Преди няколко месеца на многохилядните чествания на Бузлуджа социалистите ни направиха официално и ритуално онова, което през 90-те година биха направили само тайно, съзаклятнически, почти конспиративно: почетоха героите на партизанското движение. За мене те никога не са били герои – редови терористи са били. Вярно е, че са боравили с героични идеали като свобода, братство и равенство, но не декларативността на идеалите, които те водят – политическите практики, които практикуваш, са показател за моралната стойност на поетия път. И терористите от всички епохи, и днешните фанатизирани мюсюлмански атентатори, и ордите на Ислямска държава претендират, че са не убийците и сатрапите, които са, а борци за човешки правдини. Това не ги прави по-малко мракобеси – само по-лицемерни мракобеси ги прави.   Да се върнем обаче към нашите социалисти и социализма

  В едно знаменито интервю, дадено нейде към края на деспотичното му управление, когато вече и за слепеца беше ясно кой е кум и кой – сват и накъде върви политическата съдба на страната ни, Тодор Живков похвали площадната демокрация и съжали, че той самият не е по-млад и силен, та да развее по столичните улици и митинги знамето на протеста. Никой не му повярва, разбира се. Като беше млад и силен в зората на родния комунизъм Тодор Живков се саморазправяше физически с политическите си противници – по късна доба и един по един. Така че срещу кого би демонстрирал Тодор Живков – срещу собствения си тоталитаризъм ли?! От дълги години, от десетилетия Живков не само олицетворяваше, а и въплътяваше едноличния си режим. Така че всички тези закани на партийния

Книгите са от една страна продукт на времето, от друга са негово огледало, пречупено ли дори изкривено през субективността на писателя, от трета страна обаче са и негов съавтор. И в най-доблестните, и в най-окаяните и жалки, и в най-позорните времена книгите са носели неизменно техния отпечатък с желязната закономерност, с която и времената са обуславяли и формирали книжнината си. Всички, абсолютно всички книги – и издаваните официално, и официално забраняваните; и неофициално издаваните, и забраняваните неофициално; и прославяните от конюнктурата, и проклинаните от нея; и арестуваните, и празнуваните книги са все щрих от собствената ни културна и гражданска съдба, от собствената ни душевност. Още преди два века Хайне предупреди, че там, където днес горят книги, един ден ще пламнат и хора. Съвременнииците му не му повярваха, а потомците му