Талант и доблест

Талант и доблест

georgi markov

georgi markov

 

Онова, което довчера знаех неофициално, днес придоби чрез изявленията на представители на Министерството на образованието в медиите официалност: Творческото наследство на Георги Марков влиза в гимназиалните учебни програми по литература. Новината с еднаква сила и ме изненада, и ме зарадва – почти от три десетилетия водя тази тежка битка с конюнктурата. А тя през всичките дълги преходни години бе уж конюнктура посткомунистическа и демократична. Казвам уж, защото от посткомунистическото общество аз очаквах да е антикомунистическо, а то се оказа неокомунистическо. Какво общо има това с темата ли? Много, потресаващо много. Бих го формулирал така: Неочаквано и нежелано от мене, тоталитаризмът и плурализмът дискриминираха с различни средства и с различна ожесточеност, но с еднаква последователност името и творбите на Георги. Комунизмът го правеше чрез безпощадността на еднопартийната цензура, демокрацията – бойкотирайки, премълчавайки, неглижирайки и чистото му име, и доблестния му граждански път, и богатото му литературно наследство. А подобен всестранен бойкот е несъмнено форма на дискриминация – колкото перфидна, толкова и налична.

 

Но ето че най-после ледът се пропука – по неумолимите закони на диалектиката количествените натрупвания доведоха до качествени изменения. Зная, съзнавам, че свършеното е малко – много е онова, което предстои да се свърши. Засега – оповести Министерството на образованието – в учебните програми ще бъдат включени само мемоарните есета на Марков от сборника му „Задочни репортажи за задочна България”. Дано това е само началото и дано то се окаже начало с такова продължение, каквото каузата на Марков заслужава. Защото има какво да научат и от други творби на автора нашите деца. Става дума за произведения с изключителни художествени качества като „Портретът на моя двойник”, „Жените на Варшава”, „Достопочтеното шимпанзе” (в съавторство с Дейвид Филипс), за излъчените по Радио Германия („Deutsche Welle”) есета, за пиесата „Архангел Михаил”, както и за редица други, писани на родна земя и многократно поставяни и сваляни от партийната цензура, драми. Всички тези заглавия имат какво да разкажат не само на подрастващите, а и на техните родители – и на преподавателите.

 

Наред с това една подобаваща реабилитация изисква името на Георги Марков да намери своето естествено място в учебниците и по история. Изправен пред възможността да избира между двата свята, Георги избра демокрацията, предпочете човешките права и гражданските свободи пред комунистическото мракобесие. Такъв беше и моят избор, и изборът на още хиляди мои сънародници. Избор, който се оказа исторически – без феномена политическа емиграция не може да бъда разбрана нито епохата, нито нацията ни.

 

Обстоятелството, че по толкова медии с такова нестихващо вълнение коментирах и коментирам темата, съвсем не е случайно – има защо да го правя. Преди всичко, защото става дума за една тема не само от общонационална, а и от общочовешка значимост. Не, не преувеличавам – Георги носеше в биографичния си път най-крупния и най-съществен конфликт на миналия век: конфликтът между идеологизираното насилие и свободния човешки дух. Този ожесточен конфликт между цивилизованост и варварство, между доктрина и култура, между човек и човечество се превърна в негова персонална драма. Заедно с това аз нося и лична морална отговорност, произтичаща от неговата гибел. Всъщност тази отговорност носим всички ние, останалите върху лицето на земята, струва ми се обаче, че моята отговорност е малко по-голяма. Георги бе не само мой духовен родственик, а и мой политически съмишленик (едното все още не значи другото), мой брат по изгнаническа съдба и по перо, както и мой безценен личен приятел. Освен това аз съм бил редактор на онази културна програма на РСЕ, която излъчи „Задочни репортажи за задочна България” – мемоарните есета, заради които Марков бе убит. А това предполага един особен служебен и граждански дълг към неговата многократно поругавана и от тоталитаристи, и от демократи памет. А паметта за Георги ми е скъпа така, както ми бе скъп и животът му. Една памет, която възкръсва за идните поколения чрез включените в гимназиалните учебни програми творби на писателя. Закъснялото, но все пак навременно признание, което тази стъпка на държавата ни съдържа. Всъщност не ние му даваме, не ние му подаряваме това признание – Георги Марков сам си го извоюва чрез гражданската си доблест и преди всичко чрез недостижимия си литературен талант. Ние просто и само го регистрираме – в името на историческата истина. И срещу историческата лъжа.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…