Българи и британци се сражават едни срещи други за първи път през Първата световна война. Но в тази война има и време за развлечения във фронтовите театри, каквито имат както българите така и британците. Пишейки относно британските театри на Балканския фронт, H. Collinson Owen (Х. Колинсън Оуен), официален кореспондент за Близкия изток, изтъква толерантността на намиращите се само на изстрел разстояние българи:
„Всички дивизионни театри носеха допълнителна тръпка, тъй като бяха в обсега на противниковата артилерия – фактически те бяха най-изнесените напред от всички фронтови театри – и в програмата за представленията имаше инструкции за тактиките на разпръскване в случай на обстрелване. Но българите почти никога не се опитаха да стрелят по тях, и това беше едно от нещата, които им правят чест.“
На фронта срещу англичаните българите не само толерират противниковите театри, но и проявяват конкретен интерес към някои от представленията в лагера на противника. Пример за това намираме в книгата ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ В МАКЕДОНИЯ от Cyril Falls (Сирил Фолс):
„През пролетта на 1918 г. славата на „Boris, the Bulgar”, една шоу-песен, достигна до самите българи; те преведоха стиховете и ги поставиха пред окопите на 28-а дивизия с молба да ги снабдим с мелодията“.
Текстът на песента не се среща в официалните военни доклади, но британски изследователи на периода са го открили. Може би този текст е бил в известна степен повлиян от придобилите световна слава български атаки на нож. Ето и самият текст, впечатлил българите на британския фронт:
„I am Boris the Bulgar, The man with the knife,
The pride of Sofia, The taker of life.Good Gracious, how spacious and deep are the cuts
Of Boris the Bulgar, The Knifer, the knut“
В превод:
„Борис-Булгара съм аз, човек на ножа,
Гордостта на София, одирач на кожа.
Оле-Боже, какви широки и дълбоки ранявания
прави Булгара-Борис, колещия, готиния“.
Само четири години след края на войната, театралният критик на THE ILLUSTRATED LONDON NEW, T. Grein (T. Грейн) възхвалява политиката на България по отношения на театъра като по-напредничава от тази на Англия. В статия озаглавена ТЕАТЪРЪТ В БЪЛГАРИЯ, публикавана на 16.12.1922 гой пише:
„През 1888 г. (обърнете внимание читатели, които по стечение на обстоятелствата сте областни съветници или други законотворци) Българската държава предостави първата субсидия на трупата „Български театър“, която тогава се помещаваше в дървена барака като тези, които ние все още срещаме по провинциалните панаири. Актьорските умения по онова време бяха все още архаични; пиесите бяха предимно лоши преводи от френски и немски, или адаптации от руски, който е познат на повечето българи. Двадесет години по-късно в София се откри „Народния театър“ – построен от държавата, поддържан от държавата.“
Т. Грейн споменава, че е виждал снимки на новата тетрална сграда в София, която е променила коренно театралната сцена в страната, и пише в заключение:
„Българският „Народен театър“ достигна висоти: актьорите след обучение в Париж и Виена са вече истински артисти (българите са много темпераментни); местните драматурзи не са вече аматьори, а, насърчени от руската школа на Чехов, Толстой, Достоевски, се опитват да възпроизведат народния живот в пиесите си. Покрай войната множество руски бежанци се стекоха в България и много известни актьори останаха там; София вече има театър „Ренесанс“, представящ оперети, и „Свободен театър“ със своя собствена интелектуална публика; и всеки що-годе голям град в страната вече има свой театър и своя трупа; а веднъж годишно „Народният театър“ – това е условието на субсидията – обикаля из провинцията, за да може страната да научи какво се прави с парите на страната. А нашите администратори на „Шекспировия мемориал“ дават мизерните хиляда лири-стерлинги годишно на „Old Vic” [лондонски театър]; държавата не прави абсолютно нищо! В България го правят по-добре!“
В днешно време, стотина години по-късно, Британската държава отделя около 200 милиона паунда годишно за почти 200 театъра в страната. В известен смисъл би могло да се каже, че британците прилагат един отколешен български модел. Но, за съжаление, малко е вероятно в наши дни в страната на Шекспир някои да каже: „В България го правят по-добре!“
