Постепенно – конфликт след конфликт и война след война – особено през миналия век спортът започна да придобива функцията на мост между народите. Като че ли онова интернационално побратимяване, което държавници и политици не съумяваха да осъществят, бе предоставено на състезателите от съседни и далечни страни, много от които бяха враждуващи. Ако срещите на високо равнище завършваха една след друга с провали, ако дори великите сили не съумяваха да се споразумеят по съответните форуми и кръгли маси, европейски и световни първенства, олимпиади и спартакиади вземаха нещата в свои ръце. Дори когато по стадионите господстваше не миролюбието, а грубата сила, дори когато по ринговете се лееше кръв, надеждата, че така ще се спестят масовите кръвопролития на военните конфликти доминираше над всички морални резерви. При което често се оказваше, че сметките на стратезите и тактиците на студените и горещи войни са правени без кръчмар – най-убедително свидетелство са Четвъртите зимни и Единадесетте летни олимпийски игри, проведени съответно в Гармиш-Партенкирхен и в Берлин през 1936 г., които не предотвратиха нито настъплението на нацизма в цяла Европа, нито взривената от него Втора световна (а не, както свикнахме да я наричаме по съветски образец, Отечествена) война. Напротив: проведеният и с активно българско участие световен спортен фестивал в хитлеристка Германия доведе по-скоро до международното легитимиране на кафявата чума и ускори насилието, пламнало в сърцето на Европа.
За всичко това си мисля и премислям като наблюдавах и приключилото неотдавна Европейско футболно първенство във Франция. И то наблюдавайки сблъсъците не толкова на терена, колкото на трибуните и извън тях – по улиците на големите френски градове. Особено показателно бе руското участие в тези размирици. Както единодушно установиха водещи западни експерти по сигурността, стотиците замесени руски фенове са не сбирщина обикновени улични хулигани, каквито не липсват и в Англия, и във Франция, и навред по света, а добре организирани и тренирани специалисти по ръкопашен бой, които явно са пристигнали на френска земя не за да подкрепят морално собствените си национали, а със съвсем други, бойни и несъвместими със спортния дух задачи. Дори калените в подобни конфликти френски полицаи се видяха в чудо, изправени пред професионално по-добре подготвените от тях улични биячи.
Какво става всъщност? Явно се случва нещо ново, различно и яростно, пред което европейската общественост свенливо си затваря очите, а европейските политици не смеят да признаят публично, за да не раздразнят Москва. Всъщност Русия на Путин прави, макари в омекотена форма, пред очите ни онова, което и болшевишка Русия е вършила целенасочено и планомерно цял един човешки живот – износ на революция. Новото е само, че за пръв път за целта е използван международен спортен форум от такъв мащаб. Всяка тоталитарна система носи в природата си ненаситната амбиция да се разраства, да завладява непрекъснато нови и нови страни и народи – чак докато подчини на себе си целия широк и пъстър свят. Този декларативен империализъм се овеществява не чрез икономически потенциали, каквито едно изцяло одържавено, контролирано и манипулирано ведомствено национално стопанство е неспособно да създаде. Още по-малко един тоталитаризъм е способен да завладее външния свят по научени, по интелектуален, по духовен път. Тоталитаризмът разчита по-скоро на бездуховността на идеологията, доминираща безусловно над всички икономически и интелектуални фактори. (В това отношение комунизмът надмина дори нацизма, който при цялата си варварщина, за разлика от комунизма, съхрани частната собственост в стопанската сфера.) В износа на революция болшевишка Русия бе ненадмината и в Ангола, и в Куба, и във Виетнам, и в Афганистан, и в Латинска Америка, и Близкия, и в Далечния изток. А преди това – и на родна, българска земя, и в Испания през втората половина на 30-те, и в Гърция след войната, и къде ли не още по света. В този смисъл си спомням един остроумен анекдот от онези незабравими времена: Учителката пита Иванчо с кого граничи Съветският съюз, а Иванчо отговаря уверено: „Другарко, Съветският съюз е такава велика и могъща страна, че може да граничи, с когото си поиска!” Така е – действително граничеше, с когато си поискаше. Не само защото беше една милитаризирана и безскрупулна империя, а и поради малодушието на Свободния свят. Но това е друга тема.
Разбира се, Русия на Путин не е Русия на Сталин – и дори Русия на Брежнев не е. Но още по-малко е демокрация в смисъла на конвенционалното, на класическото понятие. Ако Съветският съюз беше тоталитарна държава, днешна Русия е авторитарна държава. Правата и свободите на чиито граждани са силно ограничени, докато унаследените и от царско, и от съветско време империалистически попълзновения на Кремъл са си все така съхранени. Именно следвайки тези попълзновения, Русия изнася днес размирици във Франция. И ако някой реши, че съм прекомерно мнителен и търся под вола теле, ще опитам да обясня.
Какво ли пък толкова ще спечели от вандалщините по улиците на Марсилия и Париж Русия? – ще запита непредубеденият читател. По логиката на здравия разум наистина няма както толкова да спечели. Но не здравият разум диктува вътрешната и външна политика на една колективистична империя – диктува идеологическото заслепение, диктува един ирационализъм, който е непонятен за нормалното човешко мислене и неуязвим за всички рационални аргументи. Неслучайно в тоталитарна България се говореше, че социализъм значи победа на прогресивните сили над здравия разум. Така е не само при комунизма – така е и във всяка доктринирана държава, каквато несъмнено е и днешна Русия. И която е в състояние да изнася само доктринирано насилие – друго за износ тя няма. Руската национална икономика е в ръцете не на свободния социален пазар, а на олигархични и династични кръгове. Казаното ще рече, че не, както става във всяка просперираща страна, свободната конкуренция, не икономическата ефективност, не компетентността и талантът решават по кой път да се тръгне към национално благоденствие – решава предаността към Путин. Оттук и деструктивният резултат от целокупния национален процес: той служи не, както е в модерните социални държави, на общонародното благоденствие – той обслужва облагодетелстването на олигархичното обкръжение на Путин и компания, на правителствената номенклатура. Иначе не би могло и да бъде: когато политиката решава проблемите на икономиката, стопански възход няма – има стопански упадък. В проспериращите страни политиката се съобразява с икономиката, в западащите страни икономиката се съобразява с политиката. Ето защо паразитиращата руска икономика, базирана само на все по-поевтиняващите на световния пазар природни ресурси, няма какво да предложи – нито на собствените си граждани, нито на света. Архаична, закостеняла, бюрократизирана до неузнаваемост и несъвместима с модерния, светски дух на времената, и руската имперска доктрина не става за износ – неслучайно и европейските колониални сили се отърсват една след друга от последните си задокеански владения, подменяйки вековния си териториален колониализъм с икономически. Единственото, което авторитарна Русия може да изнесе зад граница, са размирици, смутове, революция в една или друга форма. От подобен износ Кремъл няма да спечели, разбира се, финансово, няма да спечели и териториално, а духовно и морално направо ще загуби в очите на световната общност. Ще спечели обаче идеологически, а за една доктринирана империя това е най-важното. Както винаги през вековете, и днес Русия е в опозиция спрямо целия цивилизован свят. За Кремъл Европа е не просто и само чужбина – Европа е враг, който, след като не може да бъде надмогнат икономически, а още по-малко морално, трябва да бъде подкопаван подмолно, чрез прийомите на партизанската война, познати на руснаците още от Наполеоновите походи. Тъкмо това прави, при това съвсем съзнателно, Русия, използвайки европейското първенство, за да експортира в сърцето на Стария континент организирани хулигански стълкновения. Тяхната вандалщина няма да свали, разбира се, нечие правителство, няма да погуби Европейския съюз, но ще внесе смут и несигурност в смисъла, в който целят това и ислямските екстремисти. Пък ако руснаците успеят с Божия помощ и да провалят едно общоевропейско спортно събитие, в което така или иначе нямат особени шансове за успех – берекет версим! Ето, такава е злодейската логика на хулиганските руски орди в Марсилия и Париж. Техният поход не е случаен – както не е случайна и външната политика на Москва. Една политика, която и в новото хилядолетие следва отживели имперски модели и чиято нецивилизованост и след края на Студената война се превърна в бреме за целия цивилизован свят.
Що се отнася до ролята на спорта като мисионер на мира и дружбата между народите, аз съм скептичен. Предпочитам тялото да робува на ума ми, а не обратно. „Здравият дух спасява съсипаното тяло” – учи Хипократ, докато обратното едва ли би могло да се случи. Ето защо аз се страхувам по-скоро, че пламналите особено в следвоенния период по всички континенти спортни истерии, идеализирането на стадионите и боготворенето на техните шампиони обездухотворява. Не бива да забравяме, че възходът на Римската империя започна със строежа на помпозните стадиони за спортни надпревари и гладиаторски зрелища, а нейното разпадане – с тяхното закриване. А разпадането на една империя е добро дело.
Спомняте ли си кога и как блестящият млад интелектуалец Улрих от знаменития роман на Музил сдаде фронта и престана да бъде надежда? След като прочете в някакъв вестник, че един състезателен кон бил гениален. Че след като конят е гениален, аз, Негово величество човекът, върхът и короната на Творението, закъде съм? – запита се обезсърчен нашият герой и захвърли цялата си академична кариера. При това Улрих прочете въпросното съобщение в едно скромно вестникарско каренце, докато днес спортът владее всички медии по-неотстъпно и от философията, и от литературата, и от частните науки, и от политиката дори. Ето, този интелектуален срив е най-пагубен. Той не е причинен нито от тероризма на терористите, нито от империализма на империалистите, а от онази наша скрита страст за себеунищожение, от онзи самоубийствен инстинкт на дребния буржоа, от който напразно предупреждаваше гениалното перо на Йожен Йонеско.
