Част I:  Сривът на чуждестранните инвестиции в България   Сривът на преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) у нас след световната криза с основание предизвиква тревожни коментари и анализи. По данни на БНБ, тяхното ниво след 2010 г. е устойчиво под 1.4 млрд. евро годишно и под 2% от БВП, а ПЧИ в платежния баланс всяка година са с негативно салдо от около 1 мрлд. евро, т.е. напуснали страната. На този фон, в публичното пространство се сблъскват различни концепции относно ролята и отговорността на държавата в този процес. Някои смятат, че държавата нищо не може да направи, защото сме част от глобална тенденция на отлив на ПЧИ от Източна Европа, която със своите малки пазари и застаряващо население не е вече толкова атрактивна за едрия чужд капитал. Други предлагат като компенсация

  За България и Румъния узаконяването на марихуаната е мисия невъзможна – съдебната система е превзета от противници на правовия ред и декриминализацията.   По времето на обучение за ръководители на медии, провело се наскоро, един от лекторите – американец, докато обсъждаше плановете за почивка на колегите си, възкликна: „А! Пак Грузия! Тбилиси направо е вече като Берлин през 60-те!”. Той, разбира се, имаше предвид бума на туризма и „духа на свободата”, които привличат милиони младежи към кавказката държава.   От няколко дни Грузия наистина може да каже смело, че изцяло е приключила със съветския си период и с т. нар. Преход. Поне що се касае до съдебната реформа и осигуряване на пълната независимост на съда. Колко други държави в бившия Съветски Съюз могат да се похвалят с това? Дори България,

  Комисарят по конкуренцията Маргрет Вестагер направи дългоочаквано изявление на 24 май, в което очерта окончателното решение на ЕК по антимонополното разследване срещу „Газпром“. Медийното покритие на темата избира различни ъгли, някои приветстваха действието на Комисията като пример за защита на потребителите в ЦИЕ, други посочиха негативната прагматичната страна – липсата на наказание и глоба за „Газпром“. Прессъобщението споменава за основното постижение на Комисията – че руският газов гигант най-накрая се е съгласил да спазва правилата. При по-близък поглед, чувствата са смесени и със сигурност са далеч от панегириците за ГД „Конкуренция“, тъй като очакванията в страните от ЦИЕ Газпром да бъде наказан и дисциплиниран за злоупотреба с монополното си положение не бяха оправдани.   Решението без съмнение ще предизвика доста въпроси, особено ако се разглежда на фона на подобно

  Странно е да установиш, че Българският енергиен холдинг е избрал да изпитва границите на търпение на анти-тръстовия орган на Европейската комисия, докато Газпром е избрал помирението.   Паралелно с това, руските медии сипят възхвали към България, затова че е единствения член на ЕС, който формално е изразил подкрепа за изложеното в писмото за ангажименти на Газпром като база за окончателно решение.   Генерална Дирекция „Конкуренция“ проведе паралелно с разследването на Газпром разследване и на БЕХ по приблизително същото подозрение – за злоупотреба с доминираща позиция. Бързите сравнения могат и да са подвеждащи, но остават уместни, интересни и интригуващи.[1]   Мащабите на двата казуса са коренно различни. Въпреки че в детайлите има много нюанси, матрицата е идентична. Това, което е най-важно – сравнението, разкрива скрити генетични връзки между монопола на Газпром

  „Корупцията на най-добрите е най-лоша.” Тома Аквински, „Теологически сборник”   Канонизиран от националното ни съзнание и от патриотарстващи летописци, безспорен исторически, за мен образът на Левски е доста спорен морално, но не за това ми е думата в момента. Вълнува ме по-скоро равносметката, която Дяконът прави пред турския съд в едно знаменито изречение: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.” Подобно признание не ще да е било психологически леко за човек, посветил себе си изцяло на свободата на един според него поробен народ. Да живееш и да умираш за хора, които, вместо да ти съдействат, чакат да ги обслужваш, да им поднесеш в дар онова благо, което те би трябвало да извоюват със собствени усилия, е тежка участ – справедливостта, която

Необикновено студената зима поднови дебата по реалните постижения в сферата на енергийната сигурност и диверсификацията на маршрути и източници на природен газ. Въпреки успехите, дефицитите в енергийната система, проявили се по време на пиковете в търсенето на енергия, изискват по-дълбок анализ отколкото тези които бяха направени при обичайната смес от проблеми на доставчиците и оплаквания на потребителите.   Експертното говорене кръжи около еволюиращата стратегия на Газпром, която се адаптира с променлив успех към политиките на ЕС, като използва лостове в двустранните отношения, а когато е нужно и до ценови дъмпинг, както и влиянието на междуправителствените споразумения като основа на договорите за транзит и доставка на природен газ за страните от Централна и Източна Европа.   Докато Румъния, Гърция и Турция вече успяха да диверсифицират източниците на доставка, включително чрез местен

  Може и да звучи ексцентрично, но е възможно след време европейците да благодарят на новоизбраният президент на Съединените щати Доналд Тръмп за това, че е обединил раздираната от противоречия, вътрешни и външни атаки Европа. И така от плашило да се трансформира в спасителя на Стария континент. Особено ако се позовем на една прочута, но позабравена максима, че най-лошата услуга е да бъдем лишени от неприятел. Дали пък именно Тръмп няма да се превърне в онзи „неприятел“, който ще събуди европейските лидери, досега унесени в битки за лични надмощия или обвити в паяжината на бюрократични директиви за краставиците и дивите кози. Защото докато се чудеха как невидимо за общественото мнение да запазят разделението от времето на Студената война на богата Западна Европа и бедна Източна, под благозвучното: Европа на две

  „Миналото е пролог.” Шекспир, „Буря” В сърцето на София се рее в облаците мансардата ми, а около нея – море от литература. И то все литература историческа и качествена, надвила годините и епохите, доказала стойността си във времето. Няма що: много писатели са живели около пл. „Славейков”, по домовете, които са обитавали, светят паметните плочи на признателните потомци. Още преди половин век Стефан Цанев написа, а „Щурците” изпяха: „Яворов и дядо Вазов, Пе. Славейков, Сте. Ле. Костов в класиката за да влязат, минали са по „Раковска”.   Не само в класиката – и в моята памет са влезли, вървейки по „Раковска”, тези даровити люде, влезли са и в битието ми. Те крачат мълчаливо от дебрите на времето по „Раковска” към мен – и аз по „Раковска” към тях крача: