Цената на подаръка

Цената на подаръка

fasada4

 

 

„Народ, привикнал да живее под властта на

владетел и станал свободен благодарение

на случая, трудно може да съхрани свободата си.”

Николо Макиавели

 

fasada2

 

За разлика от много, от все повече и повече мои сънародници, аз не вярвам в конспиративните теории – особено в обществено-политическата сфера. Предпочитам да вярвам в закономерностите, в каузалните, в причинно-следствените връзки и отношения между отделните явления в гражданския живот. Дори когато тези връзки са невидими, те съществуват – могат да бъдат открити и проучени.

 

Темата е обаче сложна, противоречива и като всяка противоречивост – нееднозначна. Ако гражданското битие бе царство на конспиративността, професията (а тя често е и признание) на политолога, на политическия анализатор щеше да загуби всякакъв смисъл. А политическият анализ неведнъж е доказвал смисъла си – от антични времена до ден днешен. Ако в навечерието на Втората световна война имаше достатъчно сериозни политически анализатори, които да проучат и отчетат психологията и агресивния характер и на нацизма, и на комунизма, и ако европейските държавници се бяха вслушали в тях, на Свободния свят щяха да бъдат спестени цели реки кръв и сълзи, а съдбата и на нашия народ щеше да бъде по-различна. С конспиративни теории тешат и утешават обществената си съвест само онези, които нямат таланта, куража и прозорливостта на анализатора. Конспирацията е по-лесното, но и по-повърхностното обяснение на събитията. Което всъщност и обяснение не е, защото нищо не обяснява – само раздава етикети и присъди. Няма обяснение, което да не е продукт от обстойно аналитично проучване, но не проучването – фаталистичната вяра е ресурса на всяка конспиративна теория. Ако научният анализ свързва обстоятелствата според тяхната вътрешна природа, конспиративното мислене ги свързва и развързва произволно по несъществени външни белези, преднамерено търсейки (а който търси, намира) свръхестествени предзнаменования, чрез които да разгадае или предскаже съдбите на цели народи, континенти и цивилизации.

 

Въпреки упованието ми в научния анализ, хвърляйки поглед върху близкото минало, не мога да не отчета, че освобождението ни от най-тежкото (то е всъщност май и единствено) робство в цялата ни национална история – комунистическото – е колкото закономерно, толкова и плод на съвпадението на щастливи случайности. Казаното не бива да бъде разбирано като заиграване с конспиративната кауза – при цялата закономерност на вътрешно- и външнополитическите процеси, в тях, както и във всички междучовешки отношения, и случайността има своя дял. Случайността, интуицията, предусещането имат документиран принос дори в точните науки – за това разказват изследователи като Менделеев, Айнщайн, Карл-Густав Юнг, Морган Скот Пек и много други. Думата ми в момента обаче е за гибелта на комунизма на родна и международна земя – гибел, която едва ли щеше да се състои, ако в края на 80-те начело на САЩ не беше президент като Рейгън, начело на Великобритания – министър-председател като Маргарет Тачър, а начело на Ватикана – папа като Павел-Йоан ІІ. Струва ми се, че ако Америка беше под водачеството на един безхарактерен президент, като Джими Картър, например, ако на мястото на Тачър и на Павел-Йоан ІІ бяха техните предшественици, комунизмът едва ли щеше да се срине с тази главоломна скорост – и то в световен мащаб. Защото не вътрешните съветски и източноевропейски дисиденти погубиха комунизма, не го погубиха и предаванията на западните радиостанции за Източна Европа – колкото и на мен, дългогодишният редактор в техните емисии, да ми се иска да е така. Комунистическият тоталитаризъм стана жертва на собствената си противоречивост, на апориите, с които беше изначално зареден – от една страна – и на външнополитическия натиск – от друга. Нито един от тези два фактора, взет поотделно, нямаше да доведе до разпада на демоничната система. Те въздействаха в синхрон и именно този синхрон бе ключът за победата на демокрацията над деспотизма в цялата Съветска империя. Всъщност факторите са не два, а три – доколкото тази епохална победа, която по мащаб и значимост аз мога да сравня само с победата над нацизма, бе подготвена и от перестройката на Горбачов. Фактор, който не бива да се подценява и който също въздействаше не в механично съседство, а в органично съчетание с външнополитическата обстановка. Големият въпрос е дали и доколко натрупването на всички тези фактори и събития е случайно и дали и доколко – закономерно. Този въпрос е естествен, той е продиктуван от съзнанието за ролята и мястото на случайността във веригата обществено-политически закономерности и неговото поставяне не бива (казвам го отново) да бъде разбирано като реверанс към конспиративните теории, с които нашето време е обременено. Колко съществен е приносът на случайността в целия процес, проличава най-ясно от следното обстоятелство: Ако на партийния конгрес в Москва, който короняса Горбачов за лидер, начело на КПСС беше избран, а това бе напълно възможно, неговият съперник Виктор Гришин, гласност и перестройка нямаше изобщо да има. Гришин, който се размина на косъм с властта, беше възпитаник на старата сталинска гвардия в КПСС и чистокръвен догматик. Той със сигурност щеше да поведе Кремъл не към либерализация, а към един нов сталинизъм. А, доколкото по силата на тоталитаризма си е подвластна на едноличния си вожд, тоталитарната съветска система щеше да го последва. Щяха да го последват и масите – душата на масовия руснак плаче за господар, тя е във вековен плен на робският, почвенически манталитет, пуснал корени дълбоко в руската народопсихология. Една народопсихология, която е мътна смесица от езичество, православие и комунизъм, която е по традиция идолопоклонническа, която боготвори вожда и обожествява държавността – каквато и да е тя.

 

Бихме могли да кажем, че изборът на Горбачов е израз на либерализирането на вътрешнопартийната структура на КПСС, а бихме могли и да кажем, че този избор е малко или много случаен. Вярно е, струва ми се, по-скоро последното. Колко ортодоксална, колко закостеняла в своята догматика си е останала съветската комунистическа партия след смъртта на Брежнев, говори и фактът, че той бе унаследен на поста си от закоравели неосталинисти като Андропов и Черненко. Тяхната скоропостижна кончина доведе до възхода на далеч по-свободомислещия Горбачов, но ако имаха щастието да поживеят по-дълго и енергията да се мобилизират по-ефективно, нещастието на нашите народи можеше да продължи още години, ако не и десетилетия. Със смъртта на тези динозаври, които предпочетоха да се вкаменят, вместо да еволюират в тон с духа на времената, духът бе освободен от бутилката, създаде се ситуацията, която в навечерието на Октомврийската революция (разбирай: преврат) Ленин нарече революционна: състояние, при което управляващите вече не могат да управляват, а управляваните вече не искат да живеят по старому. Тази ситуация трябваше според Ленин да обслужва комунизма, да доведе до окончателно рухване на гнилото буржоазно общество, а изневиделица доведе до окончателното рухване на делото на Вожда. Какво да се прави – комунистическата теория неведнъж е разбуждала демони, които комунистическата практика не е била в състояние да овладее.

 

За мен като български гражданин всички тези събития и фактори имат изключително, съдбоносно значение – дотолкова, доколкото предпоставиха зараждането на демокрацията на родна земя и обезпечиха нейното дълголетие. Обстоятелството, че тази демокрация е гарантирана днес от принадлежността ни към Нато и Европейския съюз, я прави политически стабилна. Обстоятелството обаче, че тя ни бе поднесена като външнополитически дар на тепсия, а не извоювана и изстрадана от нас самите, не й позволява да се превърне в народопсихология, да се срасне с душевността ни, да еволюира от външен фактор в манталитет на хора, които знаят истинската цена на свободата, защото са я заплатили собственоръчно в брой. За добро или зло единствените убедителни освобождения са себеосвобожденията – не и подарените свободи.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
Безсребреникът Путин и клеветниците

Безсребреникът Путин и клеветниците

  … Като същински маладец отговори другарят В. В. Путин на младенеца, „дръзнал“ да постави въпроса: „Ваш ли е онзи…
Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

  В руския смисъл Навални не се жертва, а продължава делото си. За да си руски лидер, трябва да си…