Къде отива България? – за трансграничната българска мрежа на знания, образование и взаимодействие – Трета част

Къде отива България? – за трансграничната българска мрежа на знания, образование и взаимодействие – Трета част

quo-vadis-bulgaria1

 

„Quo Vadis Bulgaria 2018: Втората вълна на прехода“ – книга на Илиян Василев

Най-малкият проблем на локалните българи е комуникационния, включително липсата на езикови умения, защото технологиите не дискриминират. Но няма успешна глобална национална мрежа на малка страна, която да не е реализирана, включително и благодарение на високия процент свободно владенее на чужди езици. Тук „тесният“ момент не са външните или глобализираните, а локалните български граждани – които се смятат за самодостатъчни в локалната среда. Извън съмнение значение имат и ролевите модели на топ политици, които не могат да общуват непосредствено с външния свят. Това също допринася за изграждане на представа, че успешната житейска и професионална реализация на новите поколения е възможна в рамките на монокултурализма и моноезичността, най-вече в рамките на партийните структури.

 

С времето вероятно тези масови дефицити ще могат частично да бъдат компенсирани с навлизането на технологии, включително на софтуери за автоматичен превод. Но владеенето на език е много повече от средство за комуникация, то е знание за глобалната среда, за културата, традиции, цивилизацията, ако щете за разпознаване на рисковете, ползите, ценностите в тази среда, което позволява оптимизация на поведението.

 

Чудим се защо датчани, холандци, белгийци, норвежци, шведи, ирландци, финландци са успешни нации – а първата рязка отличителна черта при съпоставка с българите е изключително високия процент на свободно владеещи чужди езици. Влезнете в която и да е община, магазин, институции в тези страни и ще получите отговорите на различен от националния език. И това е норма, не е изключение.

 

Както отбелязах технологиите могат да решат проблема с общуването, но не могат да пренесат в съзнанието традициите, знания за културата и опита на всеки народ. У нас, основното предизвикателство пред локалните българи, които доминират развитието на страната чрез избора си, е че дори когато владеят чужди езици е налице ментален и ценостен разрив. Така се  формират устойчиви рефлекси на изолирания, провинциален човек, който страни от света, възприема го като враждебен и опасен. Неизбежно следствие на подобен мейнстрийм са и дефицитите на глобално конкурентни примери в българската вътрешна и външна политика.

 

Тези характеристики не касаят само абстрактния средностатистичен българин, но и за тези които са във властта и въпреки своята малцинственост, като националистите например, могат да определят накъде върви България.

 

Достатъчна е снимка на езиковия и ценностен статус на хората „горе“ за да се убедим, че нещата са повече от тревожни, направо скандални. Заемащите високи постове пътуват често по света, срещат се със световни лидери, с визионери, с иноватори, с модели на успешна публично политика и …. остават същите. Защото си остават затворени за добрия пример, за водещите знания, за най-добрите управленски практики, не толкова защото нямат съзнание за тяхното значение, а поради затворените си възприятия и неспособността да произведат от информацията и знанието, управленска политика. Не на последна място е и липсата на мотивация, защото се страхуват, че така могат да загубят власт или влияние.

 

В този смисъл значителната част от съвременните управляващи са органични анти-глобалисти и също толкова естествено се явяват противници на по-дълбоката интеграция на България в ЕС и НАТО. Особено когато тя налага ограничения върху разпореждането им с публични средства, да прикриват корупционни практики, да „печелят“ избори, да управляват и се обогатяват извън конкуренцията на чуждестранни инвестиции и на глобализиращия се български бизнес.

 

За образованието – лоста на Промяната

 

Посоката, в която България ще се развива и изграждането на ефективен глобален институционален и личностен интерфейс на българските граждани в и извън страната, задължително изисква инвестиции в трансгранична мрежа за образование, в комуникационни и информационни технологии, като минимум. Акцентът трябва да падне върху пожизнено обучение, върху трансгранични разположени във виртуалното пространство достъпни и конкурентни на най-добрите глобални практики образователни и информационни услуги, които трябва да бъдат лепилото на заедността на българската нация в света.

 

Не случайно големите ИКТ компании в САЩ – като Амазон и Гугъл вече не тълкуват университетската диплома като задължително условие за работа и кариера. А наличието на достъпен и качествен интернет и социалните мрежи вече се смята за базова услуга и човешко право. Не на последно място, защото качеството на индивидуална и институциална свързаност често предопределя и качеството на реакциите на българския граждани, институции и компании, в това число възможността им да управляват рисковете и реализират въможностите на глобалната среда.

 

Дори при базисни професии – лекари, учени, юристи, инженери – пробивите в технологии и изследвания правят невъзможно упражняването на която и да е професия на глобално конкурентно равнище, без регулярно осъвременяване на знания и опита и тяхното съизмерване с най-добрите стандарти. В този смисъл, изолираната локалност е ретроградна по дефолт.

 

Дори преподаването на темелните за българската идентичност предмети като история, български език и култура, отново преминава през тяхното глобално позициониране и съвременна конкурентна интерпретация.

 

Старата тема – за националната доктрина на българина в глобалния свят

 

В тази връзка често се спряга и нуждата от национална доктрина за българския граждани в глобалния свят, за национална визия. Въпреки че съм скептик относно практическата полза от дългосрочни стратегии, те са полезни не с крайния резултат – защото често докато се напишат и публикуват те вече са остаряли. Полезността им е заключена в най-вече в публичния брейнсторминг, в горещия, добронамерен и просветен дебат, в търсенето заедно на най-добрите пътища, в активирането и ангажирането на общественото съзнание с най-важните теми на развитието.

 

Всеки публичен и корпоративен лидер, всеки човек, който иска да бъде в крак с времето, е задължен да актуализира базата си от знания и квалификация поне веднъж годишно – за системните и общи теми, и постоянно за професионално специфичните.

 

Такава е целта и на Софийското бизнес училище, което правим заедно с Нов Български Университет  – един път в годината да се съберем за да видим къде е светът и къде ние, не толкова и само в областите, в които работим, а да надникнем и в съседните, в общозначимите. Защото политическият риск, който дефинира много събития в живота, не се определя само от действията на хората с власт, но и от качеството на публичната реакция, която често е съотговорна за пропуснати ползи и инкасирани щети.

 

В книгата си отново пиша за втората вълна на прехода, защото стигнахме границите на стария постпреходен модел. Пътят напред за България изисква друга концептуална рамка, други подходи, друг управленски манталитет, който не просто „усвоява“ средства, наши и европейски, не са ограничава до това да останеш на власт, макар че в чисто житейски план тези умения са рационални и необходими, но вкарва и по-амбициозни цели, които могат да вдъхновят нацията – например това да достигнем 2030 година средното равнище на благоденствие измеримо по основни показатели като БВП в ЕС.

 

Посланието ми днес е – ние не можем да имаме по-малко амбициозни цели от нашите предшественици, които са виждали България в челото на развитието на европейските народи. И са го постигали. За съвременните поколения българи не може да бъде достойна национална цел „опашкарството“ в ЕС. Ако не виждате връзка между този индуциран бъг – привнесен дефицити в съзнанието и демографската катастрофа, значи решенията са извън вашия обсег.

 

От Илиян Василев

 

Край на трета част

 


Къде отива България? – за посока, за отговорността, за надеждата и за движещите сили – Първа част

Къде отива България? Локалните и глобални българи – за трансграничната мрежа – Втора част

Къде отива България? – за движещите сили на Промяната – рядката порода на реформаторите – Четвърта част 

Оставете коментар

Още
Залози и рискове в проекта Турски поток

Залози и рискове в проекта Турски поток

Любимият проект на премиера Борисов – Балканският газов хъб получи допълнително внимание, след разговорите му с президента Тръмп. Не съм…
Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

Посещението на премиера Борисов във Вашингтон в контекста на транзакционната външна политика на Тръмп

  Напоследък се говори много за връщане към баланс на интересите на големите сили и сфери на влияние. Транзакционната външна…
Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Нечестната игра на аукциона за слотове през 2020 на терминала Ревитуса - последствията

Миналата седмица българският премиер инспектира напредъка в работата на интерконектора Гърция-България, като отбеляза, че това е знаков проект за енергийната…