Почти всяка година българските археолози правят сензационни открития, които освен, че привличат вниманието на мнозинството български граждани, биват забелязвани и от световните научни кръгове и международната общественост. Обикновено хората имат информация за най-новите археологически проекти в страната ни, затова в няколко последователни статии ще се опитам да представя цялата вълнуваща история на археологията в България, от самото и начало до наши дни. Много читатели ще бъдат изненадани, когато научат, че първите разкопки по българските земи са започнали в края на 16ти-17-ти век, когато България е била част от Османската империя и дълго преди изучаването на класическия свят да стане самостоятелна академична дисциплина, различна от ранния съвременен европейски антикваризъм. Най-ранният запис е направен от Райнхолд Лубенау, немски фармацевт и пътешественик, който е описал своите пътувания през периода 1573-1589 г. в ръкопис, завършен през 1628 г. Лубенау споменава за разкопки на тракийска могила близо до Пловдив през 1584 г., направени от Жак дьо Жермини, френски посланик в Османската империя, който изпраща откритите материали на крал Анри III на Франция, каквото е практиката в тези времена.
Близо един век по-късно, в бурния исторически период, когато Османската империя е завладяла значителна част от континентална Европа и се готви да нахлуе в Кралство Унгария, граф Луиджи Фердинандо Марсили, млад италиански натуралист и географ, роден през 1658 г. в патрицианско семейство в Болоня, става офицер в армията на Венеция. През 1679 г., само няколко години преди решителната битка при Виена през 1683 г., той е изпратен на разузнавателна мисия в Константинопол, за да проучи османските военни сили. По време на пътуванията си през 1679 и 1680 г. като човек, посветен на научните си интереси, граф Марсили изследва римските антики, разпространени по всички краища на Османската империя. Той не само написва подробни описания и подготвя точни карти, но също така открива и идентифицира останките на Улпия Ескус, един от най-важните римски градове в провинция Мизия, разположен в близост до Плевен. Граф Марсили разкопава и няколко могили в околностите на Улпия Ескус и това са първите регистрирани археологически разкопки по българските земи. След дългата си кариера в армията на империята на Хабсбургите и интензивните си научни изследвания, граф Марсили накрая се завръща в родния си град Болоня и основава през 1715 г. Института за изследване на изкуствата (Instituto delle Scienze dell’Arti).
През следващите векове, европейският интерес към антиките, разпръснати из северните балкански територии на Османската империя, непрекъснато нараства и много дипломати, офицери, учени и туристи оставят забележителни записи, като някои случайни археологически открития са вече докладвани в средата на 19-ти век. Така, през 1851 г. местни селяни случайно откриват в могила близо до село Розовец монументална тракийска куполна гробница с непокътнато богато погребение, датираща от втората половина на 4 век пр.н.е. Повечето от скъпоценните предмети от гробницата са прибрани от османските власти и временно изложени в Пловдив. За тази грандиозна археологическа находка веднага се съобщава в българската и гръцката преса и това е първото откритие на тракийски материал в българските земи, което провокира по-широк обществен интерес и осведоменост.
През 1868 г., в началото на академичната си кариера, Албер Дюмон, водещ френски учен археолог и специалист по история на изкуството, както и опитен държавен администратор и основател на Френското училище в Рим (École Française de Rome) и на Бюлетина за хеленическа кореспонденция (Bulletin de Correspondance Hellénique), и служил като директор на Френското училище в Атина (École Française d’Athènes) и в министерство на образованието на Франция, провежда археологическа мисия в Тракия. Това е първата по рода си организирана професионална археологическа експедиция в българските земи. Дюмон почива през 1884 г., а подробният доклад за Тракия е публикуван в Париж през 1892 г., превръщайки се в изследване-ориентир с широко признание от научната общественост.
След освобождението на България от Османската империя през 1878 г., няколко чешки учени и интелектуалци полагат основите на съвременната българска археология. Двама от тях, братята Карел и Херменгилд Шкорпил, са първите, които документират точно множество археологически обекти и паметници, разпръснати из България, и които извършват професионални разкопки. Основният принос на братята Шкорпил към българската археология получава голямо признание от народа ни, а братята са били толкова посветени на България, че съгласно тяхната воля, са погребани на българска земя: Херменгилд е погребан в раннохристиянския манастир край Варна, а Карел в Плиска, средновековната столица на Първото българско царство.
Друг чешки учен, който играе важна роля в създаването на българската археология, е известният политик и историк Константин Иречек. По време на обучението си в Карловия университет в Прага, той развива силен изследователски интерес към България. По-късно, през 1879-1884 г., Иречек живее в България и е назначен на различни административни позиции, за да помогне на младата държава да изгради своите правителствени и академични институции, като през 1881-1882 е министър на образованието. Още преди пристигането си в България, Иречек публикува ценни проучвания на древната историческа география на региона.
Въпреки, че още през 19-ти век, преди освобождението на България е имало малки колекции от археологически материали, обикновено съхранявани в местните читалища, първата действителна музейна сбирка е създадена през 1878 г. в обществената библиотека в София и през 1892 г. тя послужва за основаването на Националния археологически музей, създаден със специален указ на Фердинанд I на България. Музеят е настанен в софийската Буюк джамия, датираща от 15ти век. През 1880 г. друг важен археологически музей е открит в Пловдив, столицата на Източна Румелия, още преди тази територия да бъде обединена с България през 1885 г. От 1891 в стартира и курс по гръцка и римска археология в СУ „Климент Охридски“, най-старият български университет, създаден през 1888 г. Тези ранни постижения полагат основите на българската археология и са движещите сили за успешното и развитие през първата половина на 20 век.
От Никола Теодосиев, Софийски Университет „Охридски“
