Участ и отговорност

Участ и отговорност

1_ED

 

„Правим война, за да живеем в мир”.

Аристотел

 

Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons
Войниците на Ислямска държава. Снимка: Wikipedia commons

Успехите на ислямския терор и неуспехите на антитерористичните ни усилия ни заставят да си го припомним отново: Толерантността е същинското име на демокрацията, но истинската, единствената приложима толерантност е споделената. Толерантността, с други думи, е не статично състояние, а процес, при това процес взаимен и двупосочен. Толерантността, с която подхожда едната страна (все едно дали става дума за личност, общност или държава), трябва да предизвиква същата толерантност и в ответната страна. В противен случай балансът се разстройва и толерантността, протичаща само в една посока, се превръща от конструктивно в деструктивно явление, от добродетел в порок. (Мимоходом ще отбележа, че в това отношение толерантността се различава от своята посестрима – милосърдието, което може да бъде и едностранно осъзнато и едностранно осъществено. Милосърдието може да бъде и пасивно консумиран от получаващия социален акт, който да си остане от него неосъзнат като морално-психологически процес. Напълно е възможно, с други думи, даващият да осъзнава акта в цялата му съвкупност, получаващият обаче – невинаги и въпреки това деянието да постигне социалното си предназначение.) Докато крайната, еднопосочната толерантност неминуемо деградира в своята противоположност, завършва с победа на нетолерантността. Казано с други думи, в такъв случай и най-благородната, и най-добронамерената толерантност се изражда във фарс, който в междудържавните отношения често е окървавен. Нещо повече: моралният провал е толкова по-непредотвратим и по-катастрофален, колкото по-изявени са благородството и добронамереността на несподелената, на неподелената толерантност. Тъкмо това обстоятелство Западът като че ли недооценява.

 

По своята природа като държави демократичните общества са толерантни, толериращи институции – както вътрешно-, така и външнополитически. Толкова толерантни и толкова толериращи, че са загубили способност там, където това е необходимо, да бъдат, да станат нетолерантни и нетолериращи. А това се е налагало неведнъж исторически – налага се и днес. Тъкмо криворазбраната толерантност на Свободния свят към болшевизма, а десетина години след неговото възцаряване в Русия – и към нацизма, позволи възникването и разрастването на двете най-кошмарни и най-гибелни злини в историята на целия човешки род. Нетолерантен с нужната радикалност към нацизма и комунизма Западът стана под натиска на обстоятелствата с едно историческо закъснение – закъснение, което едва не доведе до изпепеляване на цялата ни цивилизация. Но тъй като човечеството е по правило неученолюбиво, то отказа да се поучи и от възникването, и от разцвета, и от гибелта на националсоциалистическата и комунистическата (в своята органика тя е една и съща, една-единна) напаст. И от опустошенията, колкото и болезнени, колкото и кървави да бяха те, които тоталитаризмът нанесе на Европа и света, човечеството отказа да си извлече необходимите поуки. А че не го направи, говори и начинът, по който Оксидентът реагира на стартиралото нейде през началото на новото хилядолетие въоръжено настъпление на ислямския фундаментализъм срещу християнския свят. Реагира със същата, с абсолютно същата криворазбрана и гибелна по своите последици толерантност, с която през 20-те и 30-те години проспа зараждането и генезиса на нацизма и на комунизма. А след като реакцията е същата, същи са съответно и резултатите: разстрели и опустошения по улиците и заведенията на най-големите европейски центрове, триумф на смъртта, на хаоса, на страха, на безверие в бъдещето.

 

Израз на криворазбраната толерантност на общността на демократичните държави към нарастващата терористична вълна са и опитите да се противопостави радикалният, милитаризираният ислям на умерения, на миролюбивия ислям. Практиката показа, че тези опити са обречени – преди всичко, защото разделението на исляма на радикален и умерен е изкуствено, несъстоятелно. Ислямът е един-единствен, единен, монолитен, както е монолитен всеки идеологизиран екстремизъм. Така че въоръженото насилие, убийствата и издевателствата са не отклонение от природата на исляма, а естествено продължение и неминуем завършек на теоретичните постановки на ислямската доктрина. Която е формулирана в най-чистия си вид от Корана. Коранът е първоучителят, който не само допуска, а и налага, изисква ултимативно насилие и смърт спрямо всички, отказващи да споделят неговите постулати. Коранът дава в сурите си дори конкретни, практически указания как да бъдат третирани, как да бъдат убивани всички онези друговерци и неверници, които отказват да се приобщят към исляма. На толерантността на християнската ни цивилизация, която по никакъв начин не им налага светоусещането си, ислямските пълчища отговарят с крещяща нетолерантност. Въпреки че са гости на европейска и американска земя, а биха могли и да не бъдат такива, биха могли да бъдат прокудени обратно в родните си страни, ислямските екстремисти тръгват на кървава саморазправа с домакините. Саморазправа, която е закономерно следствие от нарушения баланс между толерантност и нетолерантност. Извънредното положение, обявено в редица западноевропейски градове и квартали, в които са съсредоточени  компактни мюсюлмански малцинства, тежко въоръжените полицейски и армейски патрули по улици и площади, внушават по-скоро несигурност, отколкото сигурност – те демонстрират не победата, а поражението на демократичния свят. Защото целта на терористите е да поставят Запада в отбранителна позиция, да всеят сред гражданите му чувство на безсилие, на страх и несигурност, парализирайки по този начин живота в цели градове. Така че имаме основание да говорим по-скоро за триумф на злодеите от Ислямска държава и Алкайда. И отделните арести на техни бойци не засенчват ни най-малко триумфа им.

 

Развръзката трябва явно да се търси не на територията на Оксидента, където въоръжените сблъсъци водят до неизброими жертви сред цивилното население: за разлика от терористите, за подобна партизанска война западните армии не са подготвени. Изходът е в превантивни санкции, които да не допуснат проникването на екстремисти в нашите християнски общности. Целта е една: конфликтите, с които е зареден ислямският свят, да бъдат решавани там, където са възникнали.  Новоизбраният американски президент явно е осъзнал това като никой друг от предшествениците си – начертаните от него стъпки в тази посока са обещаващи. Те подканват всички, които не споделят нашите ценности, да си потърсят свят, споделящ техните ценности – на земята има поне десетина държави, които наподобяват халифата и които на драго сърце биха приели всеки мюсюлмански фундаменталист. В тези страни той би могъл на воля да разгърне фундаментализма си. Подмяната на джихада с халифата на практика означава преход от бушуващата война към мира. Тази подмяна изправя всички мюсюлмани в Оксидента пред една великодушна, пред една много толерантна алтернатива: или да се съобразят с нашите ценности, или да си останат при техните, но вън от нашите граници. Като домакини ние имаме правота на подобно условие – арогантно е да приемеш домакинството, да консумираш гостоприемството на един свят, чиито ценности ненавиждаш. Предначертаните от Тръмп мерки бихме могли да обобщим с думите на Плотин в „Енеади”: „Ако толкова се оплаквате от този свят, никой не ви насилва да му останете граждани.” Предпочитанията на ислямистите обаче са други: те искат да обсебят, да си присвоят нашия свят, да го подчинят на собствената си доктрина, да наранят, да унищожат единствената ни духовна родина – християнската цивилизация. Изправени пред една безпощадна милитаризирана нетолерантност, на нас, толерантните, не ни остава нищо друго, освен себеотбраната. Една себеотбрана, която може да бъде ефективно водена само със силата на оръжията – не и на нравствените аргументи. Ордите на Ислямска държава и на Алкайда не ни оставят друг изход – те ни обявиха не морална, а физическа война. Спечелили отдавна, още преди цели векове, моралния двубой, тази война ние можем да спечелим само физически – или физически да загубим. Доколкото ни е наложена против волята ни, тази война е не наш избор, а наше проклятие. Християнската кауза е миролюбива, но един емблематичен за моето поколение президент – Джон Ф. Кенеди – предупреди малко преди убийството си: „Тези, които правят мирната революция невъзможна, правят и жестокостта неизбежна”. Една неизбежност, която е наша гражданска участ, но не и наша морална отговорност.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
Безсребреникът Путин и клеветниците

Безсребреникът Путин и клеветниците

  … Като същински маладец отговори другарят В. В. Путин на младенеца, „дръзнал“ да постави въпроса: „Ваш ли е онзи…
Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

  В руския смисъл Навални не се жертва, а продължава делото си. За да си руски лидер, трябва да си…
България и Северна Македония разединени от неспособността на София и Скопие да скъсат с идеологическото наследство на комунизма

България и Северна Македония разединени от неспособността на София и Скопие да скъсат с идеологическото наследство на комунизма

Ще бъде най-голямата грешка от наша страна, ако накажем всички граждани на братска държава в полза на македонистите, които насаждат…