Тези дни не само родните медии оповестиха обществените настроения в Централна и Източна Европа относно заплахите, пред които Старият континент е изправен. Става дума за едно мащабно проучване на експерти от Атлантическия съвет, чиито резултати ме стреснаха. Докато в почти всички централно- и източноевропейски страни гражданите считат, че САЩ и Нато са упование за мира и сигурността на континента, а Русия е нарастваща военна заплаха, в България е обратното. Само 7% от интервюираните българи виждат Русия като застрашаваща международния мир сила, а цели 25% са на мнение, че подобна заплаха са САЩ. Струва си да се позанимаем и с генезиса на тези според мен обезпокояващи резултати, и с последиците от тях.
Докато почти половин век комунистически деспотизъм ние, българите, бяхме най-преданите съюзници на Кремъл, в условията на настъпилата демокрация се оказахме най-неблагонадежден партньор на Евроатлантическата общност. Двете явления са каузално свързани – свързва ги традиционното русофилство на българина. Макар че през последните два-три века чрез външнополитическите си действия Кремъл нееднократно е доказвал имперските си аспирации и към нас, българите, и към десетки други съседни и далечни страни и народи, противно на всякаква логика нашего брата продължава да е на мнение, че Русия е надежда и упование, а целият цивилизован свят – угроза. Противно на вярата на българина, нито една от многото водени през въпросните пет века срещу Османската империя войни на Русия не е била освободителна – всички са били завоевателни. Ако въпреки това Русия не ни е завоювала и превърнала в губерния, то е не от някакви благородни подбуди, а само защото не са ѝ стигали физическите сили да го стори. Когато през втората половина на ХIХ в. съотношението на силите се променя в ущърб на Цариград и в полза на Кремъл, великоруският шовинизъм лъсва в цялата си безскрупулност – войната в края на 70-те, която Русия едва не губи, е освободителна само на думи, докато на практика е изцяло завоевателна. Веднага след победата Кремъл слага ръка върху младата и немощна българска държава, като настанява по всички ключови позиции на администрацията ѝ или руски пълномощници, или свои български протежета. На практика това е не освобождение, а окупация, далеч по-цинична от турското господство. Още по-отявлени и брутални са имперските посегателства на съветска Русия през средата на 40-те години на ХХ в., когато Кремъл похищава без остатък националната ни независимост, поставя начело на деспотичната НР България своето протеже, съветският гражданин, професионален терорист и измислен в пропагандните идеологически лаборатории антифашист и герой от Лайпциг, Георги Димитров, за да удави страната ни десетилетия наред в едно невиждано в цялата ни хилядолетна история насилие. По този повод Георги Марков казваше, че много уважа турците, защото те са единствените, които никога не са претендирали, че са ни освобождавали.
Защо и как на фона на тези безпощадни исторически дадености, защо и как след като и през настоящия век Кремъл многократно демонстрира имперската си агресивност и към Грузия, и към Абхазия, и към Осетия, и към Крим, и към северна Украйна, и към Балканите, и къде ли още не, за разлика от останалите си европейски съвременници, българинът продължава да вижда в лицето на руснаците братушки, миротворци и наши национални спасители, е въпрос с повишена трудност. Докато Захари Стоянов, в чието родолюбие съмнение не може да има, се гордееше, че всичките ни именити възрожденци са считали Русия за опасност и враг, днешните ни сънародници я считат за приятел и брат. Смислено обяснение на подобна аномалия аз нямам – тя е в сферата на ирационалното. Какво да се прави – умът е безсилен пред безумието, обществената патология е недостъпна за обществения смисъл.
Най-щадящото националното ни здравомислие и националния ни имидж обяснение е наивността ни. Дори да ни оневинява донякъде, тази ни наивност говори обаче за недоверие в собствената ни история, за отказ да се поучим от националния си исторически опит. За тази си незрелост ние, българите, неведнъж сме плащали през вековете висока цена. А след като тази ни незрелост е факт и днес, същата висока цена ни предстои да плащаме и в бъдеще – при това цели поколения напред.
