Демокрация и варваризация

Демокрация и варваризация

fasada4

fasada2

 

„Пороците са като добитъка, който угояват, докато стане добър за клане.”

Бен Джонсън, „Волпоне”

 

Свободата и робството са, разбира се, органично несъвместими – съвместява ги само гениалният новоговор на Оруел, но това си е антиутопична политшизофрения, жива перверзия. Въпреки тяхната природна несъвместимост, още от Лесинг знаем, че не всеки, далеч не всеки, който презира веригите си, е свободен човек. Презрението към веригите е само предпоставка за свобода – не и свобода. Казано с други думи, свободата само тръгва от ненавистта към робството във всичките му видими и невидими форми, без да се изчерпва с тази ненавист. Свободен е значи само онзи, който, освен че презира веригите си, развива и съзнание за свобода. Робството може да робува и вън от съзнанието, но свободата е винаги самосъзнание, себебиография, осмислено състояние. Без тази еволюция на духа, без да се себеопрозреш и себеоткриеш като свободен човек, няма как и да се себеизживееш като такъв. Няма как да бъдеш, няма как да си, няма как да станеш свободен, без да превърнеш свободата от обективна в субективна реалност, от външен, граждански фактор в личностно вълнение. Този път не е по силите на всеки, той е достъпен само за зрелите, за порасналите екзистенциално индивиди и общности. Няма неизстрадана, сервирана от обстоятелствата на тепсия добродетел и най-малко свободата прави изключение от тази неумолима закономерност. Именно защото не сме превърнали свободата си от обективен в субективен фактор, от довчерашни роби, ние, днешните българи, се превърнахме в свободни граждани само формално. Формална, обстоятелствена, ситуативна е свободата, която преди около четвърт век не ние със собствени усилия извоювахме – извоюваха я други за нас, подариха ни я външни, външнополитически фактори и събития, на които ние бяхме само пасивни свидетели и консуматори, статисти, фигуранти. Тъкмо затова тази великодушно харизана ни от Горбачов, от президент Рейгън, от г-жа Тачър, от папа Йоан-Павел II свобода се оказа така неубедителна и нежизнеспособна, тъкмо затова най-престижните международни проучвания ни класират като най-несвободната европейска нация и ни поставят рамо до рамо с най-нецивилизованите държавици на Азия и Африка.

 

Последните събития на родна земя само допълват нерадостната световна класация. Медиите ни единодушно лакейничат пред премиери, президенти и олигарси (как да ги различиш?), злодеи от репресивния апарат на вчерашния тоталитаризъм днес са церемониално награждавани с високи държавни отличия, цели министри полагат ритуални венци пред паметници на нашите поробители, партийни лидери се саморазправят физически на южната ни граница с немощни старици, дръзнали да се възползват от конституционното си право на изборен глас. Тези дни пък пред смаяните очи на цяла Европа наши държавници от първата фаланга вдигнаха ръка в нацистки поздрав, докато техните още по-високопоставени правителствени ментори носеха вода от девет кладенеца, не за да измият срама от челото, а напротив: за да ги оправдаят морално и политически, за да омаловажат и отрекат това им публично издевателство. Да оправдаеш нацизма, особено когато той е проява на функционери, представляващи държавата като институция, значи да нацифицираш тази държава. Да полагаш пък като министър Павлова венец пред Паметника на съветската армия, значи да я комунизираш. А всичко това е крещяща несправедливост, морално престъпление, дискриминиране на онези милиони невинни жертви на най-престъпните режими в цялата човешка история, които, за да се разграничим убедително от насилието и злото на социализма и на националсоциализма (как да ги различиш?), ние, потомците, сме длъжни да реабилитираме морално, да се преклоним пред тяхната светла памет, да зачетем саможертвата им като органика на нашите днешни права и свободи. Вместо това с безмерната си търпимост към дискретни неокомунисти и откровени фашизоиди ние се превръщаме в задочни съавтори на престъпността, в метафорични съпалачи на онези благородни люде, водени невидимо от първопроходника Христос, върху чиито кости са изградени фундаментите на днешната ни цивилизация. И ако не искаме да превърнем без време тази си цивилизация в псевдохристиянска (християнска по име, но не и по духовно съдържание), ако не искаме да предадем наследството Христово на варварите и фарисеите, трябва час по-скоро да разчистим задръстените си с морална смрад авгиеви обори. Започвайки не като Христовите апостоли от народните маси, а от техните политически и държавни лидери, свише започвайки. Такъв е естественият ред на нещата – като рибата на Плутарх, и обществото се вмирисва откъм главата, безчестието е най-заразително, когато е ведомствено най-високопоставено.

 

Вместо това мандат след мандат ние градим и съграждаме държава след държава – държави, които, и когато са с нови лица, са подвластни на стария разврат, на безмерната си корумпираност, на готовността си да пожертват с лека ръка морала пред властта и парата. В „Юлий Цезар” Шекспир стигна до извода, че няма по-голямо престъпление от това да отделиш властта от морала. А в отечеството любезно това е рутинна практика. В деспотични условия това пагубно разединение ставаше със средствата на деспотизма, в демократични условия то става със средствата на демокрацията. Или по-точно казано, на една балканизирана, на една побългарена демокрация, която е така далеч от ренесансовите европейски традиции както здравето от болестта. Предвождана от властолюбието и сребролюбието на едно корпоративно, кастово правителство, на една съшита с бели конци и споена само от номенклатурните си привилегии и олигархичността си коалиция, държавността ни закономерно се варваризира. Хомо сапиенс е така устроен, че всичко, което не е осмислено, губи смисъл. Така и демокрацията ни се превърна с времето в жива илюстрация на тезата на циника Бърнард Шоу, че и най-добронамерената демокрация не може да надхвърли равнището на собствените си избиратели. Това е една много обезсърчаваща констатация, по дирите на която родната демокрация се отдалечава ден след ден от европейската цивилизованост. Няма, няма да ги стигнем американците – няма да ги надминем дори.

 

В едно нелюбимият ми открай време цар и нелюбимата ми отскоро управляваща партия са безусловно прави: материалът е лош, чипът трябва да се смени. Казвам го не със злорадство – с болка го казвам. Но го казвам и с надеждата, че стане ли това, преосмислим ли настоящото зло, ще го преработим в добро и аз няма да завещая на подрастващия си син една България, предвождана от днешните безскрупулни олигарси, от антиевропейци, ксенофоби, русофили, примитиви и почвеници. Една България, която е само моя географска – не и моя духовна родина. Предпочитам да си остана безродственика, който вече от половин век съм си, вместо да се сродя с нейното повсеместно – официално и неофициално – безчестие. Не искам повсеместността на това безчестие да угаси и искрицата доблест, която с толкова небивали усилия съм съумял кое-що да опазя и скътам за старини в един разпилян по родни и чужди земи и преизпълнен с премеждия живот. Късно, късничко ми е вече, както казваше един мой безценен приятел малко преди смъртта си, да се развращавам с разврата на едно обществено битие, което ден след ден става все по-малко мое.

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…