Във вакуума между минало и бъдеще

Във вакуума между минало и бъдеще

fasada4

fasada2

 

Времето е разновидно – то не само погребва, а и възкресява всяко настояще, коригирайки при това разместените през вековете ценности. Така е извън литературата, така е и в литературата, така е и в целокупното битие. Някак си естествено и незабележимо, без наше усилие, времето винаги възстановява и съхранява статуквото. Прави го, като година след година и епоха след епоха поставя нещата на мястото им. Така времето разграничава по-убедително от историци и философи преходното от непреходното, то носи в плътта си тихата, но несъкрушима победа на духовността над конюнктурата.

 

За всичко това си мисля и премислям, спомняйки си Алековото „европейци сме ний, ама все не дотам”. Така е било по времето на Бай Ганьо, така е било и във всички последвали времена, така е и до ден днешен – не се съмнявам, че и в деня утрешен ще бъде така. От което формалнологически следва, че байганьовщината надви всемогъщото време. Огорчен от тази победа, чудом се чудя защо не сме съвсем европейци, след като сме откакто свят светува съвсем в Европа. И стигам до единствения възможен отговор, колкото и да не ми е по сърце той. Явно, макар и континент, Европа не е географско понятие – Европа е преди всичко понятие духовно, културно-историческо, морално, социално, а най-малко географско понятие. Докато за европейското си местонахождение ние като народ нямаме никаква собствена заслуга, културата и моралът са въпрос на еволюция, а еволюцията трябва да се извърви със собствени усилия и на собствен ход. Това нашите съконтиненталци явно са сторили, а ние явно не сме сторили. Ето защо те са съвсем европейци, а ние сме европейци само донякъде. Което в една по-песимистична, а заедно с това може би и по-реалистична, версия ще рече – и доникъде.

 

Защо е станало, защо се е случило така, е въпрос с труден отговор, по чиито дири тук аз няма да тръгна – правил съм го надълго и нашироко в много други текстове. Вместо да се преповтарям, предпочитам да се съсредоточа върху онези видими и невидими различия, които дълбаят такава непреодолима пропаст между нас, балканците, и света. Не съм пръв в тези си предпочитания – още преди повече от век най-популярният българин – Бай Ганьо – изгради битието си на литературен образ върху битовата си опозиция спрямо европейските нрави. Времето не е заличило това противопоставяне – по-скоро само го е гримирало кое-що от кумова срама, скрило го е зад фасадата на салонните обноски, на етикета, на институционалното общуване. Промениха се, с други думи, само външните, оптическите белези – вътрешните, същностните характеристики се запазиха непокътнати. Тях не успя да заличи дори общоевропейският парламентаризъм – и приобщени към ЕС, ние се европеизирахме само ведомствено.

 

Показателен е фактът, че както унифициращият комунистически тоталитаризъм не успя да уеднакви, да приравни по командно-административен път включените в Съветската империя нации, така не успя да ни европеизира под общия флаг на цивилизоваността и унаследилата комунизма общоевропейска демокрация. Ще опитам да пообесня.

 

Обяснението тръгва от подценяваното обстоятелството, че националните манталитети, народопсихологиите са по принцип по-силни и по-устойчиви от всяка, и от най-деспотичната и неумолима, политическа конюнктура. Ясно си спомням, че, макар и сграбчени като нас в лапите на Кремъл, още в дебрите на комунизма чехи, словаци, поляци и унгарци бяха повече европейци от нас, българите. Наблюдавахме ги със завист при посещенията им като туристи по курортното ни Черноморие или по редките международни срещи в София. Бяха различни във всичко: и в дрехите, и в самочувствието, и в обноските си. Знаеха повече от нас за Запада – и по-близо от нас до Запада бяха. Тези различия не съумя да претопи и крахът на зловещата Съветска империя. Докато под нейната сурова сянка над цяла Източна Европа ние, българите, бяхме десетилетия наред най-преданият сателит на Москва, след тържеството на демокрацията се оказахме най-резервираните и най-неблагонадеждни партньори на Запада. Партньори, унаследили и съхранили историческото си верноподаничество към една поокастрена от хода на историята, но все още деспотична и безскрупулна империя. За да стигнем до днешната печална картина, в която и президентство, и правителство, и парламент, и политически партии ден след ден се надпреварват да лакейничат пред Кремъл. Доколкото е подкрепяно от некрофилния ентусиазъм на милионите родни русофили, краят на това лакейничене не се вижда – не се вижда съответно и перспектива за национално бъдеще. В лоното на едно несигурно настояще, което все по-недвусмислено и все по-убийствено заприличва на кошмарното ни минало…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
За съвременната македонска идентичност

За съвременната македонска идентичност

Тя не е национално-демократична, а националистическо-тоталитарна   Съвременната македонска идентичност е „въобразена“ и съответно „конструирана“, по известното определение на Бенедикт…
ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

ПО ДИРИТЕ ХРИСТОВИ

  Странни, непонятни и странни са ми долитащите тези дни от всички посоки благопожелания за весела Коледа. Рождество Христово е…
НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

НОВАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ НА ХОРАТА С ДОСТОЙНСТВО

  Разумът е даден на човека, за да живее разумно, а не само да вижда, че живее неразумно. Висарион Григориевич…