BOCHEV

 

Днес социалните мрежи са гласът на народа. Доколкото сме демократично общество, добър или лош, този граждански глас гради гражданската ни съдба. Не ще и дума, че фейсбук е най-демократичният форум под слънцето. Докато всяка официална медия дава гласност само на себеподобните си (консервативните издания публикуват консервативни становища, либералните – либерални и т. н. до безкрайност), фейсбук е еднакво открит за всякакви възгледи, включително и за най-радикалните. Вярно е, че това обстоятелство крие редица опасности от политически екстремизъм, то обаче е несъмнено за предпочитане пред онази желязна еднопартийна цензура над словото, чрез която нацизмът и комунизмът обезобразиха света и обезчовечиха човека. Последвалата демокрация възстанови свободата на словото, а стъпка по стъпка от поколение насам социалните мрежи я разшириха безмерно, превръщайки се така в адекватно огледало на обществените настроения – те и затова са социални.

 

Разбира се, далеч не всичко в тях ми харесва, а най-много ме плаши ширещата се на родна земя носталгия по добрите стари времена, която блика на талази от хиляди споделения. Трън в очите ми са онези мои съграждани, които считат, че комунистическото ни минало е за предпочитане пред демократичното ни настояще. А те са мнозинство. Срещат се обаче и щастливи изключения, които подхранват гаснещите ми надежди за едно цивилизовано бъдеще. На нестихващите аргументи (аз бих ги нарекъл по-скоро доводи), че при комунизма животът бил социално по-обезпечен, по-сигурен материално и по-спокоен, неотдавна един дискутиращ възрази с думите: „Не тъгувайте по соца! Същият живот – сигурност, работа, храна, лечение, обучение, 50 долара месечно – днес можете да имате и в затвора.” Което ще рече, че затворът е съпоставим с комунизма. Няма що – прав е човекът. А е прав, защото НР България наистина бе огромен, многомилионен затвор, в който всички гръмко декларирани социални обезпечения бяха измамни. Гарантираното по конституция право на труд бе всъщност задължение да работиш. А всяко институционално задължение е форма на насилие на институцията над личността. Така и насилственият труд бе в ръцете  на изпълнителната власт средство за превъзпитание на населението. Става дума не само за т. нар. трудово-възпитателни лагери. Става дума и за средношколските, студентските, ведомствените и войнишките летни и есенни бригади, които бяха истински държавен грабеж – доколкото бяха задължителни, а не бяха платени, чрез тях комунистическата държава ограбваше труда на собствените си граждани. Заедно с това милиционерски хайки ежедневно издирваха по заведенията на големите градове неработещи младежи, картотекираха ги и ги заставяха да работят. Спуснати бяха специални разпоредби за борба срещу паразитизма и неупражняващите общественополезен труд младежи. Социалната сигурност е друг мит. В условията на комунизма българският гражданин беше най-несигурното и подплашено същество под слънцето – и за най-малкото съмнение в правотата на партийната линия той можеше да бъде арестуван, изключен от университета, уволнен от работа, изселен, въдворен на местожителство, хвърлен зад решетките. Дори един прошепнат политически виц бе жива опасност, опасно бе и да се слушат западните българоезични радиостанции, пред чиито микрофони протече и младостта, и зрелостта ми. Е, може би никой не умираше от глад в републиката на работниците и селяните, но и никой не преяждаше. И в затвора, и извън него бе гарантиран само екзистенц-минимума, необходим за оцеляване. За сметка на това пък за шепа маслини и за кофичка кисело мляко се чакаше от сутрин до вечер по километрични опашки.


НАМИРАТЕ ЛИ ТАЗИ СТАТИЯ ЗА ПОЛЕЗНА? ПОДКРЕПЕТЕ НИ,

ЗА ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА ПРЕДОСТАВЯМЕ НА ЧИТАТЕЛИТЕ СТОЙНОСТНИ

АНАЛИЗИ И ТОЧНИ ЕКСПЕРТНИ ПОЗИЦИИ. ВИЖТЕ КАК МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ

ТУК

Най-убийствена обаче беше духовната мизерия, обезправяването на хората, отнемането на елементарните им човешки права и граждански свободи. В това отношение реалният социализъм бе сравним единствено и само с националсоциализма. Гражданинът на Народната република нямаше правото нито на пътуване, нито на вероизповедание, нито на каквато и да е частна инициатива – за политическо себеопределяне пък да не говорим изобщо. Не само симпатиите към Свободния свят бяха наказуеми – наказуеми бяха и романтичните ни юношески влечения към еврокомунизма или към социализма с човешко лице на Дубчек. Ние бяхме закрепостени към партийната идеология като крепостник към помешчика си. Това модерно крепостничество ни одържавяваше, превръщаше ни в държавна собственост, в инвентар, в ресурс на една властолюбива партия, трансформирала ни от себе си в не-себе си, монополизирала ни духом и телом изцяло. А най-циничното бе, че със средствата на партийната идеологическа пропаганда този железен монопол бе въдворен и поддържан поколение след поколение в, както тържествено обещаваше Моралният кодекс на строителя на комунизма, името на човека и за благото на човека. Какво да се прави – ако е прав Музил, че красивото може да бъде разрушено по великолепен начин, социалистическата действителност доказа, че оскотяването може да протече с красиви думи на уста.

 

От Димитър Бочев

В BulgariaAnalytica.org не се допускат обидни, расистки, нецензурни коментари, коментари с неприемливо съдържание, коментари, накърняващи авторитета на автори и други потребители, фалшиви, рекламни и спам коментари, рекламна и промоционална дейност.

Вашият коментар