„Не само Англия – и всеки англичанин е остров.”
Новалис, „Откъси”
Сега, след като подхранваните десетилетия наред надежди за единна и силна Европа рухнаха само за ден, стана не само логично – и неминуемо стана да си направим съответните изводи. Които засягат еднакво всички: и самите британци, и нас, континенталните европейци – включително и онези, които не са в рамките на Съюза, и задокеанските ни партньори дори. В наше време националните икономики и политики са така денационализирани и интернационализирани, така преплетени и вплетени една в друга, така глобализирани, че проблемите на една нация автоматично се превръщат в проблеми на всички нации. Така че най-малко сепаратизмът на една така могъща икономически сила като Великобритания може да си остане само неин вътрешен проблем. Кошмарът на днешното състояние подсказва бъдещи кошмари. Финансовите сътресения особено на английска земя вече са факт – сривът на паунда накара скоропостижно много крупни инвеститори да избягат от английската лира в други, по-незначително пострадали от политическите трусове европейски, американски и азиатки валути. Доколкото капиталите се денационализират далеч по-ускорено от психиката, днес отливът на чуждестранни инвестиции е проклятие за една национална икономика. При това имаме достатъчно основание да се опасяваме, че, както вече споменах, настоящите брожения са само предвестник на предстоящи икономически кризи, които няма да пощадят нито една европейска държава, но ще засегнат най-тежко Великобритания. Факт е и раздвоението на английската общественост. Параметрите на това раздвоение тепърва ще нарастват – особено ако Шотландия или Северна Ирландия, а може би и двете заедно, решат (чрез собствени референдуми или не) да останат в обединена Европа. Стане ли това, Великобритания ще престане да съществува като държавата, която е, а всички онези британци, които гласуваха антиевропейски и разчитаха, че с излизането от Европейската общност страната им ще укрепне вътрешнополитически, ще се видят в небрано лозе. Те може да се окажат дори граждани на една държава без столица – лондончани дават все по-настойчива заявка да останат в ЕС, дори като обособят града си в автономна държава, чието население със сигурност би било далеч по-проевропейски настроено от британската провинция.
Наред с това изборът на Великобритания при всички случаи ще окуражи националистите навред в континентална Европа, подхранвайки сепаратистките тенденции особено в Холандия и Франция. Родните патриотари също надигат глава. Доскоро считани за абсурдни, днес страховете дори от разпадане на общността стават все по-реалистични. Ако тези страхове се оправдаят, ще пострада в една или друга степен всяка европейска държава, най-ощетени обаче ще се окажат най-бедните и слаби държавици като нашата. Заплахите на Брюксел към Лондон, че вече няма връщане назад в общността, издават по-скоро безсилие, отколкото сила. За подобен негативен сценарий Европа не бе подготвена – не бе подготвен и светът. Европа бе подготвена да се разширява – не да се свива. Наред с шока, Великобритания рискува да загуби поне частично достъпа си до вътрешноевропейските пазари, които са от ключово значение за националната й икономика.
Психологическите мотиви на съдбоносното решение на британците можем да разгадаем най-точно със съдействието на чуждата и родна класика. В „Лутеция” Хайне, който бе убеден интернационалист и познаваше острова като никой друг, стигна до извода, че „колкото англичаните са сигурни като приятели, толкова по-малко трябва да им се доверяваш като нация”. Днешните сънародници на Хайне явно им се предовериха, предовериха се сами на себе си, себенадцениха се явно и самите англичани. В „Сантиментална разходка по Европа” Вазов прокле в ритъм и рима британците като роби на „хладний интерес”. Ако си бяха останали такива, щяха да си останат и в Европа, където националният им интерес щеше да бъде най-подобаващо защитен. Но явно не хладний интерес и хладният разум – жежките националистични страсти са диктували политическото им поведение. А оперативна политика се кове с разум – не със сантименти. По всичко личи обаче, че не само островитяните – и континенталците станаха жертва на емоционалните си илюзии. Един от седемте бащи на европейската интеграция – белгиецът Пол-Анри Спак предупреди още преди десетилетия, когато се наливаха основите, с едно предупреждение, което днешните събития актуализираха болезнено: „Да бъдат обезсърчени могат само онези, които си въобразяват, че обединена Европа може да бъде учредена чрез едно „Сезан, отвори се!” или чрез една огромна вълна ентусиазъм. Нищо подобно няма да се случи. Една организирана и обединена Европа може да бъде резултат само от дългосрочни и мъчителни усилия.” Усилия, които и Великобритания, и континентът решиха прагматично да си спестят. А си спестиха само една животворна надежда. Да се надяваме, че си я спестиха само временно, а не я погребаха завинаги. Защото политиката не е статично състояние – политиката е динамичен процес. Всяка конкретна национална и интернационална политика се пренаписва перманентно и многократно според променливите текущи потребности. Пренаписва се не само от идващите поколения, а и от настоящите ни съвременници. Политиката е като казармата – там всяка заповед е предпоследна. Пък и Публий Сир предизвести още преди цели епохи, че „лошо е онова решение, което не може да се промени”. Да се надяваме, че решението на британския референдум не е от най-лошите, че не е непроменимо. Дори неговите поддръжници като че ли се поуплашиха от дързостта си – и то само денонощие след гласуването. Слава Богу, за разлика от диктатурата, при демокрацията няма окончателно гласуване, гласуване, което да не може да бъде прегласувано. Та в могъщата себепречистваща се сила на демокрацията, в нейната диалектичност и гъвкавост, в таланта й да се себекоригира непрекъснато са втъкани надеждите ми за едно общоевропейско бъдеще.
Стъпил върху отломките на Втората световна война, нейде през втората половина на 40-те Чърчил, който по остроумие и красноречие не отстъпваше на Шекспир и Бърнард Шоу, обеща, че бъдещите империи ще са империи на духа. В края на миналото хилядолетие в Стария континент това като че ли започваше да се случва, докато чрез британския референдум обещаното чрез строфите на Шилер в европейския химн общоконтинентално братство се пропука. Вместо да се превърне в световен пример за интернационализиране и побратимяване на народите, днес Европейският съюз рискува да се превърне в свидетелство за невъзможността на интеграционния процес.
В разцвета на нацизма Томас Ман отчете, че, вместо тя самата да се европеизира, Германия тръгна да германизира Европа. По подобен път, макар и вече под егидата на парламентарната демокрация, пое днес и Англия. В интерес на истината обаче трябва да призная, че не само в присъщата от векове на британците островна резервираност към континента се корени злото. Причините трябва да се търсят и в неимоверната бюрократизираност на европейската администрация, в неефективността и ведомствената тромавост на институциите в Брюксел и Страсбург, в раздутите и неподобаващо високо платени с наши пари щатни структури на Съюза. Така погледнато, отрицателният вот на англичаните е и наказателен вот за апаратчиците в Брюксел. Дано разчетат отправеното послание…
И в заключение – една безценна за всички демократични държави поука, която бихме могли да обобщим така: Референдумът не е панацея, не е връх и корона на парламентарната демокрация. Дори понякога да решава оптимално проблемите, пред които една страна е изправена, референдумът често води до деструктивни последици, от които могат да си изпатят цели народи и поколения. Референдумът често е продукт на безидейността, на безсилието на държавниците пред един или друг национален проблем и на хитрината им да прехвърлят собствената си държавническа отговорност върху масите. Базисната демокрация не е всезнаеща и всеможеща. С ръка на сърцето ще призная, че като елитарно мислещ човек аз не считам, че всички могат да решават всичко – подобно абсолютизиране на масите, подобно връщане към почвеническото колективистично начало е връщане към примитивизма в политиката и ми намирисва на болшевизъм. Решението да се пристъпи към референдум трябва да бъде вземано много внимателно, това решение трябва да отчита и вътрешно- и външнополитическата ситуация, както и манталитета на една нация, спецификата на народопсихологията. Това е една трудна и рискована равносметка, при което важи принципът, че референдумът е приложим само в държави с доказани демократични традиции и зрели, граждански пораснали народи. Дори тогава, както показа британският опит, рисковете са непредсказуеми. Ако последното допитване във Великобритания беше не общонародно по мащаб, а селективно, адресирано само до компетентни и високообразовани специалисти, които имат интелектуалния потенциал да преценят активите и пасивите както на членството в ЕС, така и на излизането от Съюза, резултатът несъмнено щеше да бъде друг, а и на Великобритания, и на Европа, и на света щяха да бъдат спестени днешните безпътици. Но тъй като това не стана, не ни остава нищо друго, освен да разчитаме на дадените преди около век уверения на Валтер Ратенау, че докато националните култури ще държат отделните народи капсулирани, разединени и отчуждени, икономиките им, които са експанзивни по природа и не знаят национални и държавни граници, неминуемо ще ги обединят.
Ако цяла Европа е шокирана от хода на Англия, Москва потрива злорадо ръце. Една разединена, обезверена и разорена Европа винаги е била блян за Русия. В съвременни условия духовно и икономически може да просперира само онази държава, която съумее да синхронизира националните си интереси и цели с интересите и целите на международните си партньори. Но не да работи за международния прогрес и за благото на световната общност – да гради собственото си благополучие върху злополучието на чужди, често поробвани и експлоатирани от нея народи, е от векове политическа практика на Русия. Практика, от която и ние, българите, сме си патили неведнъж. Така че докато целият свят тъне в загриженост и тревога, в Кремъл гърмят като бомби бутилките шампанско. Шампанско празнично. И кримско…
От Димитър Бочев
