Летопис на слепотата

Летопис на слепотата

sofia dimitar bochev

sofia dimitar bochev

 

„Христофор Колумб е бил първият комунист – той не е знаел къде отива, не е знаел къде е бил … и е направил всичко това за сметка на данъкоплатците.”

Уинстън Чърчил

 

 

Слепотата на първооткривателя Колумб не е само историческа, само негова и само морска – и актуална, и наша, и земна е. Да се опитаме да проследим нейния неравен генезис.

 

От дълги години, от кореспондентските си времена в София още, живея в сърцето на града. Стъпих на родна земя след 20-годишно отсъствие веднага след като най-върлият ми враг – комунизмът, който ме беше осъдил задочно на цели 10 години наказателен трудов лагер в Белене, изневиделица рухна. Рухна значи най-върлият ми враг, а най-скъпият ми приятел – демокрацията – възтържествува. Отначало се завръщах само епизодично – разколебан и разкъсан между двете си родини, които и до ден днешен така и не съумях да побера и вместя в една съдба: България и Германия. С времето обаче неусетно и за мен самия започнах да се задържам все по-често в полите на Витоша и все по-рядко – в полите на Алпите. Няма що – кръвта вода не става, наша изконна и извечна родина е детството ни, а в моята биография то е изцяло българско. Неслучайно сам Елиас Канети е уверен, че в целия си дълъг и пъстър като палитра живот не му се е случило нищо, което вече да не е изживял в Русчук, където е роден и където е преминало ранното му детство.

 

И през всичките тези дълги години и десетилетия, в които преоткрих и преизживях България, ежедневно обикалям улиците. Улици, които, въпреки всички действителни и мними промени, носят незаличимо отпечатъка на студентската ми младост. Колкото и драматична да е младостта ми, белязана с две последователни изключвания от Софийския държавен университет (така се казваше тогава – като че ли под желязната диктатура на Партията-ръководителка можеше да бъде и частен!) по политически причини, белязана и от многократни арести и изселвания, тя съдържа и нещо чаровно – дори само защото е била младост. Неслучайно дори гората в поезията на Каравелов е хубава, защото мирише на младост.

 

За мен улиците под ходилата ми са не просто трасета, които ме свързват с магазина и банката. Това е несъщественото, битовото им предназначение. Улиците играят и друга, съществена, надбитова, битийна роля – свързат ме и с любими театри, на чиито живописни сцени се вихрят мои любими актьори и приятели, свързват ме и с любими кръчми, пълни с любими сътрапезници, и с любими домове на скъпи другари и любими жени. Най-съществената, духовната функция на моите централни столични улици и улички е, че те са не само маршрути, а и сюжети. Многократно извървяван от мен, преходът от един уличен маршрут към един романов или есеистичен сюжет е възхитителен – изпитвал съм го неведнъж. Така че аз съм пристрастен към улиците доживотно. Пък след това ще видим, след това ме чакат нови безметежни пътища, които ще следвам с Всевишния воглаве в нови и необятни извънземни пространства, докато друг крачи с моите равномерни и неравномерни крачки по „Раковска” и „Славейков”.

 

Като нас самите, техните обитатели, столичните улици носят не само красоти – и пошлости носят. По техните стени и огради са изписани какви ли не ругатни, проклятия и препоръки. Дори обяснения в любов са тук у дома си. И любовни мъки са налице, налице са и любовни утехи. И още нещо е изписано по техните зидове, по подлезите, надлезите и парапетите им – актуална политика. За нея ми е думата сега – друг да теши нещастно влюбените.

 

С едри и черни мастилени букви анонимни автори дават простор на грабналите ги граждански страсти и пристрастия: ругаят или възхваляват една или друга политическа партия, един или друг партиен лидер, един или друг държавник. Преобладават, разбира се, не възторзите, а проклятията – негативизмът е органиката на националната ни народопсихология.

 

Уличните писания не са случайни – представителни са, несравнимо по-представителни от подкупните ни и обслужващи едни или други олигарски и политическите им покровители официални медии. Така че на кратките улични публикации аз гледам сериозно – те са глас народен. При това глас, който, за разлика от медиите ни, не е нито подкупван, нито цензуриран – директно или индиректно. Тъкмо поради автентичността си този глас заслужава обществено внимание. Онова, което най-вече ме накара да се замисля, е обстоятелството, че самодейните лозунги, които предупреждават от нацистката опасност, са далеч по-многобройни и по-яростни от антикомунистическите апели. Като ги чете човек, не може да не се запита дали наистина нацизмът е най-актуалната политическа опасност, пред която е изправена страната ни. Толкова ли е къса, толкова ли е окъсяла само за четвърт век демокрация националната ни историческа памет? Толкова замъглен ли е погледът ни за ставащото и днес пред очите ни на гражданската сцена? Нима не виждаме онова, което би трябвало да бъде видимо и за слепеца?

 

Не нацизмът – комунизмът е най-гибелната заплаха за нашего брата. Ни най-малко не подценявам ужасните злодеяния на нацизма, но те са бушували извън нашата територия – нацизъм в България никога не е имало. Не е имало дори фашизъм – имало е през военния период само профашистки настроения и движения, които са били толкова малобройни и маргинални, толкова незначителни, че не са повлияли в никаква стапен националната гражданска сцена. Комунизмът, за сметка на това, е бил от стотина години насам, та чак до ден днешен вечно будна заплаха за свободата и независимостта ни. Подкрепяна не само морално от руския болшевизъм, още с прохождането си на родна земя комунистическата напаст завладява до голяма степен общественото съзнание: както на най-бедните социални слоеве, така и на интелектуалната прослойка – и особено на хуманитарната ни интелигенция. Дълго преди червеноармейската агресия комунизмът всява смут и размирици в националния граждански живот – ожесточената идеологическа пропаганда, лъжата и интригата, конспирациите и смъртоносните атентати, терористичните партизански отряди са само част от арсенала му. След деветосептемврийския преврат комунистическата доктрина става официална държавна идеология, а комунистическата практика удави в кръв и сълзи цялата страна.

 

Възползвайки се от великодушната търпимост на демокрацията и от собствената ни гражданска слепота, днес комунизмът отново цъфти и процъфтява в лицето на приемниците на старокомунистите – неокомунистите. Които не се свенят да честват като свой празник най-злокобната дата в цялата ни хилядолетна история – девети септември, които полагат церемониални венци пред паметника на Тодор Живков и които под надзора на кагебиста Путин чертаят политическата си тактика и стратегия в Кремъл. Ако и целият този маскарад не е в състояние да ни отрезви, ако и след всички изживяни и преизживяни и от дедите ни, и от нас самите страдания не се опомнихме, ако и днес воюваме срещу един виртуален, срещу един несъществуваш в националното ни политическо битие нацизъм, а недовиждаме гибелната комунистическа зараза пред очите си, кого да виним – проклетия Запад или собствената си слепота?

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
Безсребреникът Путин и клеветниците

Безсребреникът Путин и клеветниците

  … Като същински маладец отговори другарят В. В. Путин на младенеца, „дръзнал“ да постави въпроса: „Ваш ли е онзи…
Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

Навални отказа свобода в изгнание, върна се, за да докаже, че е руски лидер

  В руския смисъл Навални не се жертва, а продължава делото си. За да си руски лидер, трябва да си…