Истинските думи не са приятни – приятните думи не са истински.”
Лао Цзи
Преди някой-друг месец най-престижните международни статистики поставиха страната ни на едно от последните места по свобода на словото и медиите в света, а тези дни поведението на редица родни политици подхрани и вътрешнополитически изводите на водещите световни класации. Така скръбната картина се допълва с недемократичния принос на онези наши държавни люде, чиято гражданска и чиято служебна задача е да бранят постиженията на младата ни демокрация – и преди всичко свободата на словото като фундаментална, базисна обществена добродетел. Когато самозабравили се народни представители, министри и цели вицепремиери публично заплашват интервюиращи ги журналисти със саморазправа и когато заплахите им остават без последствия за тяхната държавническа кариера, демократичността на една държава страда. Защото в наистина демократичните системи политиците и държавниците се отчитат пред медиите – не и обратното. Обратното става само в авторитарните и особено в тоталитарните общества, където медиите са не четвъртата власт, а пълно безвластие – на тях е отредена лакейската роля на обслужващ властимащите персонал, а медийните изяви не са нищо друго, освен открит и скрит пиар на правителства и министерства, папагалско повтаряне и преповтаряне на официалните тези. Свободното слово е не само легитимация на всяко демократично държавно устройство – то е и негова органика. Без свобода на словото няма функционираща демокрация – отсъствието на свобода на словото обезсмисля по необходимост и всички останали граждански свободи. Така че на периодичните посегателства на нашите политици и държавници върху медиите аз гледам като на посегателство върху фундаментите на демократичната, правова държава. Една държава, която те би трябвало по силата на служебните си пълномощия да защитават и представляват в цялата ѝ демократичност.
Едно не могат да проумеят новопокръстените ни държавни демократи: Че в една цивилизована държава журналистът има правото да размаха пръст на държавника, но държавникът на журналиста – не. Разбира се, въпросният държавник не е обезправен, и той се радва на човешките свободи и гражданските права, достъпни до всичките му сънародници, ако е оклеветен и несправедливо обвинен от недобросъвестни медии и журналисти, и той като всеки от нас има легалната възможност да се себезащити, да изчисти името си и чрез публични медийни изяви, и пред съда дори. Но не и да използва дадената му от народа в името на народа власт за собствени, за лични цели. А тъкмо това правят нашите политици и държавници: назидават и заплашват с уволнение – дори от сайта на Министерския съвет. Което петни вече не само тях, а и институцията, и правителството, и държавата, и нацията дори.
Освен това обществените битки, които държавници и политици с толкова жар водят, са обречени. Да тръгнеш на война срещу медиите, дори в страна с относителна демокрация като нашата, е безумие. Тази война още никой не е спечелил – няма да я спечелят и нашите министри, депутати и вицепремиери. В демократични условия тази война може да бъде спечелена само от онези воюващи, които я водят по правилата на демокрацията. А това засега са журналистите. Всички онези, които я водят срещу правилата на демокрацията, са я загубили предварително. А това засега са държавниците ни. И от демократична гледна точка, от гледната точка на цивилизационните ни ценности, неученолюбивите ни държавници ще продължат да губят – чак дотогава, докато, загуба след загуба, научат чрез скъпо платен личен опит елементарното обстоятелство, че в една модерна държава независимостта на медиите е свещена крава, която е недосегаема, че свободата на словото е категория, по-високопоставена от тяхната държавна власт. Във всички бели страни демокрацията регламентира и контролира чрез съответните институционални механизми държавната власт – обратното става само в деспотичните общества.
Арогантното, дерибейското, управническото поведение към журналистическия бранш е обида за всички нас – доколкото средствата за масова информация са наша всеобща, наш безценен граждански капитал, наша обществена трибуна. В никоя правова държава тези средства не са собственост на една политическа партия, на една държава или дори на един парламент – обществена собственост и обществен глас са. Партия, парламент и държава могат, разбира се, да си имат и собствени медийни издания, но те няма да имат върховенство над останалите, те ще бъдат равнопоставени с тях. Обществено-правните медии са поставени в демократичните държави на широка гражданска основа – в тяхното изграждане и в тяхната дейност участват, разбира се, и политици, но не като ментори, а като равностойни партньори, като равни между равни, рамо до рамо с останалите участници: самодейни обществени инициативи, профсъюзи, религиозни и браншови организации и пр. Тяхната равнопоставеност гарантира онази неприкосновеност на словото, която всяка наистина демократична държава зорко съблюдава. И която нашите псевдодемократични държавници потъпкват пред очите ни. Ден след ден.