Bulgaria Analytica

  Преди две седмици от Вселенската патриаршия излезе информация, че Негово Всесветейшество Вартоломей е получил покана от руския патриарх Кирил за чествания по случай 1030-годишнината от кръщението на Русия, организирани от РПЦ в Москва. Вселенската патриаршия е отговорила, че в Москва нямат основание да празнуват такава годишнина, доколкото тя се отнася до приемането на християнството на държавно ниво от Киевска Рус, а не на Московското княжество. Така че представители на Патриаршията ще участват на празниците в края на юли в Киев.   Тази лаконична информация едва ли е направила впечатление на много хора в България, нo тя съдържа в себе си сърцевината на спора за независимостта на църквата в Киев. Руската теза е ясна на българската публика, а и като цяло на западното благодарение на повече от два века промоцирана

  Преди месец, когато излезе на преден план аналогията между казуса с Православната църква в Скопие и тази в Киев, и също – благосклонното отношение Вселенския патриарх Вартоломей към тяхната автокефалия, се чуха гласове и то не непременно подкрепящи руската пропаганда по този въпрос, че едва ли не Вселенският патриарх си позволявал твърде много и какво всъщност било правото му да дава автокефалия на тези църкви. Тук ще се опитам да обясня защо двете църкви се обърнаха точно към него и какви ще са най-вероятните разрешения на казусите.   В православния свят Константинополският патриарх е пръв по чест епископ, натоварен с арбитражни функции, които се оказват особено важни за единството на Православието в съвременния свят, отличаващ се с плуралистично съжителстване на различни религиозни общности в едни и същи пространства. Установяването

    „Няма лесни отговори, а има прости отговори. Трябва да имаме куража да вършим онова, за което знаем, че е правилно в морално отношение“. Роналд Рейгън   Тъй като съм академичен изследовател, нямам навика да пиша популярни статии. Още по-малко съм способен да пиша като журналист. Въпреки това, доколкото имам експертиза в областта на теологията, ще се опитам да анализирам известния казус с предложението на т.нар. „Македонска църква“ към Българската.   На първо място не мога да се съглася с много български аналисти, че Българската патриаршия трябва да признае „Македонската църква“ като такава. От друга страна съм склонен да се съглася, че вероятно въпросът е от геополитическа важност, а не е единствено с местен характер. На второ място, лошо изненадам съм от българското общество и негови интелектуални и политически