Обстоятелството, че писанията ми шетат все по-често из Фейсбук, не е случайно – в днешните електронни времена социалните мрежи все по-настъпателно превземат общественото пространство, измествайки стъпка по стъпка конвенционалните медии от него. И всеки публицист, който не се съобрази с тази несъмнена даденост, ще се окаже рано или късно зад борда. На практика това значи гражданско самоубийство, а, въпреки натрупаните години (или може би тъкмо поради тях), все още не ми се умира граждански.   И така, при всичкото си разногласие, гласът на ФБ е глас народен – и когато се съгласяваме, и когато не се съгласяваме с него. Към такъв един глас ще тръгна аз днес, а съгласието и несъгласието ще проличи в изводите, с които ще приключа настоящите си нелеки размисли. Всъщност става дума не за глас,

  Като всяка друга, и тази година активисти и симпатизанти на БСП се сбират на Бузлуджа да честват себе си. По традиция те обичат не само да бъдат чествани – и да се себечестват обичат. Така беше по време на комунизма, така беше през преходните времена – така е и днес. Няма съмнение, че и в бъдеще ще е така. Аз се отнасям с подозрения към онези национално-исторически и граждански ритуали, които демокрацията ни унаследи от деспотизма. Защото политическите ритуали не са безсъдържателни символи – те са обществени етикети, обозначаващи едно или друго обществено съдържание. А когато това съдържание е усвоено от едно зловещо минало и е пренесено във времето, то прави и настоящето зловещо. Така подобни чествания се превръщат в реанимация на злото – на онова зло, което година

  Новината ме свари съвсем неподготвен: в рамките на програмата си „Kepping it modern” американската фондация „Getty” дарява безвъзмездно почти двеста хиляди долара за възстановяване и консервиране на паметника Бузлуджа. Бузлуджа е родното място на българския комунизъм, а комунизмът в Република България е официално обявен за престъпление. А само престъпници, съ-престъпници само възстановяват престъпност. Вярно е, че, както вероятно е в случая, ако го правят несъзнатетелно, това намалява моралната им вина – вярно е обаче също, че моралните последици от подобно безумие са все така разрушителни. Ако инвестицията идваше от кремълските старокагебисти, неокомунисти и братя на родните бесепари по идейни и бойни оръжия, тя нямаше да ме учуди – още с прохождането си чрез болшевизма преди стотина години комунистическата кауза разчиташе на интернационализма и на международната класово-партийна солидарност – разчита

  Преди няколко месеца на многохилядните чествания на Бузлуджа социалистите ни направиха официално и ритуално онова, което през 90-те година биха направили само тайно, съзаклятнически, почти конспиративно: почетоха героите на партизанското движение. За мене те никога не са били герои – редови терористи са били. Вярно е, че са боравили с героични идеали като свобода, братство и равенство, но не декларативността на идеалите, които те водят – политическите практики, които практикуваш, са показател за моралната стойност на поетия път. И терористите от всички епохи, и днешните фанатизирани мюсюлмански атентатори, и ордите на Ислямска държава претендират, че са не убийците и сатрапите, които са, а борци за човешки правдини. Това не ги прави по-малко мракобеси – само по-лицемерни мракобеси ги прави.   Да се върнем обаче към нашите социалисти и социализма

  В едно знаменито интервю, дадено нейде към края на деспотичното му управление, когато вече и за слепеца беше ясно кой е кум и кой – сват и накъде върви политическата съдба на страната ни, Тодор Живков похвали площадната демокрация и съжали, че той самият не е по-млад и силен, та да развее по столичните улици и митинги знамето на протеста. Никой не му повярва, разбира се. Като беше млад и силен в зората на родния комунизъм Тодор Живков се саморазправяше физически с политическите си противници – по късна доба и един по един. Така че срещу кого би демонстрирал Тодор Живков – срещу собствения си тоталитаризъм ли?! От дълги години, от десетилетия Живков не само олицетворяваше, а и въплътяваше едноличния си режим. Така че всички тези закани на партийния

Книгите са от една страна продукт на времето, от друга са негово огледало, пречупено ли дори изкривено през субективността на писателя, от трета страна обаче са и негов съавтор. И в най-доблестните, и в най-окаяните и жалки, и в най-позорните времена книгите са носели неизменно техния отпечатък с желязната закономерност, с която и времената са обуславяли и формирали книжнината си. Всички, абсолютно всички книги – и издаваните официално, и официално забраняваните; и неофициално издаваните, и забраняваните неофициално; и прославяните от конюнктурата, и проклинаните от нея; и арестуваните, и празнуваните книги са все щрих от собствената ни културна и гражданска съдба, от собствената ни душевност. Още преди два века Хайне предупреди, че там, където днес горят книги, един ден ще пламнат и хора. Съвременнииците му не му повярваха, а потомците му