РАМО ДО РАМО И КАМЪК ВЪРХ КАМЪК

РАМО ДО РАМО И КАМЪК ВЪРХ КАМЪК

fasada4

 

„Ужасно е, че и справедливата кауза

се нуждае от насилие!”

Шилер, „Вилхелм Тел”

 

Онази мила родна картинка, която неведнъж ни е поглеждала ведро от малкия екран и в която рамо до рамо и камък върху камък християни и мюсюлмани градят в китните ни селца днес черква, утре – джамия, не е модел и пример за световната политика – родопска идилия е. Макар и случвала се отвреме-навреме в действителност, тази гледка е неправдоподобна – оптическа измама е. Християнството и ислямът са изначално противопоставени: и двете религии претендират за световно господство, а светът е един-единствен – свят, който всяка от тях иска да завладее и владее еднолично, а не да го дели, поделя и споделя. И двете религии се надпреварват – всяка за себе си – да печелят души и сърца от полюс до полюс. А след като спечелят веднъж душите и сърцата, и земите, и петрола, и всички национални и интернационални богатства да спечелят, да завладеят, да си присвоят цялото битие във всичките му духовни и материални измерения. Впрочем става дума не за печалби, а за завоевания; не за спечелване, а за завоюване. Което се постига с блага дума само по изключение, а с пръст на спусъка – по правило. За разлика от съзерцаващия будизъм (доколкото будизмът изобщо е религия), Христос и Мохамед не съзерцават – те воюват. Впрочем който е чел Библията и Корана, знае, че Христос и съзерцава, и воюва, докато Мохамед не губи време да съзерцава – той само воюва: кога със слово, кога с меч. И двамата обаче не допускат многобожие. Въпреки общата непримиримост, християнското вероизповедание е несравнимо по-толерантно, по-емпатично, по-търпимо към другомислещия от исляма. И декалогът като Корана не позволява, няма как да позволи друг бог, но, за разлика от Корана, Вечната книга не те приканва да убиеш друговереца, а още по-малко, отново за разлика от Корана, ти дава конкретни, практически указания как да го обезглавиш. Библията се прекланя доземи пред саможертвата Христова, целият драматизъм на Светото писание, цялата му разтърсваща метафизичност, цялата му органика се гради на тази удивителна саможертва, която е доброволна, свободен съзнателен избор е и като такъв е водещ пример за всеки редови християнин. Но едно е, както съветва Библията, да постигаш единобожие чрез саможертва и самолишения – друго е, както повелява Корана, за правата вяра да си готов и да лъжеш, и да мамиш, и да крадеш, и да проституираш, и да убиваш. Щом служи на Аллаха, всяка мерзост се превръща в добродетел, докато Христос не препоръчва и дори не допуска подобни похвати за следовниците си. Казано с други думи, ти не можеш да бъдеш добър християнин, без да си добър човек, а да бъдеш добър мюсюлманин, безчинствайки и убивайки, можеш. Нещо повече: в защита и налагане на правата вяра според Корана ти дори си длъжен да го правиш – всички онези терористи, които пред очите ни убиват невинни заложници, крадат, изнудват, насилват и мамят, за да победи ислямът, са в очите на същия ислям благодетели и герои, праведници, които бързат час по-скоро да се преселят в рая, където за награда ги чакат в готовност 72 (в корана броят им не е уточнен, но е пресметнат от неговите тълкуватели по един знаменит начин) прелестни девици и всички онези блага и облаги, от които този несправедлив и нечестив безверен и друговерен свят ги е лишил приживе. Друг бог, който да те възнаграждава и обезщетява за земните несгоди и изпитания със секс в отвъдното, аз не зная – има само подобни дохристиянски, езически божества. Докато смирението, покаянието и прошката, са водещи духовни ценности в християнството, а състраданието е негов висш морал и негова най-съкровена душевност, ислямът разчита по-скоро на войната, на възмездието, на насилието. При което става дума, както неведнъж съм казвал, не за извращения, не за изопачаване на теорията на ислямизма – за единство между теория и практика, за автентичния Коран става дума. Чиито указания атентаторите следват, насилвайки, грабейки и убивайки. Така че всички онези наивници, които си въобразяват, че ще победят радикалния ислям с оръжията на умерения ислям, преливат от пустото в празното – двата исляма са едно и също тяло, радикалният ислям, чиито кървави атентати заляха християнския свят, не е нищо повече от доведена докрай и внедрена в практиката доктрина на така наречения умерен ислям. Ако някой не е съгласен с тази постановка, трябва да обясни какво умерено има в препоръките на Корана да изтребваш с огън и меч и друговерци, и неверници. Така че надеждата, че, видите ли, стреляйки и убивайки, терористите изопачават Корана, е измамна. Напротив: те прилагат, овеществяват Корана, като негови предани последователи го превръщат от теория в практика, от религия в политическа действителност, от дух в плът.

 

Между двете световни религии дебне една неумолима, една непристъпна морална граница: Докато, въпреки монотеизма си, християнството гледа на всеки съчовек като на ближен, независимо от неговия светоглед, поради монотеизма си ислямът предпочита да мъсти и назидава за всяко отклонение от неговите догми. Ето как единобожието, от което тръгват и двете религии, не ги обединява, а ги разединява. Тук аз няма да фокусирам вниманието си върху психоаналитичните аспекти на темата, няма да обяснявам защо, докато силният разбира, съизживява и прощава, слабият възмездява – това е тема на друго изследване. Предпочитам да проследя пътя от идеите до оръжията. Тъй като светът е широк и пъстър, в него се срещат и хора с други, не-ислямски религиозни убеждения, и хора без всякакви религиозни убеждения дори. По силата на месианството си ислямът посяга и тях да мобилизира под егидата си – дори тогава, когато те не са склонни да приемат идеите и да поемат след целите му. Оттук и джихата, чиято задача е да приобщи насилствено всички, които отказват да се приобщят доброволно. Ако не бяхме еволюирали морално, ако бяхме замръзнали в догмите на Стария завет, и ние, християните, щяхме да практикуваме днес нашия си джихат, щяхме да си водим като някога дългогодишни свещени войни и кръстоносни походи, предвождани от Ричард-Лъвското сърце, щяхме да оспорваме, да завоюваме и отстояваме с меч в ръка свещени земи, щяхме и днес да разпалваме пожарищата на светата инквизиция. На базата на извлечения исторически опит и на базата на собствения си опит като антинацист и антисталинист един полски писател стигна до извода, че „кладата е своеобразно осветление на въпросите”. Едно осветление, от чиито пепелища ние, християните, постепенно се отърсихме през вековете. Като наследство ни остана недоумението дали християните, които са разпалвали светите клади, и християните, които са ги гасили впоследствие, са едни и същи християни. Според мен и са, и не са – така, както Новият завет и е, и не е продължение на Стария. Хем е негово продължение, хем е негово опровержение и ако някой упрекне Вечната книга в непоследователност, ще му отвърна, че тази непоследователност не пада от небето – тя следва и еманира непоследователността на човешката природа. Ето защо аз хиляди пъти предпочитам библейската непоследователност пред праволинейността и монолитната цялостност на Корана. В библейския свят цивилизоваността победи нецивилизоваността още преди векове, докато ислямът не е мръднал от времето на хадисите и Сунната. Ислямът е подвластен на принципа, валиден за всяка (религиозна, частнонаучна или хуманитарна) кауза: откаже ли тя да се реформира в тон с духа на времената, изостане ли от хода на еволюцията, тя става нежизнеспособна. Тъкмо защото не можа да се самоналожи по естествен, по еволюционен път, ислямът тръгна да се самоналага по неестествен, по революционен път. Неговите военни победи са свидетелство за неговото морално поражение.

 

За нас, потърпевшите от терора на религиозните терористи християни, това е слаба утеха. Взетият на мушка няма избор – той трябва да грабне оръжието. Не ние, европейците, сме обявили тази кървава война – тя ни е обявена и ни е наложена, сиреч ние сме заставени да я водим. Колкото и да не ни се иска, колкото и консумативното, хедонистично общество, в което битуваме от 6–7 десетилетия, да размекна волята ни за живот и да притъпи бойния ни дух. На фона на новите кръвопролития старият въпрос дали в следвоенните години и ние, жертвите на насилието, не допринесохме някакси за разпалването на терористичните пожарища, дали не подхранихме онези деструктивни сили, които днес разстрелват живота ни по улиците на Париж, Брюксел и Мюнхен, на Лондон и Мадрид, възниква с нова сила. Допринесохме, разбира се – съзнателно или не. Но не, както считат западноевропейските левичари, с нетолерантността, с расизма и дискриминацията си, а с прекомерната си толерантност, с безкритичната си търпимост към насилието, с криворазбрания си либерализъм. В края на отминалото хилядолетие, когато терористичната заплаха прерасна в действителност, западните стратези осъзнаха, че са загубили психологическата битка, но бе вече късно. Надеждата на Запада, че спокойно може да приеме неограничен брой мюсюлмани, които ще се европеизират от само себе си, се оказа измамна. Първите масови преселници от Ориента нейде броени години след Втората световна война се интегрираха най-сполучливо, най-плавно и най-пълномерно в държавите-реципиенти и затова създадоха най-малко проблеми на домакините си. Оттогава изтече обаче много вода. За изненада на западноевропейските стратези, вместо да се задълбочава, поколение след поколение интеграционният процес замираше с времето. Децата се оказаха по-зле интегрирани от бащите, а внуците – още по-зле. Нарастващото отчуждение на гостите, чието гостуване за нова изненада на домакините се превърна от краткосрочно в дългосрочно, от ценностите на европейците имаше и свои видими социални изяви: Мюсюлманските общности се самоизолираха в крайните квартали на големите градове, обособиха се в гета, в които често и полицаите се страхуваха да пристъпят нощем. Сиреч превърнаха се в държава в държавата. Тезата, че преселниците са били едва ли не насилствено въдворени от домакините далеч от европейските центрове, е левичарска лъжа – истината е, че това им местожителство бе техен собствен свободен избор, направен обаче в името на злото. Защото само съсредоточени и групирани в предградията мюсюлманските гастарбайтери можеха да се самоизолират, да се разграничат от външния свят, който с демократичността и със светските си салтанати е естествена преграда пред тяхното радикализиране. Безмерната толерантност на Запада бе употребена от гостите подобаващо: докато демократичните западноевропейски държави и общини не само им предоставяха пълна свобода да живеят според собствените си, често несъвместими с нашия свят нрави и представи, а и ги поощряваха социално, отпуснаха им средства и за собствени културни институти, и за училища, и за джамии, гостите използваха това великодушие, за да се мобилизират в бойни клетки и да се саморазправят с домакините физически. Всъщност в собствените си очи ислямистите действаха адекватното: те имаха правата и свободите да практикуват вероизповеданието си, а вероизповеданието им повеляваше или да обърнат всички неверници и друговерци в правата вяра, или да ги ликвидират. Те това и правеха, правят го и днес. Понеже нямаха ресурса да превърнат цяла една хилядолетна и многомилионна цивилизация от християнска в нехристиянска, те започнаха да избиват християните де що сварят – това бе постижимо. Макар и схематизирано, това просто и ясно обяснение е в същността си истинно – масовите религиозно мотивирани престъпления в големите европейски центрове го илюстрират.

 

Проспал безгрижно генезиса на злото и свикнал да води само регламентирани междудържавни войни, Западът изведнъж се намери в небрано лозе. Неговите модерни армии се оказаха уязвими и безпомощни срещу примитивизма и коварството на подмолната партизанска война, пред която се видяха изправени. За да бъде битката спечелена, необходими бяха съществени политически реформи, които предполагаха ограничаване на правата и свободите на западноевропейските граждани, и за които Западът не беше подготвен – не е подготвен и до ден днешен. Психологически това е обяснимо. В един от романите си Достоевски пише, че с лукса лесно се свиква, но отвикването от лукса е трудно и мъчително. Казаното важи не само за материалния, а и за социалния, и за духовния лукс. Свободите, на които ние като европейци и североамериканци се радваме, се сраснаха век след век с нас, станаха ни с времето мили като самия живот – за тях цели поколения наши предшественици са проливали кръв по барикадите. Ние, техните потомци и приемници, не бихме желали да се лишим от тези така скъпо платени свободи заради шепа разбеснели се нашественици. Само че те отдавна вече не са шепа – зад тях стоят милиони. И всички са така екзалтирани, така фанатизирани, че и смъртта не може да ги спре – смъртта за тях е не заплаха, а стимул, въпрос на чест и достойнство, избавление от земните несгоди на път към рая, където като възмездие ги очакват всички земни и извънземни блаженства. С така мотивирани воини трудно се воюва в рицарствен двубой. Оксидентът осъзнаваше безсилието си срещу готовите на всичко ориенталски терористични орди и старателно избягваше всяка конфронтация, разчитайки скритите вътрешни противоречия, с които бе зареден до пръсване мюсюлманският свят, да го обезсилят и демобилизират. Тази надежда на Запада бе наивна, тя закономерно приключи с безнадеждност. Враждата между шиити и сунити е вековна и непримирима, но общата им ненавист към друговерци и неверници доминира над всичко. Двете общности са преди всичко мюсюлмански и техен главен враг са християните. Трудно е този враг да бъде превъзпитан в правата вяра – по-лесно е да бъде той ликвидиран физически. А трябва да бъдем ликвидирани физически, не защото сме заплаха за мюсюлманския свят, а само защото сме християни – така, както бухалът на Михайловски души светулката, само защото е светулка, защото свети.

 

Политическата и религиозна толерантност е качество, с което християнската ни цивилизация основателно се гордее. Толерантността обаче е не статично състояние, а двустранен процес, протичащ на равнопоставени начала между фронтовете. Само на тази база толерантността е конструктивна, само така тя е фактор, подхранващ живота. Всяка безмерна, всяка неограничавана, нерегламентирана демокрация се изражда в своята антитеза, става плячка на един или друг екстремизъм и води неминуемо до диктатура. И целокупната човешка история, и (особено) така богатият на смъртоносни политистерии минал век илюстрираха казаното с кръвта и сълзите на нашите предтечи. От нови доказателства изстрадалата ни цивилизация не се нуждае – нуждае се от нови превенции…

 

От Димитър Бочев

Оставете коментар

Още
Мирът в Източна Европа: създаване на ИЕС (Източноевропейски Съюз)

Мирът в Източна Европа: създаване на ИЕС (Източноевропейски Съюз)

Откъс от Лудвиг фон Мизес, “Всесилната държава” (1944), Издателска къща МаК     Опитите да се решат политическите проблеми на…
Нацистските корени на гретенизма

Нацистските корени на гретенизма

Лозунгът на много от съвременните леви „Ние не сме леви или десни, ние вървим напред“ е исторически наивен и политически…
„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

Най-големият въпрос, пред който е изправена цяла Европа сега е свързан с проточилото се излизане на Великобритания от Европейския съюз,…