно поприще, общата ни фронтова позиция пред микрофоните на Студената война, общата ни недомечтана мечта за една свободна и независима България. Задочно възникнало, приятелството ни започна с юношеския ми възторг от романа му „Мъже” и особено от последвалите го новели „Жените на Варшава” и „Портретът на моя двойник”. Още като тийнейджър неочаквано и за себе си аз се себеоткрих (себепреоткривам се дума по дума и до днес) по страниците на Георги, разпознах с ненаситна страст една литература, която нямаше равна на себе си в цялата ни национална книжовна традиция и която се открояваше с небивала отчетливост сред сивия поток казионна книжнина, залял открай докрай страната ни. И ако чрез живописните си сюжети и чрез ненагледните си образи Георги бе завладял душата ми още в първа младост, когато се запознах лично с него в българската редакция на Дойче Веле (Кьолн) нейде към края на 74-та лично, фактът, че и той бе избрал нелекия път на изгнаничеството, се превърна за мен в морална и политическа легитимация на собственото ми бягство от най-добрия от световете.

 

В онези безродствени времена, в които аз бях световно неизвестен писател, Георги ми проправи път към микрофоните на Дойче Веле, а Дойче Веле се превърна в атестация на пътя ми към българската емисия на РСЕ. Където Георги, както неведнъж съм разказвал, стана най-редовен сътрудник на водената от мен културна програма „Контекти” – чак до насилствената си смърт през онзи проклет септември на моста „Ватерлоо” над Темза. Тогава сравних убийството на един писател с убийството на бременна жена. И в двата случая става дума за едно мултиплицирано, многократно убийство и за един масов убиец. Който убива не само физическия носител, а и неродения плод в утробата, и всички онези образи и картини, ситуации и светове, които блестящото перо на Георги бе на път да сътвори.

 

Смъртоносният атентат срещу Георги доуточни понятията за добро и зло, но постави мен, съчовека и приятеля, в една тровеща неустановеност, от която и до днес не мога да се откопча. Видимо аз оцелях от покушението, но невидимо бях и някак си убит, съубит редом с Георги в него. Убит и съубит не само в смисъла, че ние живеем с живота на приятелите си и умираме с тяхната смърт. Убит и съубит, не само защото погромът срещу Георги бе погром и срещу общата ни гражданска кауза. Убит и съубит и в един по-висш смисъл – доколкото, макар и да се състои от милиони индивидуалност, човечеството е един-единен, организъм. Толкова единен и монолитен, че похищаването на един конкретен човек е похищение и на цялото абстрактно човечество. При което всяка реална болка е не абстрактна, а конкретна, персонална и поименна. В случая тя носи моето собствено име. Всички други имена губят значение – болката ги заличи. Безследно и завинаги.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар